Дойде моментът за демонтаж

Време за четене: 3 минути

Ако пропагандата беше безсмислена, нямаше да я правят – това е валидно за всяко едно общество. Не е случайно, че когато искат или успеят да вземат властта, комунистите веднага започват да подменят езика, наименованията на улици, площади, да събарят паметници и статуи и да вдигат нови такива. В София през последните години доста места върнаха старите си имена, много паметници бяха премахнати и столицата ни заприличва на град на българи, не на съветски поданици. За съжаление, един пропаганден монумент още стои – Монументът на окупаторската червена армия.

Към днешна дата това е най-високият паметник в цялата ни столица и един от най-високите в цялата страна. Намира се на изключително централно място, срещу най-стария университет в страната, до парламента, до един от централните пътища към града – „Цариградско шосе“. Неговата проста пропагандна цел е да покаже военната власт на СССР и местните да нямат идеи за самоуправление и независимост. На всичко отгоре, освен явната заплаха към нас, нашата столица и нашето самоуправление, монументът съдържа и една грозна историческа лъжа – че Червената армия ни е освободила през 1944 г. (от кого?) и че ние, целокупният български народ, сме им благодарни за това. Ако не искаме да сме като македонците, с нашите фалшиви паметници, време е най-после да поправим тази тежка несправедливост.

Тази историческа лъжа бива адресирана от Столичния общински съвет още през 1994 г. и е взето решение за демонтаж на паметника – както са демонтирани паметникът на Ленин, по-късно Мавзолеят на Георги Димитров, десетки партизански и комунистически паметници и са върнати старите имена на булеварди като „Княгиня Мария Луиза“, „Дондуков“, „Стефан Стамболов“, „Княз Александър Батенберг“, „Македония“, „Гоце Делчев“, „Ломско шосе“, улици като „Солунска“, „Кърниградска“, „Пиротска“, „Ванче Михайлов“ и стотици други. Демонтажът на Монумента не се случва, но още тогава се маха единият балереф, изобразяващ Октомврийската революция. Все пак ще е неудобно на защитниците да обяснят наличието му, ако това е уж паметник, свързан с България, а не с чужда страна.

Годините си минават, паметникът не се събаря, нито мести и все повече гласове се чуват как той бил история и не трябвало да се пипа. По същата логика, ако вдигнатите наскоро паметници в Скопие оцелеят няколко десетилетия, те трябва да бъдат пазени, защото са история, нищо ще пропагандират лъжа.

Ние, гражданите на София, трябва да премахнем този паметник. И той не просто трябва да бъде премахнат – на негово място трябва да се вдигне нов символ, със сходна сила и големина, за да потъне в забвение така, както статуята на св. София изтри от колективната ни памет местонахождението и изобщо съществуването на паметник на Ленин. В противен случай, дори и съборен, монументът ще продължава да стои в паметта ни. Едно от най-добрите предложения, които съм срещал, е на мястото му да бъде изграден Площад на българските герои. Или пък на съществуващия постамент да вдигнем паметник на основателя на тази българска държава Аспарух, или пък на вкаралия днешния град София в пределите ѝ Крум, или на светите братя Кирил и Методи, създали глаголицата, или на ученика им св. Климент Охридски, създал кирилицата. Идеи има много, пари ще се намерят, трябва само да има политическа воля да се изпълни вече взетото преди години решение на СОС.

Към юни 2021 г. групата на Демократична България в СОС с правни аргументи, събрани от Марта Георгиева, е внесла предложение за преместване на монумента на Червената армия със следните аргументи:

Монументът „Паметник на Съветската армия“ няма статут на единична недвижима културна ценност по смисъла на чл. 59, ал. 4 и чл. 65 от Закона за културното наследство според становище на Националния институт за недвижимо културно наследство към Министерство на културата № 4800-55/16.05.2012 г.

Монументът „Паметник на Съветската армия“ не е войнишки паметник. Чрез писмо № 14-00-151/15.07.2015 г. Министерството на отбраната излезе със становище, че монументът „Паметник на Съветската армия“ не влиза в обхвата на Закона за военните паметници и не е регистриран като военен паметник по смисъла на закона.

Паметникът не попада в обсега на чл. 14 от Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Руската федерация и Република България от 04.08.1992 г. и чл. 10 от Споразумение между правителството на Руската федерация и правителството на Република България за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката от 19.04.1993 г. „Паметникът на Съветската армия“ не е обект на тези международни документи, понеже той е построен и платен от България, а и там става въпрос за друга категория паметници, а именно войнишки такива.

И тук идва моята надежда – в настоящия състав на общинския съвет има общински съветници, които са активни в желанието си да бъде премахнат този паметник. На теория има и дясно мнозинство – ГЕРБ, Демократична България и ВМРО вероятно биха се съгласили на някакъв конкретен текст за премахването, събарянето или взривяването на този монумент-лъжа. Тук не трябва да оставяме партийните интереси да надделеят над колективната ни памет и гордост като българи. Нека да го премахнем, по възможност сега, за да можем утре най-после да сме спокойни и да се караме и да дискутираме по-дребните и маловажни неща в града ни.

Facebook Comments Box

1 Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.