Снимка: Speedy Sandy, Unsplash
Оригинална публикация: Kojim putem? Bijeg u prirodu ili kolonizacija svemira?, Misao, lipnja 2026
Публикацията е преведена на български като част от взаимодействието между най-старото хърватско онлайн списание Misao (Мисъл) и Война и мир.
Взаимодействието на човека с технологиите поражда две гледни точки: скептичната и ентусиазираната. Възможно ли е да се постигне синтез? Какво трябва да направим?
Когато в разговора се заговори за технологиите, в дълбините на колективното съзнание се случва космическо сблъскване между два от най-съкровените стремежи на човечеството.
Едното е романтичното желание да се оттеглим от сферата на изкуствения съвременен свят и да се върнем към традиционно-естествения ред, управляван от закона на спонтанността. От тази гледна точка технологията е гигантски Левиатан, който се разширява и поглъща основите на това, което прави човека човек.
Човекът се превръща в обект не само на бюрократично-правната система, но и на методи за масова манипулация, на алгоритмично-консуматорска система или дори на други хора, които използват някаква технологично подпомагана техника, за да управляват стратегически взаимоотношенията и ситуациите.
Оттегляйки се от тази по своята същност зла система, индивидът си отваря пространство, за да се посвети на други, по-благородни страсти и на по-здравословен живот, който е в по-голямо съответствие с неговата природа. Пълното оттегляне обаче често е трудно или почти невъзможно, предвид всепроникващото потапяне на съвременното общество и света в челюстите на технологиите.
За целите на настоящото есе първият стремеж ще бъде наричан „техноскептичната перспектива“.
Вторият стремеж не разглежда технологията като система на чистото зло, а по-скоро като резултат от човешкия витализъм и триумфа над природния свят. За него дихотомията „естествено-изкуствено“ е фалшива, тъй като в крайна сметка всичко е част от една и съща реалност.
В тази предприемчива перспектива човекът не е жертва, а действащ субект, който, на крилете на технологиите, се извисява до иначе недостижими висоти, а понякога и отвъд тях. В този дух на Просвещението човекът се стреми да овладее природата.
Причината за това господство не е непременно самото натрупване на власт, а осъществяването на доброто, славата и великолепието. Тази перспектива ще бъде описана като техно-ентусиастична.
Въпреки това и двата стремежа могат да придобият негативни измерения. При първата перспектива грехът може да се превърне в цинизъм, а при втората – в арогантност. Следващият текст ще анализира избрани философски основи, които могат да бъдат свързани и с двете перспективи, с цел размисъл и потенциална синтеза на подходите.
Техноскептичният хоризонт
Много изтъкнати философи и интелектуалци са разглеждали въпроса за проблематичното състояние на човечеството в контекста на технологичното изобилие.
В тази връзка преди около месец папа Лъв XIV публикува първата си енциклика, озаглавена „Magnifica humanitas“[1]. Самата енциклика, опирайки се на католическата доктрина, критично разглежда настоящото състояние на технологичното развитие, като поставя основен акцент върху областта на изкуствения интелект.
Подчертава се, че технологията като такава не е просто неутрален фактор, а и източник на радикални промени в човешкото общество.
Посредническият ефект също е проблематичен, като се има предвид, че индивидът възприема реалността чрез технологията, което поставя под въпрос последствията от това посредничество.
Накрая се поставят под въпрос и потенциалните ефекти на автономните технологични системи. Самият текст може да бъде описан като своеобразен синтез на проблемите, свързани със ситуацията на непрекъснато технологично развитие, като оставя малко място за въздържание при прилагането му.
Жан Бодрияр също се откроява сред многобройните автори, които са разгледали критично технологиите в съвременния свят.
Той беше бунтовнически настроен философ, който наистина въплъщаваше концептуалната последователност на бунта. Той беше един от малкото интелектуалци във Франция през втората половина на XX век, които не подкрепяха пряко дегенеративните тенденции в обществото. Той е автор на много книги, посветени на съвременния свят и въздействието на технологиите, като една от най-известните е озаглавена Simulacres et Simulation[2].
Когато разглежда същността на езика и комуникацията, Бодрияр стига до заключението, че технологията е създала среда, в която индивидът напълно губи връзка с обективната реалност. Знаците, чиято основна цел е да означават нещо, по принцип губят обекта, който означават, и започват да се отнасят един към друг. Симулакрумът е препратка чрез означаващи, която е загубила връзка с обективната реалност, а хиперреалността е, когато индивидът възприема този симулакрум като реален и се отнася към него като към такъв.
