Защо България внася домати или как протекционизмът би попречил на забогатяването

Време за четене: 5 минути

Протекционизмът най-лесно може да се илюстрира с искането за забрана на внос на чужди домати у нас. Снимка: Vince Lee, Unsplash


Едно от обещанията на новия президент на САЩ Доналд Тръмп е да направи „Америка велика отново“ и да върне работните места в страната чрез серия от протекционистични мерки и изтегляне от или предоговаряне на редица споразумения за свободна търговия.

Въпреки че протекционизмът е отдавна отхвърлен като неефективна в дългосрочен план политика, за мнозина той звучи привлекателен и това помогна на популиста Тръмп да спечели изборите. А едно завръщане към подобен тип политики би навредило изключително много на световната икономика, както и на държавите, които го прилагат.

Всеки от нас е чувал поне веднъж някой свой познат да се оплаква от „нелоялната конкуренция“ на евтини македонски/гръцки/чужди домати, която „убива българския производител“.

Този събеседник си спомня с умиление за времето, в което на пазара е имало само български домати за по няколко месеца и на много по-високи цени (ако изобщо има достатъчно). В същото време същите тези хора се оплакват от високите цени на храните. Странното е, че тези цени през последните години упорито намаляват заради по-отворените пазари в България и идващата от чужбина изобилна и многообразна продукция, позволяваща най-вече на бедните и на средната класа да имат по-богат избор.

Тази по-евтина храна позволява на живота им се подобрява значително – много по-ефективно от обещанията и резултатите на командната икономика. И това става именно благодарение на международната търговия, която политици и леви идеолози непрекъснато очернят.

Китай извършва оживена търговия с ръчни часовници. През 2015 г. страната е направила износ на часовници на стойност 2.6 млрд. долара и също така е внесла часовници на стойност 2 млрд. долара, споменава в свой анализ за Quartz Кристофър Гроскопф.

И ако това разменяне на сходни стоки на пръв поглед ви излежда странно, то е защото това е относително нов икономически феномен.

Днес повече от една четвърт от цялата световна търговия е размяна на един и същи вид стоки, пресичащи държавните граници в двете посоки. А не винаги е било така.

В исторически план страните са търгували за неща, които не могат да произведат сами: коли за Великобритания, зърно за Коста Рика, метали за Южна Корея, соя за Китай, електроника за България, вино за Финландия. Смятало се е, че тези нужди са могли да обяснят по-голямата част от световната икономика.

Нещо интересно става през 70-те години на миналия век.

Икономистите Хърбърт Грубел (Herbert Grubel) и Питър Лойд (Peter Lloyd) забелязват и описват феномена, при който голяма част от търговията не отговаря на основния закон в икономиката на търсене и предлагане.

Грубел споменава в едно интервю: „Можем дори да открием обувки за ски, които се внасят и изнасят от Австралия“, където рядко вали сняг.

Икономистите наричат тази динамика „между-индустриална търговия“ и пишат книга по темата – Intra-Industry Trade. Откакто трудът им е публикуван между-индустриалната търговия е нараснала три пъти по-бързо от обичайната търговия.

И сигурно вие се питате – защо някой би си купил нещо, което вече се произвежда в неговата страна?

На икономическата теория й е отнело известно време да обясни защо една страна би търгувала, за да придобие нещо, което може да произведе сама за себе си. Вземето за пример сиренето.

Белгия, Франция, Италия и Холандия са големи износители на десетки видове сирена. Всяка една от страните има сходен достъп до естествени ресурси и сравними разходи за работна ръка. И въпреки това те внасят сирена на стойност 2 долара за всеки 3 долара, които изнасят.

Богатите страни търгуват със сирена, понеже техните жители могат да си позволят да си купят каквото поискат.

Предпочитанията на консуматорите с високи доходи движат вноса на продукти от мобилни телефони и коли до храни. Няма никакво значение, че в този момент може да съществуват домашни еквивалетни със сходно качество. Големите износители се специализират да произвеждат специфични продукти и при свободна международна търговия потребителите могат свободно да избират това, което най-много им харесва.

