След нахлуването на руските войски в Украйна, има много пленници и от двете страни. Отношението към тях обаче е различно.
Оригинална публикация: «Se il mondo accetta ciò che la Russia sta facendo ai nostri prigionieri, le leggi internazionali smetteranno di valere per tutti»: un’intervista con la deputata ucraina Anna Purtova, La Voce del Patriota,
Едно дете не би трябвало да знае какво да прави, ако родителите му бъдат убити.
Но украинските деца знаят телефонните номера на други свои роднини, в случай че се случи нещо. Те са се приспособили и са подготвени за живот, който не бих пожелала на нито едно дете по света.
Анна Пуртова е член на Върховната рада (украинския парламент) и ръководител на Постоянната делегация към Парламентарната асамблея на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (PABSEC). Тя участва също в проекти за дигитално образование и в дейности, свързани с връщането, рехабилитацията и реинтеграцията на военнопленници, задържани цивилни лица и ветерани.
В какво се състои работата Ви с военнопленниците?
Преди всичко искам да благодаря на италианския народ. Още от първия ден на пълномащабната война сте на страната на Украйна – с предоставянето на системи за противовъздушна отбрана, които спасяват човешки животи, с хуманитарна помощ и със семействата, които отвориха домовете си за нашите жени и деца. Не се уморихте от нас и не ни обърнахте гръб. Всеки ден усещаме тази подкрепа и украинците никога няма да я забравят.
Работя със семействата на безследно изчезналите, както и с тези на хората, които са в плен. За да разберем мащаба на проблема обаче, трябва да говорим с цифри. Според официалните данни над 114 000 души са в неизвестност и не знаем дали са в плен, или са били убити от Русия.
Женевската конвенция за военнопленниците, подписана през 1949 г. от повечето държави след Втората световна война, включително от СССР, чийто правоприемник е Русия, определя как държавите трябва да се отнасят към хората, намиращи се в плен. Едно от най-основните задължения е пленниците да бъдат регистрирани и имената им да бъдат съобщени на техните семейства. Русия обаче не изпълнява това задължение. Можем само да си представим страданието на семействата, които прекарват години, без да знаят дали близките им са живи, или мъртви.
Майките и съпругите всяка вечер си лягат с тази несигурност и слушат въпросите на децата си за техните бащи. Според украинския омбудсман над 16 000 украински цивилни граждани са в неизвестност, като много от тях вероятно се намират в руски плен.
Колко души са освободени от плен?
Успели сме да освободим около 10 000 пълнолетни от руски плен, от които 8 800 военнослужещи и 900 цивилни граждани, както и над 2 500 деца.
Русия не позволява на международни организации, като Червения кръст, да проверяват условията, в които се намират украинските военнопленници.
Точно така. Няма никакъв мониторинг и именно това е основната разлика между нас и Русия. Ние осигуряваме на Червения кръст и ООН достъп до руските военнопленници. Затова светът знае при какви условия са държани те. Русия обаче не допуска никого. Нашият проблем е, че не знаем нищо за собствените си пленници – нито имената им, нито условията, в които се намират. Семействата им дори не могат да им изпратят бележка или писмо, за да им покажат, че мислят за тях и че ги е грижа.
Военнопленниците са защитени от международното право, но ако светът приеме това, което Русия прави с нашите пленници, тези правила ще престанат да важат за всички. Не става дума за жестокостта на няколко отделни надзиратели. Става дума за руска държавна политика, насочена към заобикаляне на международното право. Нито ние, нито която и да било друга държава може да приеме това, защото утре Женевската конвенция ще загуби смисъла си. Същите конвенции защитават италианските и испанските военнослужещи, които участват в мироопазващи мисии по целия свят.
Правилата съществуват, но няма последствия за тяхното нарушаване. Именно затова работим по т.нар. Киевски протоколи: ако дадена държава отказва достъп до пленниците, тя трябва да понесе конкретни последици. Без регистрация няма размяна. Човек, чието име не фигурира в нито един списък, не може да бъде върнат у дома. А всяко мирно споразумение, в което няма отделен раздел за връщането на всички военнопленници, цивилни задържани лица и деца, не е истински мир. То е просто лист хартия.
Когато бъдат върнати в Украйна, много от освободените изглеждат така, сякаш току-що са излезли от концентрационен лагер, и разказват, че са били подлагани на изтезания. Какъв процес на възстановяване преминават, след като се завърнат на украинска територия?
След завръщането си те трябва да прекарат един месец в специализиран център за реинтеграция, където се извършват две основни дейности.
Първата е медицинският преглед, тъй като много от тях имат сериозни здравословни проблеми вследствие на изтезанията, на които са били подложени в плен. Един от най-често срещаните проблеми е недохранването, тъй като не са им осигурявали достатъчно храна. Има много разкази за това как надзирателите са ги измъчвали и чрез храната – сервирали са им вряла супа и са им давали само 30 секунди, за да я изядат, което е практически невъзможно.
В резултат на това силни мъже, които преди са тежали по 100 килограма, се завръщат у дома с тегло едва 50–60 килограма. Друг сериозен проблем е състоянието на сърцето и сърдечносъдовата система. Те са преживели огромен стрес и са били подлагани на изтезания чрез системно лишаване от сън, като са били будени по няколко пъти всяка нощ. Страдат и от множество стоматологични проблеми, а мнозина са загубили зъби вследствие на побои от страна на надзирателите.
След медицинския преглед се преценява дали могат да продължат към дома си, или се налага да останат в болница за по-продължително лечение. Втората основна дейност е психологическата подкрепа.
В реклама, посветена на завръщането на пленниците, един войник се прибира при съпругата си. Когато лягат да спят, той избира да спи на пода, защото съзнанието му все още е в затвора. Някои войници са прекарали години в плен. Как им помагате да възстановят предишния си живот?
Завръщането у дома е само първата стъпка. Истински трудната работа започва след това, защото най-тежкото не е онова, което се вижда, а това, което се случва в съзнанието на завърналите се. Те не могат да затварят вратите, защото в затвора това им е било забранено. Не могат и да спят сами, защото в килиите си са били принудени да спят заедно с други затворници.
Ето защо психологическата подкрепа е толкова важна – не само за самите тях, но и за техните семейства. Близките им са прекарали години, без да получават никаква информация за тях, а сега трябва отново да се научат да живеят заедно, да общуват с тях, да им помагат да организират ежедневието си и да избягват силните шумове.
Честно казано, нашата система все още не е съвършена. Трябва да осигуряваме подкрепа на много от тези хора не само в продължение на месеци, а с години, за да могат да се съберат със семействата си, да се върнат възможно най-скоро към нормалния живот, да започнат отново работа и да общуват с другите.
За съжаление, вече имаме значителен опит в тази област. Надявам се обаче, че няма да се наложи да го споделяме и че никоя друга страна няма да трябва да преживява същото.
Разбирам, че връщането към работа е важна част от процеса. Целта ли е хората да се върнат на работните места, които са заемали преди войната? Някои от тях връщат ли се на фронта?
Тази работа е изключително важна, защото не е достатъчно просто да освободим хората от физическия плен – трябва да им помогнем да се освободят и от психологическите му последици.
Когато са готови, пред тях се откриват различни възможности. На първо място, получават 90 дни платен отпуск, за да прекарат време със семействата си. След това сами решават дали искат да се върнат в армията, или да започнат цивилен живот.
Някои от тях, дори след години в плен, избират отново да се върнат на бойното поле, докато други предпочитат да продължат живота си като цивилни граждани.
За онези, които изберат втория вариант, има възможност да получат безплатно обучение за придобиване на нова професия. Друга възможност е да започнат малък бизнес или да се заемат със земеделие, като създадат собствено стопанство. В тези случаи също се предоставят безплатни консултации, както и малки държавни субсидии, които да им помогнат да започнат.
Имаше един наистина покъртителен случай с млад войник, който не говореше и едва разпознаваше майка си. Доколкото знам, той е постигнал напредък и отново говори, а това не би било възможно без подкрепата на семейството му. Може ли едно семейство да бъде подготвено да се справи с подобна ситуация?
Никой не е подготвен за нещо подобно. Ролята на семейството, и особено на жените, в тези случаи е огромна. Много войници нямаше да се завърнат у дома без усилията на своите съпруги и майки, които са се обръщали към международни организации като Червения кръст, а дори и към Конгреса на САЩ, за да привлекат вниманието към съдбата им.
Те също така издирват снимки на пленници във Facebook и Telegram, за да могат да ги разпознаят и идентифицират.
Много деца никога не са виждали бащите си, защото още не са били родени, когато те са попаднали в плен. Ситуациите, пред които са изправени, са изключително трудни. Гордея се обаче с нашите жени, защото вършат забележителна работа и оказват подкрепа през целия този тежък процес.