Въпреки че на пръв поглед тази перспектива може да изглежда абстрактна, има безброй примери, които доказват основателността на твърдението на Бодрияр: започвайки от самите валути, които вече не са обезпечени с никаква обективна стойност (например злато)[3], до симулацията на социалния живот по телевизията, която служи като източник на информация за хората, които се учат от това съдържание как да се държат в собствения си социален живот. Всички те са примери за симулакри – означаващи, които са загубили първоначалния си референт, но все пак заемат мястото му.
Хиперреалността е ситуацията, в която субектът, който наблюдава това съдържание, моделира своя реален, ежедневен живот според него.
Този сценарий предполага пряко влияние на виртуалното върху реалното. Ролята на технологиите е централна за тази теория, тъй като именно технологиите са позволили ръста и общото отклонение на означаващите, които са загубили ориентацията си в обективната реалност.
Въпреки че този кратък преглед не може да разкрие цялата дълбочина и аргументация по въпроса за технологичното развитие, той може да покаже множеството участници, които досега са се занимавали с тази тема. В този случай множеството е гаранция за универсалността на въпроса.
Техно-ентусиастична перспектива
Независимо от очевидните последици от технологичното развитие, би било опростително лекомислено да се заключи, че технологичното развитие само по себе си е просто светска проява на злото, срещу което трябва да се води борба.
Мнозина автори разглеждат технологията именно по този начин, но за да може човек изобщо да си позволи лукса на такова заключение, е необходимо да се разгледа мирогледът, от който произтича желанието за технологичен ренесанс.
Често се приема за даденост, че технологията се развива от само себе си, като продукт на производствена линия, задвижвана от капитала. И все пак в културата съществува чувството за благородно желание за иновации, за създаване на нещо ново, което ще донесе полза, радост и благоденствие. Просветителската мисъл в началната си фаза наистина се зароди въз основа на тези принципи. Това е идеята за рационалното управление на наличните ресурси за общото благо. Може дори да се каже, че това състояние на ума е характерно за европейската култура, чиито народи първи проправиха пътя за радикални иновации, за настъпването на индустриалната ера и, заедно с нея, за съпътстващото технологично развитие.
Един от най-великите германски философи, Освалд Шпенглер, би казал, че това е точно това, което той нарича „фаустианска култура“.
Това е култура, която се стреми да овладее всичко около себе си, водена от копнеж по безкрайното[4]. Разбира се, Шпенглер не беше сляп привърженик на масовото технологично развитие. Той твърдеше, че технологията се е еманципирала до степента на диктатура на култа към машината. Добре известно е, че „Фауст“ на Гьоте е именно този, който е продал душата си на дявола в замяна на материален напредък. Следователно, ако може да се говори за фаустианска култура в Европа, остава под въпрос дали това е похвала или критика към техно-ентусиазма.
Един опит да се съчетаят стремежът към технологични иновации и традиционният свят е направен от френския философ Гийом Фай чрез концепцията за архeофутуризма[5]. Това е опит да се съчетае стремежът към иновации с традиционната културна идентичност, която иначе се губи успоредно с модерното развитие на технологиите. Фай твърди, че цивилизацията на бъдещето може да действа смислено на високо ниво на технологично развитие, при условие че се запази известна степен на признание за собствената ѝ културна идентичност.
Извън областта на философията има и други социални дейци, които активно се застъпват за все по-радикални степени на технологично развитие. Един такъв пример е Питър Тийл, известен американски предприемач, който промотира идеите за технологично надхвърляне на естествените човешки способности.
Заключение
Когато се обсъждат техноскептичните подходи, трябва да се признае, че те имат солидни и универсални основи. Тази универсалност се подкрепя от множеството гледни точки, от които произтичат критиките към технологичното развитие. Проблемът с технологиите е, че те систематично създават среда, която предлага потенциал за масова манипулация и контрол.
Въпреки че технологичните инструменти на пръв поглед изглеждат като че ли предлагат на хората ново ниво на свобода, те също така правят своите потребители зависими от техните функционалности и от дългосрочните последствия от тяхното внедряване.
Ако човек търси философска парадигма, която би могла да бъде описана като основа на технологична диктатура, Просвещението би се очертало като основен кандидат.
Въпреки че самите основатели на съвременната просветителска мисъл може би не са предвиждали авторитарна антиутопия в глобален мащаб, факт е, че днешната технология осигурява инфраструктурата именно за такава система. Към всички тези опасности допринася фатализмът, произтичащ от факта, че появата и разпространението на всяка нова технология са почти неизбежни. От друга страна, техно-ентусиастичният подход може да посочи всички ползи, които предлага технологията – от лечението на болести до масовото производство на храна.
По същия начин самият витализъм може да намери своеобразно величие в технологичните проекти и машини, които предизвикват законите на вселената и съществуват като паметници на човешката изобретателност.
За да предложи синтез на двата подхода, есето трябва да се фокусира и върху проблематичните страни и на двата.
Техноскептицизмът като цяло е основателен, но въпросът е какъв вид действие мотивира тази перспектива. Ако скептицизмът се превърне в цинизъм или пуританство, човек рискува да води живот, в който не участва пълноценно в своето време. Циничният подход може да доведе до бягство от реалността и до желание индивидът да се изолира от по-широките обществени структури, зависими от технологиите.
Успоредно с това човек може да изпадне и в прославяне на пуританството – визия за чист „естествен“ свят, който няма нищо общо с технологиите и съществува като тяхна сляпа противоположност.
Проблемът с такъв подход е, че човек се отделя от обществото и отказва да бъде участник в собственото си време, което също е отражение на определен вид индивидуализъм.
Дори ако човек се радва на благословията на мъдростта да вижда всички трудности на технологичното развитие, той е длъжен, в съответствие със своите прозрения, да действа според това, което счита за добро в своето общество. А ако ситуацията е фатална, човекът е призован да се бори и да изпълни своята цивилизационна роля. Както посочи и Освалд Шпенглер: „Ние сме родени в това време и трябва смело да следваме пътя към последния съд. Няма друг изход. Наш дълг е да устоим, дори в поражение, без надежда, без спасение, като римския войник, чиито кости бяха открити при портата в Помпей[6].“
Техноентусиазмът страда от факта, че е податлив на арогантност.
Новите изобретения и възможности, които предлага технологията, събуждат у индивида чувство за всемогъщество. Това е проблематично, защото арогантният подход към използването и развитието на технологията става безцелен.
Ако на индивида му липсва трансцендентна ориентация и вместо това той се свежда до ролята на Бог в духа на Ницше, остава само сляпото следване на личните му първични инстинкти[7].
Именно такива насоки за действие водят до най-вредните форми на трансхуманизма. Възниква въпросът: може ли технологията да се използва извън тези рамки? Споменатият по-горе археофутуристичен подход е това, което тук може да послужи като своеобразен ориентир.
Проблемите, които носи технологичното развитие, може би не могат да бъдат избегнати толкова лесно, но това е възможно, ако човекът, който прилага дадена технология, се основава на традиционна гледна точка и мотивът му за добро се ръководи от трансцендентни принципи.
В крайна сметка фокусът на дискусията може да бъде насочен и към ценността на витализма и великолепието на технологичните възможности. Ако технологията се използва по арогантен начин, това до голяма степен ще се свежда до развитието на непристойността и максимизирането на удоволствието. От друга страна, ако мотивът е трансцендентен, тя може да бъде насочена към колонизирането на космоса.
Технологията със сигурност е станала неизбежна и носи свои собствени тежести за съвременния човек. Все пак пълното бягство и цинизмът пред тази ситуация не са нито възможни, нито биха били благородни. Изправен пред съвременните обстоятелства и тежестите на технологичната епоха, най-доброто, което човек може да направи, е да приеме ценността на смирението. Приемането на трансцендентността на ценностите е отражение на смирението в духовната сфера, а приемането на традицията е проява на смирението в културната сфера.
Бележки
[1] Lav XIV. Magnifica humanitas. Vatikan: Libreria Editrice Vaticana, 2026., https://www.vatican.va/content/leo-xiv/en/encyclicals/documents/20260515-magnifica-humanitas.html
[2] Baudrillard, J. (1994). Simulacra and simulation (prev. S. F. Glaser). University of Michigan Press. (Izvorno djelo je objavljeno 1981.) На български – Симулация и Симулакрум, Жан Бодрияр, изд. Тогедър академия
[3] Chung, John J., „Money as Simulacrum: The Legal Nature and Reality of Money“. Hastings Business Law Journal, Vol. 5, 2009., str. 109, Roger Williams Univ. Legal Studies Research Paper No. 64, Dostupno na: https://ssrn.com/abstract=1141383
[4] Spengler, O. (1932). The Decline of the West (prev. C. F. Atkinson). Alfred A. Knopf. (Izvorno djelo je objavljeno 1918.) На български – Залезът на Запада, Освалд Шпенглер, прев. Десислава Лазарова, изд. Изток-Запад
[5] Faye, G. (2010). Archeofuturism: European Visions of the Post-Catastrophic Age (prev. J. R. Nicholson). Arktos Media. (Izvorno djelo je objavljeno 1998.)
[6] Spengler, O. (1976). Man and Technics: A Contribution to a Philosophy of Life. Greenwood Press. (Izvorno djelo objavljeno 1932.), str. 52. Citat je preveo autor ogleda.
[7] Evola, J. (2003). Ride the Tiger: A Survival Manual for the Aristocrats of the Soul (prev. J. Godwin & C. Fontana). Inner Traditions. (Izvorno djelo objavljeno 1961.)
