Един от любимите ми спорове онлайн е на темата Израел срещу Палестина. Винаги чуваме за добрите палестинци, които се бият срещу лошите евреи, които тиранично са им завзели територията и така се стига до днешния момент.
Историята, разбира се, е малко по-различна. И за да има истински мир в Близкия изток и евреи и араби най-после да заживеят в спокойствие, и двете страни трябва да го поискат едновременно. А зад палестинците винаги са заставали техните събратя от другите арабски страни, което превръща уж гиганта Израел, мачкащ малка Палестина, в Голиата арабски свят срещу еврейската държава.
Да започнем с тази карта на Израел, която в различни вариации е публикувана многократно и цели да ни убеди в теорията, че евреите са заграбили земите, на които живеят днес:
Поне по два пъти на месец ще видя горното споделено някъде във Facebook и ще има сърцераздирателен разказ за ционистките окупатори и за онеправданите мюсюлмански терористи.
Ако погледнем историята на тези земи може да видим, че в продължение на няколко столетия те са били управлявани от еничарите в Османската империя.
После идва Първата световна война, в резултат на която Османската империя се разпада. А земите от Близкия изток (въпреки обещанията на Лондон и на агента им Лорънс Арабски за създаване на единна арабска държава) биват разделени между Великобритания и Франция. Земите на днешен Израел попадат в Британския мандат.
Още преди падането на Османската империя лорд Балфур дава обещание от името на правителството на Великобритания на евреите, че ще им бъдат дадени земи в Юдея за създаване на еврейска държава. Това бива обявено чрез Декларацията на Балфур, като в нея британският министър на външните работи Артър Балфур се обръща към еврейския ционистки лидер лорд Уолтър Ротшилд с дата от 2 ноември 1917 г. В писмото се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. То подкрепя идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от Британския мандат в Палестина след Първата световна война.
След успешния край на Първата световна война и победата над Германия и нейните съюзници, Лондон тактично забравя за обещанията си към евреи и араби и през 1920 г. по братски си поделя Близкия изток с Франция.
След Втората световна война Генералната асамблея на ООН предлага с Резолюция 181 чрез плана за разделение на територията на Палестина да бъдат създадени еврейска и арабска държави. При това значителна част от Палестина отишла в арабските държави Сирия и Йордания (тогава под името Трансйордания).
Останалата част е изрязана в причудливи граници. Дори при бегъл поглед върху картата на всеки би му станало ясно, че и двете държави биха били силно дисфункционални поради редица проблеми с транспорта и нормалното функциониране на регионите.
Евреите се съгласили и на това предложение. Арабите отказали.
Веднага щом държавата на евреите Израел е създадена и обявява своята независимост на 14 май 1948 г., на негова територия нахлуват армиите на всички съседни арабски страни. Така започва първата Арабо-израелска война от 1948 г.
Арабските войски включват:
Арабска освободителна армия: 3500 – 6000
Армия на Свещената война: не повече от 1000
Мюсюлмански братя: 1500
Египет: 10 000 (първоначална мобилизация), по-късно 20 000
Ирак: 5000 (първоначална мобилизация), по-късно 15 000 – 18 000
Сирия: 2500-5000
Трансйордания: 8000 – 12 000
Ливан: 1000 (първоначална мобилизация), по-късно 2000
Саудитска Арабия: 800-1200
Судан – 6 роти
Йемен: неизвестно
Общо войските на арабите достигат 13 000 души в началото и 51 100 – 63 500 към края на войната. Техният опит да премахнат еврейската държава може да бъде разгледан и през призмата на пан-арабистката идеология, която по-късно ще доведе до редица опити за обединение на арабския етнос през 50-те, 60-те и 70-те години.
В началото на войната евреите са около 30 000, но към края мобилизират 117 500 души и успяват да победят убедително. И картата вече изглежда така:
И тук не се вижда никаква арабска държава Палестина.
По някакво странно стечение на обстоятелствата Йордания и Египет, въпреки че владеят земи с компактно арабско население, не решават да ги обединят в една страна или поне да им дадат някаква степен на местна автономия.
Всеки военен ще ви каже, че тази ситуация за Израел положението със сигурността на държавата е почти безнадеждно, но сравнение с предишната карта е по-добре.
Израел го устройва всякаква граница, стига да има мир и евреите да могат да живеят нормално, да обработват земята, да строят домове. В плановете на арабите и на техните съветски другари нищо подобно не е било допустимо. Целта им, от 1948 г. до ден днешен е една – Израел да бъде унищожен и евреите да бъдат избутани в морето.
Тази концепция може да бъде срещнат и до ден-днешен в изказванията, действията и посланията на редица ислямистки и не само партии и движения в Близкия изток. Началото идва от тук:
Ето такива карикатури рисуват арабите през 1967 г.
Арабските страни събират смелост и след редица опити за обединение помежду им, през 1967 г. съседите на Израел се почувстват значително по-силни – имат огромни запаси оръжие от СССР и държавите от Варшавския договор, включително и от България.
Под ръководството на своите старши другари от СССР и КПСС, арабите обявяват, че сега е моментът да приключат веднъж завинаги с евреите и Израел. Те провеждат мащабна мобилизация на войските си и настояват войските на ООН да се оттеглят от границите на Израел (които към този момент те не са признали официално, както и самия Израел, а границите са резултат от примирието от 1959 г.).
Евреите обаче този път били много по-добре подготвени. Войската им била изключително добре тренирана, въоръжена и с подробно изготвена стратегия за действие, а войниците в нея осъзнавали, че евентуалната загуба на войната би означавала пълно унищожение на страната и народа им. Затова Израел нанася предварителен удар по въздух срещу Египет. Военните действия свършват много бързо и стават известни като Шестдневната война.
Срещу Израел, който е сам, се изправят армиите на Египет, Сирия, Йордания, Ирак и Ливан. Отделно от това, арабските армии имат материалната подкрепа на Алжир, Кувейт, Либия, Пакистан, Организацията за освобождение на Палестина (предвождани от Ясер Арафат), Судан и Тунис. В резултат шест дни по-късно картата изглежда така:
Темата на карикатурите рязко се изменя:
С това обаче историята не приключва. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) на Ясер Арафат се е преместила на територията на Ливан и с насърчението на СССР постоянно извършва атаки срещу Израел. Войски на Израел нахлуват в Ливан на 6 юни 1982 г. и изгонват ООП (впрочем, описано страхотно във филма „Валс с Башир“ / Waltz with Bashir). За да бъдат предотвратени последващи атаки срещу Израел, в Ливан бива създадена Зона за сигурност по границата, контролирани от армията на Израел и Ливан.
Ако се вгледаме в тази карта е видно как проклетите ционисти са превзели много земи от своите арабски съседи.
И после се случва нещо странно.
Кървавите агресори-ционисти връщат полуостров Синай на Египет след преговорите от Кемп Дейвид от 1978 г. На 26 март 1979 г. Египет и Израел подписват мирен договор, с който Египет признава границата си и се отказва от войната срещу еврейската държава.
Следва съглашението в Осло от 1993 и 1995 г., с което Израел позволява на арабите на територията му да създадат Палестинска автономия, с перспективата да бъде създадена държава Палестина. Освен това, Израел раздава на арабите оръжия, за да създадат своя полиция.
Израелските войски се изтеглят и от южен Ливан през 1985 г. и напълно освобождават завзетите територии.
Израел води преговори и с Хафез Асад (бащата на настоящия сирийски диктатор Башар Асад) за връщане на Голанските възвишения срещу подписване на мирен договор, но Асад отказва.
В резултат на своята „завоевателна“ политика Израел вече изглежда така.
После този войнолюбец Ариел Шарон напълно освобождава Газа и дава право на палестинците там да имат автономия и да се управляват. За последните над 20 години Газа успява да произвежда ракети, терористи и бедност, за съжаление, и не успява да създаде условия арабите там да живеят нормално.
Поради което, днешната карта на еврейската експанзия трябва да изглежда така:
Вижте още интересни карти тук.
There is prejudice, stereotyping and discrimination in the post. Just wanted to let you know.
„Поне по два пъти на месец ще видя горното споделено някъде във Facebook и ще има сърцераздирателен разказ за ционистките окупатори и за онеправданите мюсюлмански терористи.“
Добре, и?
Не че подкрепям евреите, но обвинението за тенденциозност е малко пресилено. Всъщност статията е полезна и подкрепена с иторическите факти. Така че, можем да благодарим на автора!