1 февруари – ден за памет и възмездие

На 1 февруари в София граждани от цяла България се събраха, за да почетат паметта на жертвите на комунистическия режим и да напомнят за престъпленията на Народния съд. Снимки: Валентин Андреев

За мен 1 февруари не е ритуал, не е символ и не е „историческа тема“.

Това е рана. Семейна, жива и незараснала. Аз съм сред организаторите на това шествие, защото комунизмът не е абстракция в учебник, а реално насилие, преминало през дома ми. Баща ми – Данчо Драганов, на когото са отнели правото да учи в университет и да се развива нормално. Прадядовците ми – Илия Ивков и Драгомир Велчев, пострадали, унижени, ограбени, мачкани, но не и победени.

Те и още хиляди други българи платиха с живота си, със свободата си или с унижението да бъдат обявени за „врагове“, защото не се вписваха в една античовешка идеология.

На 1 февруари 1945 година бяха убити трима регенти на България – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, осем министри, 67 народни представители, генерали, офицери, интелектуалци и държавници.

Убити след фарс, наречен „съд“, без право на защита, без морал, без правосъдие. Това е най-кървавият ден в историята на българската държава.

Т.нар. Народен съд издаде над 2700 смъртни присъди, а повече от 9000 българи бяха осъдени – унищожен беше целият държавен, военен и интелектуален елит на България. Това не беше „възмездие“. Това беше целенасочено изтребление. Престъпление срещу народа, държавата и бъдещето ни.

И въпреки това – и до днес има хора, които оправдават, омаловажават или дори възхваляват този режим.

Затова в студа и силния снеговалеж около 450 души излязохме на шествие. Не от инат, а от дълг. За мен беше истинско удоволствие да видя толкова познати – хора, дошли от цяла България, за да почетат жертвите. Това не беше масовка. Това беше съзнателен избор.

Най-силният момент за мен обаче беше личен. Видях мой ученик, на когото съм преподавал още през 2013 година. Млад човек, който работи, развива се и мисли. Той не е живял при комунизма, но дойде. Защото истината се предава. Срещата с него, както и подкрепата на минувачите, които спираха, питаха и ни окуражаваха, ми даде увереност, че това, което правим, има смисъл.

Имаше възрастни хора, които споделиха, че техни близки са били убити или съсипани от Народния съд. Те се радваха, че виждат млади хора, които не мълчат. Имаше и деца, които ни попитаха „за какво е протестът“.

Отговорих им ясно: това не е протест, а мемориално събитие в памет на жертвите на комунизма. Ако дори едно дете си тръгне с този отговор в главата, значи сме направили повече, отколкото десетки кухи речи.

Ние не търсим мъст. Търсим истина, памет и справедливост.

И няма да спрем да ги изискваме. Защото държава, която не назовава престъпленията си, ги подготвя за повторение.

А народ, който забравя жертвите си, ги убива втори път.