Мястото на смъртното наказание в цивилизования свят

Снимка: Wesley Tingey, Unsplash

Европейската, Западната цивилизация, от която е част и България, е оказала и продължава да оказва най-сериозно влияние върху света. От материална гледна точка е направила живота на всички ни много по-лесен и безопасен. Позволила е на човека да изследва заобикалящия го свят. Създала е печатната машина, електричеството, пластмасата, очилата, микроскопа, автомобила, антибиотиците и модерната медицина, небостъргачите, безжичната мрежа, компютрите, сателитите, пътуването до Космоса. Дала е на света и различни духовни ценности. В Древна Гърция са родени и живели едни от най-известните и влиятелни философи, математици и астрономи като Платон, Аристотел, Сократ, Питагор, Парменид, Архимед и т.н. В Древен Рим в продължение на векове се е създавало римското частно право, което е в основата на правния ред на нашия континент и което по думите на проф. Михаил Андреев е „най-съвършената, доколкото знаем, система на право, което почива на частната собственост“. Именно в европейския свят се случват Ренесанса, Реформацията, Просвещението, Индустриалната революция, приети са Великата харта на свободите на 15 юни 1215 г. и Всеобщата декларация за правата на човека на 10 декември 1948 г.

В днешно време обаче една тема продължава на разделя света, самата Европа и дори гражданите на отделните държави, а именно смъртното наказание. Справедливо ли е? Нужно ли е? Осигурява ли безопасност в обществото, като наказва престъпниците, или напротив – прави животът по-несигурен, давайки такава власт на държавата, с която може да бъде злоупотребено? Трябва ли да се стремим да наказваме престъпниците по-сурово, като така възмездяваме пострадалите, или целта ни трябва да е да ги реабилитираме и върнем обратно в обществото?

Характеристика на смъртното наказание

За да разберем какво е смъртното наказание и защо някои държави все още го виждат като крайна, но необходима мярка, първо нека си отговорим какво е правонарушение и какво е наказание. „Правонарушението представлява виновно неправомерно юридическо действие (деяние), причинило настъпването на общественоопасни вреди и водещо до пораждане на юридическа отговорност.“ Едно от видовете правонарушения е престъплението. „Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“ Следва да бъде обяснено и наказанието. Наказанието представлява „установена от закона мярка на държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило престъпление, която се заключава в засягане на определени права или интереси на последното, изразява отрицателната оценка на държавата относно това лице и неговото деяние и има за цел да предотврати извършването на нови престъпления от него и от други неустойчиви членове на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително възпитателно“. То се налага по различни причини – възмездие за пострадалите и обществото с цел да се избегне саморазправа; да превъзпита осъдения, да го подтикне към промяна; сплашващо действие – да въздейства върху волята на дееца и бъдещите престъпници, като създаде у тях контрамотив към извършването на ново престъпление; препятстващо действие – да отнеме възможността му отново да извърши престъпление.

Смъртното наказание е особен вид наказание, притежаващо различни от другите наказания характеристики. То е абсолютна мярка, тъй като лишава човек от правото му на живот и, веднъж изпълнена, не може да се поправи. Неделима мярка е за разлика от глобата, конфискацията или дори лишаването от свобода, които са предвидени в закона в определени граници, позволяващи прецизирането им във всеки отделен случай. Смъртното наказание е изключителна мярка, защото се предвиждат редица ограничения и особености в процедурата, предхождаща обявяването на присъдата.

Смъртното наказание по света

В ЕС смъртното наказание е забранено и премахването му е един от критериите за членство в съюза. Чл. 2 ал. 1 и ал. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз гласят: „Всеки има право на живот.“ и респ. „Никой не може да бъде осъден на смърт, нито екзекутиран.“ ЕС се придържа стриктно и към Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание от 1984 г., резолюциите на Общото събрание на ООН, и по-специално тази от 18 декември 2014 г. за мораториум върху изпълнението на смъртното наказание и заключителната декларация, приета от Петия световен конгрес срещу смъртното наказание, който се е провел в Мадрид на 12 – 15 юни 2013 г. Той се бори активно и за премахване на смъртното наказание в световен мащаб, тъй като към 2019 г. все още е имало 56 държави, които го използват. Начините, по които го прави, са: забрана за търговия на стоки, които биха могли да се използват за мъчение и/или екзекуция; използва търговската политика като оръжие за прокарване на аболиционистки политики в съответните държави; подкрепя организации, които повишават осведомеността и др.

В Европа единствената държава, която продължава да използва това наказание през 2021 г., е Беларус. Това особено много притеснява международната общност. През 1997 г. Комитетът по правата на човека на ООН е изразил опасенията си от този факт. На 12.05.2010 г. 15 държави са повдигнали въпроса за смъртната присъда, 14 са препоръчали прекратяването на тази практика, а 13 са поискали веднага да бъде наложен мораториум върху екзекуциите. Беларус е отхвърлил всичките предложения. Различни европейски лидери са отправяли призиви към Минск по този въпрос, между които и бившият президент на Европейския парламент Мартин Шулц.

Тревожен за различни правозащитни организации, между които и Amnesty International, е фактът, че четири от всичките 56 държави, прилагащи смъртното наказание към 2019 г., отговарят за около 86% от регистрираните екзекуции – Иран, Саудитска Арабия, Ирак и Египет. Отношението към тази мярка варира значително по света. Около 4/5 от африканските страни са я забранили или са наложили мораториум върху изпълнението на присъди. В същото време в Азия, Арабския свят и дори в САЩ има силни настроения за запазването ѝ. Китай представлява особен случай, тъй като не предоставя официална информация. Смята се, че там се извършват няколко хиляди екзекуции на година. Още през 1983 г. стартира кампания за „строги мерки“. В името на борбата с престъпността в Китай се осъждат на смърт и екзекутират все повече хора, като според китайския правозащитник Ху Пинг зад това стоят обществени и политически причини, съобщава ни DW. Публичните екзекуции са често срещана мярка в Китайската народна република. Обикновено на някой важен празник осъдените на смърт се провеждат из целия град към най-големия стадион. Носят на гърдите си табела, която указва вида престъпление и името на осъдения, което е зачертано с голямо „Х“. Пред погледа на гражданите и в присъствието на отговорни лица се осъществява и публичния разстрел. За 68 престъпления, между които корупция, укриване на данъци, шпионаж, търговия с хора, притежаването на по-големи количества наркотици и 19 стопански престъпления, се издава смъртна присъда. Властите се оправдават, че го правят в опит да запазят социалната стабилност. Интересното е, че голяма част от китайското население е доволно от тази практика. Според допитване 80% от китайските граждани са против премахването на смъртната присъда.

Аргументи против смъртното наказание

То е срещу основното човешко право

Различни международни неправителствени организации се обявяват в защита правото на живот дори за хора, извършили ужасяващи престъпления, достойни за филми на ужасите – Amnesty International, The Death Penalty Project, World Coalition Against Death Penalty и др. Обикновено те обявяват тази санкция за жестока и нехуманна, за дискриминираща по-бедните и по-неспособните в обществото. Аргументът обикновено включва, че правото на живот е гарантирано всекиму и че не може хората да взимат ролята на Господ – единствен съдник кой трябва да живее и кой – да умре.

В същото време обаче, убеждавайки ни, че смъртното наказание обезценява човешкия живот, те не виждат, че точно обратното е вярно – несъществуването на единствената мярка, която заставя престъпника да плати с най-ценното си, обезценява човешкия живот. Настъпва дисхармония в обществото, когато отнемането на живот „струва“ само свободата, например. Ако тази тенденция се запази, в един момент политиците могат да решат, че не е редно да отнемат и свободата, тъй като тя също е основно човешко право. А ако в един момент убийството се наказва само с глоба? Денис Прагер, американски консервативен водещ на радио и шоу, защитава именно тази теза, добавяйки: „Всъщност, опазвайки всеки доказан убиец жив, много повече хора губят живота си в затвора от други затворници, пазачи и хора, извън затвора, в случай на бягство, отколкото евентуалната възможност за грешка и набеждаването на невинен човек.“

