Астрид Линдгрен: По-добре цял живот да викам „Хайл Хитлер“

„Ако трябваше да избирам между руския ботуш и „Хайл Хитлер“, бих предпочела второто“. Това е записала в дневника си авторката на „Пипи дългото чорапче“ – световноизвестната шведска писателка Астрид Линдгрен. За мнозина това мнение вероятно би било скандално, но нека не забравяме, че окупираните и нападани страни от СССР като Финландия, Естония, Литва, Латвия, Полша са били много близо до Швеция и тя е могла да си говори с бежанци от там.

„Войната започна днес. Никой не искаше да повярва, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха в кръг около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че се случи тъкмо обратното…“ Това е записала на 1 септември 1939 г. в дневника си 32-годишната тогава Астрид Линдгрен.

Проблемите й по онова време не са били малко – на 18 години Астрид Ериксон ражда извънбрачно дете от главния редактор на вестника, в който започва журналистическата си кариера. След това работи като стенографка, продавачка на книги и секретарка. След запознанството си със Стуре Линдгрен, Астрид ражда второто си дете и престава да носи мъжки костюми и каскети.

Записките ѝ по времето на войната, издадени в Германия под заглавието „Светът се е побъркал: Дневниците от 1939 до 1945„, са първият сериозен литературен труд на писателката. Текстовете илюстрират красноречиво как нейният стил става все по-свободен, формулировките – по-резки, а сравненията все по-иронични.

Дневниците са замислени като хроника на лудостта, обхванала света през войната, за която свидетелстват множество изрезки от вестници. От 1942 година нататък обаче авторските коментари стават все повече.

През последните две години от войната в Европа (1944-1945 г.) Астрид води дневниците си паралелно с работата над първата си книга за „Пипи Дългото чорапче“ – най-силното момиче на света, което, както е известно, побеждава дори смешния цирков диктатор Адолф. Деветгодишната Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дълтото чорапче (с майка ангел и баща негърски крал) е дете на Втората световна война. Впрочем, книгата е достъпна на български тук, ако все пак някой не е имал удоволствието да я прочете като малък.

Жанрът, който Астрид Линдгрен избира за своя първи литературен опит, може да бъде определен като документална проза. Астрид е имала опит в тази област, тъй като от 1940 година нататък е работела в отдела по цензурата на писмата към шведските тайни служби.

В дневниците й по странен начин се редуват удивително точни информации за унищожаването на европейските евреи, за ужасите на нацистките концлагери и зверствата на войната с подробни описания на приятни разходки с колело, получените подаръци за Коледа и изброяването на ястията, от празничната трапеза: „бут-шунка, тежащ 3,5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо“. В родината на писателката това се тълкува от някои леви като доказателство за дребнобуржоазния начин на живот, който води семейството на Астрид, и дори като проява на двуличие.

Все пак трябва да се отбележи, че Линдгрен напълно е съзнавала привилегията си да живее в неутрална Швеция. „Кой друг в света се радва на спокойствие като нашето?“, пише тя. Наясно е също и с това, че не могат да се сравняват дребните несгоди на живота, който тя води, с драмите на обхванатия от войната свят.

Въпреки това Астрид си има и лична драма: съпругът ѝ я напуска заради друга жена. В дневниците тази лична драма остава на втори план, паралелно със записките за войната: „Леят се реки от кръв, превръщат хората в инвалиди, навсякъде се усеща страданието и отчаянието, а мен ме тревожат повече личните ми проблеми“, самокритично констатира Линдгрен през юли 1944 година.

Астрид Линдгрен ясно вижда Втората световна война като битка между две еднакви чудовища: на комунизма и на национал-социализма. А ако трябва да избира по-малкото от двете злини, лично тя би предпочела нацизма:

„За нас, шведите, една отслабена Германия може да означава само едно: че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам „Хайл Хитлер“, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо по-отвратително от това“, е записала Линдгрен в дневника си на 18 юни 1940 година.

По-нататък тя споделя неща, дочути от случайна гостенка, финландка, за зверствата, извършвани от „руските окупатори“ – за разстрели на деца, издевателства и изнасилвания. „Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!“, моли се писателката.

Независимо от отвращението към диктатора Хитлер, в Астрид се затвърждава впечатлението, че „сред германците има и много порядъчни хора, няма как да е иначе“, пише тя. По време на блокадата на Ленинград писателката изпитва съчувствие към руснаците, но и тогава тя продължава да гледа на страната враждебно: „Трябва да си руснак, за да изтърпиш такива страдания“, пише тя.

В заключителните глави от дневника авторката споделя радостта си от края на войната, разказва за отварянето на бензиностанциите в Швеция, за връщането на кралското семейство в столицата, което тя тълкува като белег за нормализирането на живота. Последните страници в дневника са от края на декември 1945 г.: „Пожелавам си, както и на всички хора, щастлива Нова година. Нека тя бъде много по-добра от предишната.“