11 октомври в Република Северна Македония е официален празник.
Какво се е случило на 11 октомври 1941 г.? На пръв поглед нищо значимо. Малка група партизани, един от тях кръстен от родителите си с изключително показателното за етническия му произход име Аспарух, убиват български полицай – Петър Колев от Смилево, без да са били предизвикани по никакъв начин.
Това не е първия изблик на братоубийствена война в Македония, разгоряла се след краха на борбите за националния идеал. Не за първи път в Македония се води война чрез посредници.
В случая реалният конфликт е между Нацистка Германия и Съветския съюз. Трагичното е, че западните демокрации не предлагат никаква реална алтернатива там. Поради своите си интереси след 1918 г. те подкрепят „териториалната цялост на Югославия“ независимо колко брутална асимилационна политика води кралевината във Вардарско и Западните покрайнини спрямо местните българи – както, впрочем, и срещу сърби, бошняци, албанци, словенци.
И все пак 11 октомври е вододел.
Дотогава македонизмът е тактически инструмент и предложение за възможен компромис, предвид непостижимостта на идеала. Неговият основен идеолог Мисирков пише:
„Не ние сега се отделяме от България и с това раздробяваме едно създадено цяло, но сме отделени и живеем отделно вече повече от 25 години. Други ни разделиха и създадоха от нас и българите различен живот, различни потребности и неравностойно положение. И други не ни дават да се съединим.”
Когато нацистите обявяват война на Югославия, освобождават Македония и я предоставят на България (вече превърната в техен васал) за администриране, това е прието от всички.
Безспорният ръководител на комунистите в Македония Методи Шаторов – Шарло прави опит да ги присъедини към БКП.
Всичко обаче се променя няколко седмици по-късно, когато на 22 юни 1941 г., Хитлер напада Съветския съюз. Комунистите от другата страна на Вардар също рязко и изведнъж се сещат, че всъщност са „антифашисти“ и от двете страни на Осогово техните последователи получават заповед за започване на война срещу българската държава.
И от двете страни на старата граница войната няма реално „антифашистки“ характер. В България комунистите скоро се разправят и със своите временни съюзници в Отечествения фронт, били достатъчно глупави да си взаимодействат с тях – земеделците и демократите. Тази гражданска война създава два квазиетноса, които и днес са основата на политическото разделение.
В Македония антибългаризмът пролива първата кръв!
В крайна сметка негови жертви стават и „антифашистите“ с българско съзнание – Шарло, Ченто, Венко Марковски… Създава се идеята за нов етнос, в чийто културен код е вграден антибългаризмът.
Македонската историография обича да венцеслави участниците в нападението от 11 октомври 1941 г. с тежки метафори. Например – „Македонският народ избрал страната на антихитлеристката коалиция“. Доколкото става дума за културен етнос в ембрионално състояние, това е вярно. Действията на неговите активисти са подтикнати от Сталин и тогавашния му посредник Тито. След разрива между тях Тито (респективно антибългаризмът) получава подкрепа и от Запада. Така антибългарският македонизъм триумфира, а българският елемент е маргинализиран.
Но когато водиш посредническа война, нейният изход зависи най-вече от големия конфликт. Когато Югославия се разпада, временно няма кой да дава значима подкрепа на антибългаризма. Но духът от 11 октомври не позволи на Македония да изгради нов национален идентитет, базиран на историческата истина.
Днешната политическа, икономическа и идентификационна криза се дължи на този дух. Вече десетилетия неговите последователи така и не могат да разберат защото методите, които работеха за тях толкова успешно след Втората световна война вече не дават резултати.
След обявяването на независимостта през 1991 г. 11 октомври запазва мястото си в официалния празничен календар на Република Македония.
През 1998 г. новият Закон за празниците утвърждава датата като „Ден на народното въстание“, а измененията от 2007 г. след въстанието на албанците и гражданската война запазват статута ѝ на държавен празник. Така, за разлика от 8 септември – Деня на независимостта, който символизира отделянето от Югославия, 11 октомври продължава да легитимира историческия разказ за въоръжената борба, от която произлиза следвоенната „македонска държавност“.
През следващите десетилетия честването на датата се превръща в неизменна част от държавния ритуал. Властите организират официални церемонии, поднасяне на венци и възпоменателни прояви, а училищата и медиите възпроизвеждат представата за 11 октомври 1941 г. като начало на националноосвободителната борба срещу „фашизма“. В този разказ нападението срещу българските полицейски и административни структури в Прилеп е представено като символичен акт на съпротива и начало на пътя към собствена държава. Българската гледна точка, както и сложните противоречия около идентичността на населението във Вардарска Македония, остават встрани от официалната празнична интерпретация.
До 2017 г. 11 октомври вече е утвърден елемент от националната историческа митология на държавата. Независимо от политическите промени в Скопие, празникът продължава да свързва съвременната държавност с югославската партизанска традиция и решенията на комунистическото ръководство през Втората световна война. Именно тук се открива същинският спор за смисъла на датата: дали тя трябва да бъде разглеждана единствено като символ на антифашистката съпротива, или и като повратен момент в утвърждаването на нова национална идентичност, чието отношение към българското историческо наследство остава спорно и до днес.