Възможността за съдебна грешка

Въпреки че в днешно време ДНК тестовете и съдебната медицина са много напреднали в сравнение с предишни периоди, (благодарение на тях в САЩ от 1992 г. до днес повече от 20 невинни, но обявени за виновни, човека за спасени от незаслужен фатален край) то възможността за съдебна грешка все още съществува. Неизбежно е. Все пак това не е съвсем валиден аргумент. В такъв случай нека се премахнат всички наказания, за да не бъдат обвинявани хора. Нима е по-малко зло невинен човек да лежи 30 години зад решетките, изпускайки израстването на децата си, погребението на родителите си и т.н. Този аргумент само подчертава необходимостта от повишаване ефективността на съдебната система, т.е. трябва да се адресира проблемът, а не да се избягва. 3.3 Отнема възможността за реабилитация

Разбира се, че смъртното наказание отнема възможността за реабилитация, за осъзнаване на грешките и за тяхното недопускане отново. Много хора вярват, че тази крайна санкция лишава обществото от потенциални негови пълноценни членове. Че всъщност самите престъпници са жертви на средата, в която живеем, и се нуждаят от нашата подкрепа. Стига се до абсурдни аргументи, че има престъпления едва ли не заради капитализма, белия супремасизъм и т.н. Това е нормално, защото самата тема е твърде много политизирана. Различните кандидати за президенти в САЩ заемат различни позиции по въпроса. Предимно тези от Демократическата партия искат премахването на смъртното наказание с различни аргументи (не е етично; в Библията е забранено, нищо че именно тази партия толкова упорито се бори с християнството) и с различни цели – най-вече привличането гласовете на всички затворници, които в един момент ще бъдат на свобода.

Със сигурност на някои престъпници трябва да се окаже подкрепа. Всеки в живота си извършва действия, за които съжалява. Има такива обаче, за които реабилитация е не просто невъзможна, но и недопустима. Хора, извършили ужасни деяния, знаещи последствията и дори преодолели инстинкта си за самосъхранение, очаквайки да бъдат заловени. Опонентите на смъртно наказание искат забраната за налагането му дори върху тези не-хора. Наричам ги не-хора, защото вярвам, че извършвайки определени действия, човек се отказва от своята хуманна същност. На подобно мнение е и Ханс-Херман Хоппе – германско-американски икономист и философ, който се опитва да обедини културния консерватизъм и либертарианството. Той изказва крайното мнение, че комунистите не бива да имат права, тъй като те самите не вярват в тях и са готови на нарушават чуждите. Много точни думи конкретно за нашия казус.

Не бива държавата да разполага с такива правомощия

Много хора виждат държавата като бюрократичен апарат за насилие. Не са далеч от самото определение за държава – политическо обединение за господство, което успешно претендира за монопол върху легитимната физическа принуда. Оттук следват и притесненията на много хора, които дори по принцип може да подкрепят смъртното наказание, че държавата ще злоупотребява с него. Към тази група хора се присъединява и Джордан Питърсън – канадски клиничен психолог, критик и професор по психология в Университета на Торонто, известен с това, че има ясни позиции по различни политически или политизирани теми. По въпроса за смъртното наказание, той твърди, че има хора, които със сигурност го заслужават. От психологична гледна точка казва, че хората, чиито близки са станали жертва на тежко престъпление, по право се чувстват разярени и очакват някой да поеме тази тежест от тях. Така се намесва държавата. Историята обаче познава много примери защо не бива да ѝ се дава такова право. Важи принципът, че властта убива, а абсолютната власт убива абсолютно. За примери може да се дадат избиването на индианските племена, колонизацията, Баташкото клане, Арменския геноцид, Холокоста, Гладомора в Украйна, репресиите на Китайската комунистическа партия над будистите и уйгурите, изобщо престъпленията на всяка тоталитарна държава, включително и Народна република България. В някои държави смъртното наказание продължава да се изпълнява по средновековен начин – обезглавяване, убиване с камъни.

Този аргумент обаче като че ли доказва не че със смъртното наказание задължително ще бъде злоупотребено, а че авторитарните държави, погазващи международните норми и принципи, се възползват неправомерно с него за разчистване на сметки с неудобни за нея хора. Тоест проблемът не е в самата санкция, а в държавното управление. Дори и тези страни да отменят или поне наложат мораториум върху това наказание, то те най-вероятно ще продължат с практиката да заглушават недоволните хора, например, вкарвайки ги до живот в някоя тъмница. Международните общности, НПО-тата и правителствата по света не трябва да се борят с последствията толкова, колкото трябва да го правят с причините.

Непропорционално засяга малцинствата

Международни асоциации, организации, НПО-та и публични личности, включително на държавни постове, използват този аргумент, за да докажат, че смъртното наказание не е справедливо, защото, естествено, е пропито от „расизма и ксенофобията“ на белия мъж. Например чернокожите съставляват непропорционално 43% от екзекуциите през 1976 г., докато тогава са били 11% от населението на САЩ. Разбира се, като причини се дават социално-икономическото положение на много хора от тази раса, историческото подтисничество от страна на белите и т.н. Друг пример дава професорът по право Дейвид Балдус. Той е разгледал повече от 2 000 съдебни дела за убийство в щата Джорджия през 70-те години на ХХ век. Установил е, че е 4.3 пъти по-вероятно чернокожите престъпници да бъдат осъдени на смърт, отколкото ако бяха с бял цвят на кожата. Така се прави генералният извод, че тази наказателна санкция засяга непропорционално етническите, расовите и дори религиозните малцинства.

Ще си позволя да не се съглася и ще погледна тези данни от друг ъгъл. Да, те не са грешни, но се интерпретират неправилно. Не се отчита факта например как, въпреки че чернокожите в днешно време са едва 13% от население на САЩ, те са отговорни за над 51% от убийствата и 90% от междурасовите престъпления. Медиите ни заливат всяко година с все по-„убедителни“ данни как в институционалният расизъм е проблемът. Цитират се числа като 59 778 – това са чернокожите жертви на насилствени престъпления, извършени от бели в САЩ през 2018 г., но удобно се пропуска големината на числото на белите жертви на насилствени престъпления, извършени от чернокожи – 547 948, или почти 10 пъти повече. Именно това ми дава право да твърдя, че смъртното наказание дискриминира не някое конкретно малцинство, а само и единствено нарушителите на закона.

Аргументи в подкрепа на смъртното наказание

Безопасност в обществото

Половината от излежаващите присъди в затворите у нас са рецидивисти. Това показват данните от доклад на правосъдното министерство в главата „Политика в областта на изпълнение на наказанията“. Според данните на ведомството през 2017 г. в затворите е у нас е имало 7345 души, като над 40% от тях са рецидивисти, които вече са били осъждани за извършени престъпления. Това допълнително обременява държавата, тъй като се налага да плаща по-сериозни суми за издръжката им. Това е така, защото повечето от рецидивистите излежават присъдите си при строг режим и нямат право на труд зад решетките, с който хем да намалят присъдата, хем да заработват надница в килията. Показва се и друга тенденция – на 1 затворник се пада почти по още 1 на свобода с пробация. В България има средно 10 000 затворници, като това ни нарежда на 111-то място в света. Лидер на класацията са САЩ.

Много хора използват аргумента, че смъртното наказание нямало сплашващ ефект, каквато трябва да е целта на всяко наказание по принцип. Т.е. превенцията не работи. В България през 1951 г. са изпълнени 2 смъртни присъди, през 1952 г. – 152 г., през 1959 г. – 9, през 1966 г. – 26, през 1977 г. – 16, а през 1983 г. – 17. Ясно се вижда, че няма ясна тенденция, а оттук се прави извода, че няма сплашващ ефект в обществото. Един въпрос обаче трябва да се зададе на тези хора. Ако това е така и смъртното наказание не изпълнява превантивната си цел, защо авторитарните и тоталитарните държави така успешно го използват не само да се разправят с противниците си, но и да дадат ясен знак на бъдещите си такива

Защо органите да реда отвеждат някого и го набеждават дори и без доказателства за чуждестранен шпионин и го убиват? Именно за да се разчуе в неговото село или град и хората да бъдат по-мирни. Ако османските власти са били обявили, че няма да изпълняват смъртна присъда за въстанически действия и дори няма на наказват за такива, защото „според данните това няма сплашващ ефект и който е решил да престъпва закона, ще го направи така или иначе“, дали бунтовете е нямало да бъдат в пъти повече и по-чести?
Това, че наистина е възможно да няма сплашват ефект, не е причина да отхвърлим смъртната присъда. Няма да я отхвърлим с този аргумент, докато не сме готови да премахнем глобите за нарушаването правилата по пътищата, тъй като така или иначе има хора, които не се сплашват. Или пък е редно да ги увеличим, за да покрием цената, която шофьорът нарушител е готов да плати за безразсъдството си? Освен това смъртното наказание има превантивен ефект – спира определени престъпници отново да извършат престъпление и така да погубят още човешки животи.

Икономически целесъобразна мярка

Според различни източници издръжката на един лишен от свобода у нас на месец варира между 1 000 лв. и 3 300 лв. Лишените от свобода у нас са около 7 000, което прави между 84 млн. и 277 млн. разходи от държавния бюджет годишно. Разбира се, повечето от тях не са извършили престъпления, за които би трябвало да получат смъртна присъда, ако България все още я прилагаше. Много от тях извършват общополезен труд, като според справка, предоставена от Министерството на правосъдието, те са изработили над 4 200 години на външни обекти и обекти и цехове в затвора. В документа е посечено, че през 2019 г. 4 318 осъдени на лишаване от свобода са изработили по 249 дни зад решетките или на външни обекти, или общо 1 075 182 човекодни. От Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ уточняват, че посочените часове труд са сметнати при 5-дневна работна седмица с нормална продължителност на седмичното работно време до 40 часа. За 2020 г. пък статистиката сочи, че 2 791 лишени от свобода са изработили по 167 човекодни, или общо 466 097 дни.

Това със сигурност е аргумент, който би бил против смъртното наказание, тъй като според някои хора е по-добре престъпниците да се трудят в полза на държавата, отколкото да бъдат убити. Първо, трудят се тези лишени от свобода, които знаят, че с 2 изработени дена ще си намалят присъдата с 3. Тези обаче, които са извършили престъпления, с които биха се наказали със смъртна присъда, най-често се наказват с доживотен затвор без право на замяна. Това драстично намалява личния им стимул да работят и допринасят за обществото. Те се превръщат единствено в товар за бюджета на страната. Второ, не би било морално да се принуждават близките на жертвата да издържат с данъците си хората, извършили срещу нея ужасното деяние. Истинска справедливост и най-вече спокойствие едва ли би настъпило сред тях, ако знаят, че има дори и най-малко вероятност да избягат и отново да извършат престъпление.

Заключение

В обобщение на гореизложеното смъртното наказание има място в цивилизования свят. Модерните технологии намаляват значително възможността невинен да бъде наказан и вярвам, че ще се подобрява ефективността на самата съдебна система, което допълнително ще намали тази възможност. Хората трябва да се научим, че светът, в който живеем, не е даденост и сме длъжни да се грижим за него, като отстраняваме тези, които го разрушават. Всеки от нас греши, затова прошката винаги трябва да съществува като вариант, все пак живеем в цивилизация, изградена от християнството, но някои грешки са непростими и отговорността трябва да се понесе.

Библиография

Андреев М., „Римско частно право“, 1975 г.

Ташев Р., „Обща теория на правото – основни правни понятия“, 2010 г.

Груев, Л., „Смъртното наказание pro & contra“ 1998 г.

Ненов Ив., „Наказателно право на Република България, Обща част“, книга втора, 1992 г.