Рецензията е публикувана първоначално в „Ню инглиш уийкли“ (New English Weekly) на 21 март 1940 г. Интересното е, че една година преди национал-социалистическа Германия да развали съюза си със СССР, английският писател Джордж Оруел правилно предсказва войната между двата социалистически колоса.
Фактът, че нецензурираното пълно издание на „Моята борба“ на изд. „Хърст и Блекет“, което беше преведено и редактирано от про-хитлеристка перспектива и публикувано само преди година, е показателен за скоростта, с която се движат настоящите събития.
Очевидното намерение на предговора и бележките на преводача е да смекчи свирепостта в книгата и да представи Хитлер във възможно най-благоприятна светлина.
Защото по онова време Хитлер все още беше уважаван. Той беше смазал германското работническо движение и заради това класите, притежаващи собственост бяха готови да му простят почти всичко. И левите и десните се обединиха около твърде плитката представа, че национал-социализмът е просто една разновидност на консерватизма.
После изведнъж се оказа, че Хитлер изобщо не е достоен за уважение. Една от последиците от това беше, че „Хърст и Блекет“ преиздадоха книгата с нова обложка, която обяснява, че всички печалби от продажбата ѝ ще бъдат дарени на Червения кръст. Въпреки това, ако съдим по съдържанието на „Моята борба“, е трудно да повярваме, че има каквато и да е истинска промяна в целите и мненията на Хитлер.
Когато човек сравни изказванията му отпреди година с тези отпреди петнайсет години, остава поразен от твърдостта на убежденията му и начина, по който неговия мироглед не се променя. Виждаме фиксираната гледна точка на страдащ от мономания[1], която няма изгледи да се повлияе от временните маневри в силовата политика. Вероятно в Хитлеровия ум руско-германският пакт не представлява нищо повече от проста промяна в план-графика. Планът, изложен в „Моята борба“ е първо Русия да бъде смазана като също предполага за намерението тя да бъде последвана от Англия. Сега, както се оказа, Англия е първата, с която той трябва да се разправи, защото от двете Русия беше по-лесната за подкупване. Но когато с Англия бъде свършено, ще дойде и редът на Русия – несъмнено така Хитлер вижда нещата. Дали ще се развият така, разбира се е различен въпрос.
Да предположим, че програмата на Хитлер би могла да бъде приложена.
Онова, което той предвижда след 100 години е една устойчива държава от 250 милиона германци с обилно „жизнено пространство“ (например разпростираща се до Афганистан или някъде там), една ужасна безмозъчна империя, където всъщност нищо друго не се случва освен обучаване на младите мъже за война и неспирно развъждане на прясно пушечно месо. Как успява да представи едно толкова чудовищно видение?
Лесно е да се каже, че в един от етапите на кариерата му той беше финансиран от едрите индустриалисти, които виждаха в него човекът, който ще смаже социалистите и комунистите.
Те обаче никога нямаше да го подкрепят ако той вече не беше убедил достатъчно хора и не беше поставил началото на едно значително движение. Освен това ситуацията в Германия, с нейните седем милиона безработни, очевидно беше благоприятна за демагозите. Но Хитлер никога не би могъл да успее срещу множеството си съперници ако не беше привлекателността на собствената му личност, която човек може да усети дори в непохватния стил на „Моята борба“ и която безспорно е поразителна, когато човек чуе някоя от речите му.
Тук бих искал да заявя писмено, че никога не съм могъл да изпитам лична неприязън към Хитлер.
Още откакто дойде на власт – а дотогава, както и всички останали, бях подведен да смятам, че той не е от значение – установих, че със сигурност бих го убил ако ми се отдаде тази възможност, но не бих могъл да изпитам лична неприязън към него. Истината е, че има нещо дълбоко затрогващо в него. Човек може да го усети, когато види негови снимки – препоръчвам особено снимката в изданието на „Хърст и Блекет“, която показва Хитлер в ранните му дни в СА. Виждаме едно жалко, подобно на кучешко лице, лицето на човек, изтерзан от непоносими неправди. Погледнато в една по-мъжествена светлина то представя изражението, което виждаме по безбройните изображения на разпънатия на кръст Христос и несъмнено това е светлината, в която Хитлер вижда себе си.
Можем само да гадаем за изначалната, лична причина за неговото негодувание от вселената, но по всяка вероятност негодуванието е там. Той е мъченикът, жертвата, прикованият Прометей, самопожертвователният герой, който сам самичък води неравна борба срещу непобедими сили. Ако убие мишка, той знае как да направи така, че да изглежда сякаш е убил дракон. Човек има усещането, както и при Наполеон, че той се бори срещу съдбата, че е невъзможно да победи, но въпреки това заслужава. Привлекателността на такава поза, разбира се, е огромна; половината филми, които гледаме, разглеждат подобни теми.
Също така той е осъзнал неистинността на хедонистичното отношение към живота.
От последната война насам, почти цялата Западна философска мисъл, а със сигурност цялата „прогресивна“ такава, с мълчаливо съгласие признава, че човешките същества не се стремят към нищо друго освен освен лек, сигурен и безболезнен живот. В един такъв поглед върху живота няма място за например патриотизма и воинските ценности. Социалистът обикновено е недоволен, когато открие, че децата му си играят с оловни войници, но така и не успява да намери подходяща играчка, с която да ги замести; оловни пацифисти сякаш не биха вършили същата работа.
Хитлер, понеже сам го усеща с огромна сила в собствения си безрадостен ум, знае че хората не искат само комфорт, безопасност, кратък работен ден, хигиена, контрол над раждаемостта и като цяло здрав разум; освен това, поне отвреме навреме, те искат и трудности, борба и саможертва, а да не говорим и за барабани, флагове и демонстрации на лоялност.
Каквито и да са в икономическия си аспект, в психологическия и фашизмът и нацизмът са много по-издържани от която и да е хедонистична концепция за живота. Същото вероятно е вярно и за военизираната версия на социализма на Сталин. И тримата големи диктатори укрепиха властта си като наложиха непоносими тегоби над народите си. Докато социализмът, че и дори капитализмът с неохота казват на хората „Предлагам ви хубави преживявания“, то Хитлер им казва „Предлагам ви борба, опасност и смърт“ и в резултат цяла една нация се хвърля в краката му.
Вероятно след време тези неща ще им писнат и ще си променят мнението, както стана и в края на последната война. След няколко години на кланета и глад „Възможно най-пълно щастие за възможно най-много хора“[2] е добър лозунг, но за момента „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край“[3] е победител. Сега, когато воюваме срещу човекът, който го изтърка от употреба, не бива да подценяваме неговата емоционална привлекателност.
Бележки от преводача:
[1] Мономания – лудост, умопобъркване на някаква тема, на някакъв предмет или на някаква мисъл – мания за преследване, мания за величие и др.
[2] „Възможно най-пълното щастие за възможно най-много хора е основа за морала и законотворчеството“ е пълният цитат и принадлежи на английския юрист и философ-утилитарист Джереми Бентъм.
[3] Цитатът е на Гай Юлий Цезар, но Хитлер го използва често в публичните си речи.
