Не заспивай

Време за четене: 4 минути

Есен е. Сезонът, който е красив по свой начин и някак тъгата леко се прокрадва зад завесата от паднали листа.

Есен е – и в душата на българина. Независимо кой сезон е навън, българите винаги се чувстваме в есента. Вярно – понякога чувството едва се усеща, но все пак е там, скрито дълбоко в нас. Носталгия по миналото, неясност за настоящето, апатия към бъдещето.

Лятната отпуска е вече в миналото. Зимните празници са колкото близо, толкова и далеч. Изморени, крачим в дъжда от работа към дома и правим поредните схеми за семейния бюджет. Пускаме някоя друга псувня – ей така, защото ни писва от Тръмп, от бежанците, от оградата, от безхаберието на властите, от съседите. Вечно ни се спи – сутрин небето мрачно, вечер пък вали и приятно унася.

Някак приемаме проблемите за единственото нещо, което е по-силно от привързаността ни като нация да се самосъжаляваме или пък да се мразим. Ако вали, така че да се пълни терасата ни – съседът е виновен. Ако вали, така че да не се пълни терасата ни – съседът е виновен – поне щеше да я изплакне.

Ние не търсим себе си в новото, ние не преоткриваме себе си в спомените. Ние просто циклим.

Манталитет – този начин на мислене, който се е сформирал в нас и пуснал корени за дълго, някак е първоизточника на голяма част от проблемите. Ние сме склонни да си траем за всичко – за отговорност, за действия.

Доверието ни е изчерпано. Като нация вече се доверяхме предостатъчно и макар сега отново да сме в съюз с други държави, всеки един ден се джавкаме дали наистина искаме да сме с тях или да се оправяме сами.

Разбирането, че всеки ни е враг датира най-силно от Първата световна война и безумният договор от Ньой. Тогава се отприщва най-силно тази злоба, че този до теб независимо дали ти е брат, братовчед, сестра, стринка желае твоето. А след 1946 г. това отношение се затвърждава.

2.jpg
Протест срещу Ньойския договор

Вярата в политиците ни е изчерпана. Гледайки назад веднага припомням неописуемата глупост на Междусъюзническата война, когато в един момент ние тръгваме да наказваме съюзниците си за това, че не сме се сетили, че война с оръжия се води, но с дипломация се печели.

След идването на „освободителната“ Червена армия тотално ни пада разбирането за самоличност. На тези, които ще кажат, че тогава сме били самостоятелни, ще попитам „Как по-точно?“. Всяко едно решение се продиктува от Кремъл. Както казва другаря Живков „Ще си траем“ (бел.ред. когато получава информация за избухналата АЕЦ в Чернобил). Фактите са, че личностното се изтрива от съзнанието и на негово място се заражда „всичко в името на народа“, с иронията, че народът не избира.

Море за всички, равенство в неравенството, апартамент след 5 години, кола след 15 години. Всичко това и още описват соца ни.

Всичките тези факти водят до проблеми, закоренени в манталитета. Той не се формира от днес за утре. Както и да живееш в демокрация. Колкото и да ни се иска бързо да става ще трябва да приемем, че промените в мисленето са продължителни и дълги. И се забавя още повече, когато не мислим ние, а позволяваме на други да го правят вместо нас. Да ни казват какво обичаме, какво харесваме, какво да правим и как да го правим. Да идват на бял кон и с кебапчета, а да си отиват преждевременно, надявайки се това да им спечели поне още едно мандатче или някоя друга коалицийка.

3.jpg

Не вярваме в здравеопазването. Тук съществува големият парадокс. Склонни сме да се доверим на съмнителни сайтове, каращи ни да пием оцет или урина и заклеймяващи ваксините, за да се излекуваме от грип. Не слушаме докторите. Както и не ходим при тях. За какво?! По-добре една кутия цигари, една бира и това е. А „оня дет‘ иска само да ми вземе парите си глеа ра‘отата“. И така в последният стадий на заболяването българинът се озовава в кабинета, ревящ от болка и молещ на „кожодера“ да го излекува. Същото е при зъболекаря. Цял живот не поддържа орална хигиена, отиде на един преглед – „той оня ма одра за една проста пломба“.

Ясно е, че клика има във всяка професия. Но да слагаш всички под общ знаменател е нещо любимо на българина. Както и в спорта. Щом Гришо бие, означава, че е „български лъв“. Щом пада – „разлигавено момченце, дето само ходи да сваля известни жени“.

Просто манталитета ни е такъв. Обичаме силно, но мразим двойно по-силно. Чувстваме се предадени до такава степен, че взаимно се цакаме и възприемаме това за компенсация, докато не осъзнаваме, че така предаваме и прецакваме и самите себе си.

4.jpg

Днес се говори, че проблемът на България е, че младите заминават за чужбина – за учение, за реализация. Не, драги читателю, не това е проблемът. Ако въпросният младеж остане тук и учи по стара система и източници, то как точно ще просперира България, защото днешната младеж е утрешната България. Въпросът е не да останат в България, а да отидат в чужбина и да се научат на ново и различно и тогава да се завърнат, за да реализират така желаната от всички ни промяна.

Сега, повече от всякога, България се нуждае от хора, способни да мечтаят и работещи за новото и различното, а не от скептици. Да се учат от грешките на миналото, а не само да знаят за тях. Такива ще срещнете в Търговище, Берлин, Хасково, Милано, Париж, Русе, Варна, Добрич – както в България, така и в чужбина.

Историята ни е показала, че можем да сме амбициозни, работливи и успешни. Стига да имаме желание. Стига да загърбим дребното ни мислене. Да се наредим до големите като равни, а не като домашни любимци. Но за целта трябва да променим нашето мислене от „Ко толкоз е т‘ва, че толкоз скъпо струва“ към „Хм.. какво да работя, за да си позволява това или онова?“. Не да се унасяме в дълбокия сън на дребнавия манталитет за по-лесно, а да извървим пътя към новото.

Навън сега е есен.

А ти, българино, просто не заспивай.

Не заспивай.

Сподели
Даниел Георгиев
Даниел Георгиев

Даниел Георгиев e завършил ЕГ „Иван Вазов“, гр. Пловдив с испански и руски език. В момента е студент по дентална медицина. Обича да пише за политика и за личната ни отговорност като граждани на този свят. Учи и работи за свободата и помага на хората да се усмихват по-често.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *