Почетен знак на МВР и Държавна сигурност от 1980 до 1990 г.
Адолф Айхман е офицер от националсоциалистическата репресивна машина и един от главните архитекти на Холокоста. Представете си за миг следната картина: тридесет години след краха на нацизма този човек се появява по телевизиите, изнася лекции за човеколюбие, говори за свещената стойност на човешкия живот и обяснява как евреите са хора като всички останали.
Бихте ли му повярвали? Наистина помислете.
Бихте ли приели думите му за искрени? Бихте ли забравили делата му само защото е сменил речника си? Убеден съм, че не.
И тогава идва въпросът: защо толкова лесно вярвате на бивши комунисти, когато ви говорят за човешки права, демокрация и свобода на словото? Откъде идва доверието към хора, които десетилетия наред са били част от система, потъпквала именно тези ценности?
Защо вярвате на профсъюзни „лидери“, когато говорят за защита на работещите? Кога са ги защитавали? По времето на бригадите, съботниците и извънредния, но неплатен труд? Или днес, когато работници и миньори чакат с месеци заплатите си, живеят в лишения и отчаяние, а ръководствата на удобните синдикални структури обясняват колко добре са си свършили работата, без реално да направят нищо?
Защо вярвате на журналисти и медийни собственици, израснали в идеологическите отдели на БКП и ДКМС? На хора, които и днес ни заливат с носталгична пропаганда за „спокойния“ и „уреден“ живот в тоталитарна България?
Кога са работили в условията на истинска свобода на словото? Кога са били принудени да казват истината, вместо това, което партията е наредила?
Защо вярвате на бивши доносници на Държавна сигурност?
Това са хора, превърнали предателството в професия. Хора, които са градили кариера върху чуждото нещастие, върху страха и доносите.
Защо вярвате на „бизнесмени“, появили се сякаш от нищото, но разполагащи с огромни богатства? На хора, които до вчера са се борили срещу капитализма, а днес владеят цели отрасли на икономиката? Хора, получили старт, за който обикновеният гражданин никога не е имал шанс, и които често управляват национални ресурси с некомпетентност и безотговорност.
Защо вярвате на учени и интелектуалци с биографии, преплетени с репресивния апарат на Народна република България? На хора, които десетилетия наред са се надпреварвали да цитират партийни вождове във всяка научна работа — независимо дали става дума за математика, история или социология?
Защо вярвате на самопровъзгласили се „националисти“, които непрекъснато говорят за България, но винаги гледат към Москва? На хора, които поставят интересите на чужда държава над интересите на собствената си родина?
Защо вярвате на магистратите? Колко от онези, които злоупотребиха с власт, бяха осъдени? Колко понесоха реална отговорност за стореното?
И всички тези хора — свързани по един или друг начин с репресивната система на миналото — продължават да определят дневния ред на обществото. Продължават да се съпротивляват на промяната. Продължават да бранят статуквото.
Без реформи в здравеопазването.
Без реформи в образованието.
Без реформи в правосъдието.
Без реформи в пенсионната система.
Без реформи в полицията, армията и институциите.
Без реформи навсякъде, където обществото отчаяно се нуждае от тях.
Смятам, че обявяването на комунистическия режим за престъпен е правилна стъпка. Смятам, че забраната на неговата пропаганда е закъсняла, но необходима. Но истинският проблем остава: хората, свързани с тази система, продължават да влияят върху обществения и политическия живот.
България се нуждае от лустрация. Закъсняла, несъвършена, но необходима.
Не заради отмъщение.
А заради справедливост.
Не заради миналото.
А заради бъдещето.
За да можем най-после да продължим напред без веригите на тоталитарното наследство. Без сенките на една епоха, която превърна страната ни в периферия на чужда империя. Без хората, които и до днес черпят власт, влияние и привилегии от онова време.
Въпросът не е какво е било преди тридесет години.
Въпросът е защо продължаваме да позволяваме същите зависимости, същите мрежи и същите лица да определят посоката ни днес.
Намирам решението за обявяване на комунистическия режим за престъпен за правилно, намирам забраната за пропагандирането на тази анти-човешка идеология за закъсняло, но тези хора продължават да диктуват обществения живот. Отчаяно ни трябва лустрация, макар и закъсняла с 27 години.
За да можем най-накрая да продължим напред, без оковите на гадното ни минало като тоталитарна провинция на голямата северна империя. Украинците ни дадоха пример как се действа срещу комунистите и русофилите преди три години, а ние за пореден път избираме в честни избори да ни управляват пак същите хора.