Имало ли е много случаи на самоубийства сред завърналите се от плен?
Това е болезнен въпрос и, честно казано, не разполагам с конкретни данни. Много зависи от семейната ситуация. Ако всичко в семейството е наред, връщането към нормалния живот е много по-лесно. Но ако положението е тежко – например членове на семейството са загинали или домът им е бил разрушен при бомбардировки – започването отначало може да бъде изключително трудно.
Пленът обаче не приключва в деня на размяната. Последиците от изтезанията продължават да отнемат човешки животи и след освобождаването, ако човекът бъде оставен сам.
Нашата задача е да гарантираме, че никой няма да остане сам: да осигурим дългосрочна психологическа помощ, подкрепа от други военнослужещи, преживели същото, както и денонощни телефонни линии за ветераните и техните семейства.
Именно затова хората, които са наредили изтезанията, трябва да бъдат подведени под отговорност.
Участвате и в образователни проекти. Виждаме, че Русия не се колебае да бомбардира училища. Какво означава да прекараш учебната година под бомбардировки и атаки с дронове?
За мен, а вероятно и за повечето от нас, това е най-тежкият период от цялата война. Русия започна да използва реактивни дронове, които развиват висока скорост. Дори когато прозвучи сирената за въздушна тревога, те ни оставят само няколко минути за реакция.
Това започна през септември, а учебната година при нас започна на първо число на месеца, така че трябваше да се приспособим към ситуацията. Всяко училище трябва да разполага с укритие, където децата да могат да се скрият, тъй като атаките се случват и през деня, а времето за реакция е изключително кратко.
В други случаи занятията се провеждат онлайн чрез Zoom, както беше по време на пандемията от COVID-19.
За да заведем децата на училище, изчакваме да няма въздушна тревога. Ако започне атака, учебните занятия продължават в укритието. Когато учениците са твърде много и няма достатъчно място за всички, се организират две смени.
При подобен стрес обаче е невъзможно да се преподава по обичайния начин. Самата аз преподавам в университет и виждам колко трудно е на студентите да учат при тези обстоятелства. Качеството на преподаването също страда.
Можете да си представите какво е положението. А към всичко това трябва да добавим и факта, че имаме цяло поколение студенти, завършили висшето си образование по време на войната.
Как се приспособяват децата към тази нова училищна среда?
Трудно им е и, за съжаление, им се наложи да пораснат по-бързо. Разбира се, също както при възрастните, не всички деца реагират по един и същи начин на страха. Но бихте се изненадали, ако разговаряте с шест- или седемгодишни деца, които знаят къде да отидат, как да се скрият и как да вземат решения, сякаш са възрастни.
Всички носят в училище аварийна раница с вода, закуски и топли дрехи. Знаят къде да я оставят, на кого да се обадят и какво да направят, ако нещо се случи с родителите им.
Едно дете не би трябвало да знае какво да прави, ако родителите му бъдат убити. Но нашите деца знаят телефонните номера на други свои роднини, в случай че се случи нещо. Украинските деца са се приспособили и са подготвени за живот, който не бих пожелала на нито едно дете по света.
Има и деца на военнопленници или на безследно изчезнали хора, които нямат никаква информация за съдбата на своите бащи и майки. И те се приспособяват, но това е изключително трудно.
Има и деца, които Русия е отвела от Украйна.
Хиляди украински деца в момента се намират в Русия. Там ги подлагат на превъзпитание, променят езика и историята им, а понякога дори и имената им. Връщането на всяко едно от тези деца е също толкова голям дълг, колкото и връщането на всеки военнопленник.
Бих искала да благодаря на Испания и Италия за постоянната им подкрепа от началото на войната. Бих искала също да подчертая ролята на Ватикана, който се обърна към Червения кръст и Русия, за да се застъпи за нашите военнопленници и безследно изчезнали сънародници.
Семейните ценности в Италия са също толкова важни, колкото и в Украйна. Бих ви помолила да се молите за нашите безследно изчезнали сънародници и за завръщането на пленниците по домовете им.
Имам и една молба към всеки читател.
Изберете името на един украинец, който се намира в руски плен. Само един. Говорете за него, пишете за него в социалните мрежи, задавайте въпросите: Къде е той? Защо все още не се е прибрал у дома?
Русия разчита на мълчанието на света. Когато целият свят знае името на един пленник, за Русия става много по-трудно да го накара да изчезне.