Или, с други думи, някои германци просто харесват френски сирена.

Но между-индустриалната търговия не е просто въпрос на вкус. Част от тази дейност е резултат от световните вериги на предлагане, които събират на едно място материали и изнасят завършен продукт (както по прекрасен начин илюстрира Леонард Рийд в разказа си „Аз, моливът“). В други случаи търговията се движи от качеството и цената. Часовниците, които Китай изнася, са основни евтини, с осцилатори от кварцови кристали, докато внасяните в страната са основно по-скъпи швейцарски марки, предпочитани от заможни китайци и туристи.

Оценките на дела на световната между-индустриална търговия варират значително според определението за индустрия.

Един сериозен набор от оценки бе събран от икономистите Камерът Тайс (Cameron Thies) и Тимъти Питърсън (Timothy Peterson) в скорошната им книга по темата. Те откриват, че през 2010 г. между-индустриалната търговия отговаря за около 2,7% от общата търговия при произволни две държави. Тази средна стойност обаче варира значително при различните видове държави.

Богатите страни са много по-склонни да участват в между-индустриална търговия. например, 50% от търговията между големите европейски икономики е между-индустриална. В Азия едва при търговски партньорства тя надминава 30%. В Африка сами две икономики надвишават 10%. Тайс и Питърсън изчисляват, че за целия свят 27% от цялата търговия е между индустриите.

Със забогатяването на една страна, тя започва да произвежда стоки, които са по-сходни като качество с тези на другите богати страни.

За да може да се съревнована, страната е принудена да се специализира. Богатите страни също така са и онези пазари, които могат да си позволят да купят тези специализирани продукти.

Например, през последните 30 години американските, германските и японските производители на коли се насочиха към производството на модели, които са изключително близки като качество и цена. За да са разпознаваеми на пазара, производителите се специализират в създаването на най-луксозните или най-щадящи природата автомобили.

Докато развиващите се икономики продължават да се развиват, те ще произвеждат и консумират все по-специализирани стоки, като богатите страни. Как би се променила световната икономика, ако огромни пазари и производители като Бразилия или Индия започнат да изнасят свои версии на популярни продукти?

Едно място, където можем да погледнем, е Източна Европа.

Когато през 2004 и 2007 г. 10 държави от бившия комунистически блок, сред които и България, се присъединиха към общия пазар на Европейския съюз, те получиха разширен достъп до пазарите на богатата Западна Европа. Изследване на Института за развиващите се икономики (Institute of Developing Economies) показва, че между-индустриалната търговия се е увеличила моментално.

Първоначално износът от Източна Европа е бил основно продукти с по-ниски качество и цени отколкото еквивалентите им в останала част на ЕС. Същото изследване показва и че за изминалите години качеството на тези стоки за износ се е подобрило и те стават все по-сходни.

Същият ефект може да се наблюдава и в Китай, където се появяват нови производители на часовници с висок клас, опитващи се да конкурират швейцарския внос. Други китайски бизнесмени засаждат лозя, които надминават по площ тези на Франция и основават луксозни марки за дрехи. Независимо дали тези стоки ще бъдат изнасяни извън Китай или ще бъдат насочени към все по-голямата средна класа в страната, те ще бъдат насочени към специализиран пазар за луксозни стоки.

След 50 години на бърз икономически ръст е лесно да си представим как между-индустриалната търговия отговаря за все по-голяма част от световната търговия.

За съжаление, светът има да извърви още дълъг път докато достигне утопията на свободната търговия, при която всички държави си разменят скъпи сирена.

Икономистът Чарлз Сойер (Charles Sawyer) заяви в интервю, че брутният вътрешен продукт на глава от населението трябва да достигне между $7000 и $10 000, за да се създадат световни навици на пазаруване. Към днешна дата това означава, че около половината страни по света и 70% от населението на света е изключено от икономиката на избора на стоки.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

2 Comments

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *