Конгломерат ли сме българите или народ?

Време за четене: 8 минути

Снимка: WIkimedia Commons, Annboeva

Преди седмица приятел ми постави един 100%-во основателен въпрос: „Опитвам се да разбера защо българите изобщо не могат да се споразумеят помежду си, с генетични доводи.. Не се погаждаме и се държим един с друг като врагове, въпреки че носим общо име и говорим един език. Конгомерат ли сме или народ? Федерати от различни племена в Римската империя, които и до днес се мразят ли сме?“

Мисля, че причините за констатираното от човека са действително генетични, но може би не са там, където ги търси. Ние сме народ, генетично хомогенен като наследственост, всеки от нас е равномерна смес от наследства, съчетана така, че най-близо до това съчетание неизменно са останалите българи.  Нека погледнем плота от най-компетентното  изследване на съвременни геноми от британската биобанка –  само съвременни геноми, по около 300н генома от всеки съвременен европейски народ, което го прави най-представителното изследване на съвременни български геноми, въпреки че не е българско. Какво виждаме на плота?

Двата славянски клина се събират в България и са пресрещнати от юг от гръцкия клин, който обаче започва от кипърците. Румънците са до голяма степен част от нашата група, поради което изследването по-нататък ни е обединило в една група.
Има две ясно очертани македонски групи - едната субсекция на българската народност, а втората е по средата на пътя между българи и албанци. По-нататък от изследването става ясно, че албанците имат славянски компонент до 20% от хаплотипите им, но не е това причината. Гърците също са с ясен славянски компонент, около 30% средно. Румънците са като нас. При останалите славянски страни е по-голям. Единствените, които имат славянски компонент, ясен, освен славяноезичните страни, са албанци и гърци, при всички останали европейци славянското е маргинално.
Двата славянски клина се събират в България и са пресрещнати от юг от гръцкия клин, който обаче започва от кипърците. Румънците са до голяма степен част от нашата група, поради което изследването по-нататък ни е обединило в една група.
Има две ясно очертани македонски групи – едната субсекция на българската народност, а втората е по средата на пътя между българи и албанци. По-нататък от изследването става ясно, че албанците имат славянски компонент до 20% от хаплотипите им, но не е това причината. Гърците също са с ясен славянски компонент, около 30% средно. Румънците са като нас. При останалите славянски страни е по-голям. Единствените, които имат славянски компонент, ясен, освен славяноезичните страни, са албанци и гърци, при всички останали европейци славянското е маргинално. Източник: Revealing the recent demographic history of Europe via haplotype sharing in the UK Biobank

Българите и повечето от македонците са един народ, според изследването. то е на база споделени хаплотипове и разказва картинката на цялата европейска демография. Кой народ, с кой друг е обменял най-много гени и кога. Та, българи и македонци са едно хомогенно цяло,  но македонците май се делят на две групи – едната съвпада напълно с българите, втората е по средата между българи и косовски албанци, малко по малко албанските хаплотипове са си проправили път в македонския етнос, в част от него.

За балканските славяни, по-конкретно нас ясно се виждат два генетични ръкава – едните от западните славяни, другите от източните, красива работа; когато са разделили балканците на две групи – източна, където сме ние и румънците и западна, където са хървати и босненци. Ясно се вижда обаче, че ние споделяме малко повече хаплотипове с гърците, отколкото примерно босненци и хървати споделят с тях. Нашият византийски компонент е доста реален и малко по-голям от този на югославяните, което е и най-голямата генетична разлика с тях, мисля.

Иначе, от друга страна, ние сме на 75% югославяни, с много плътно покритие, много компоненти са ни идентични.  Оттам нататък са разликите. Те идват основно от руската степ и от Гърция, при нас. Иначе германският и келтският компонент (условно казано) в двете групи е почти идентичен. Славянският при тях е малко по-голям отколкото у нас, античният у нас е малко по-голям отколкото у тях, тяхната популация е минала гърло на бутилка (рязка редукция на населението в дадена точка от миналото, последвана от бърз демографски растеж на оцелелите групи), ние – не, което е интересно.

Генетичната репрезентация за съвременните българи като комбинация между 55% литовци и 45% гърци все така си стои, потвърждава го това изследване, потвърди го и Патерсън от екипа на Райх като ни възпроизведе през 45%  кипърски компонент и 55% полски компонент, в друго интересно изследване от тази година.

Близостта ни до другите народности идва след това.  Равномерността в разпределението на пропорциите  у отделните индивиди подсказва, че смесванията, които отразяват, не са никак скорошни. Те са древни. Стар народ? Не, млад народ, от XIX век. Но с много стари „гени“ (т.е. ансестрални съставки, стабилизирани във всеки един от нас в сходни пропорции). Тогава какво?

Ще започна отговора си на входния въпрос отдалеч. Има един етнографски пътепис на Хенри (Henry Brailsford) от 1910 г., „Македония, нейните народи и тяхното бъдеще.“ (MACEDONIA: Its Races and Their Future). Книгата е толкова внушителна, че е повлияла „Железния светилник“ на македонския българин Димитър Талев – един македонец открива нещо ново и непознато за себе си през очите на минаващия чужденец, което толкова го е впечатлило, че е вписал някои от най-разтърсващите наблюдения в книгата си…

Мисълта ми е как Хенри Брейлсфърд описва албанците – с възторг. Като някакви тигри (цитирам го), горди, войнствени и свободолюбиви. Възхищава се на милитаристичната им култура, воинския им етос, който му напомня на средновековните рицари и на самураите. Описва ги като господари на войната, нарича ги благородни синове на Марс, с кураж, гордост и воля, надхвърляща всичко, което е виждал. Вижда в тях раса от бъдещите господари на Балканите.

Българските славяни в началото на книгата му изглеждат повече от невзрачни, заслужаващи робската си съдба, напълно пречупени и слаби като тревата. Но албанците, ах, албанците – тук Брейлсфърд се лее в див възторг. После обаче идват Илинденското въстание на българите и по-късно след него, въстанието на албанците от т.нар. Албанска лига. Брейлсфърд е свидетел и на двете и това променя мението му и за двата етноса, напълно и завинаги, без обаче да е в състояние да си обясни видяното.

След края на Илинденско-Преображенското въстание., Брейлсфърд е свидетел на обсадата на българска чета в малко селце от редовна армия, на безумната смелост на българските четниците, на подигравките им към османците и от презрението им към смъртта, десетина млади четници нанасят тежки загуби на турската армия, която не може да ги преодолее с дни, след което палят собственото си селище и за ужас наБрейлсфърд се хвърлят в огъня и изгарят. Още незасъхнала кръвта на хилядите избити, а българите вече се готвят за ново въстаниe – пише той. Това е ужасно и изумително, бащи и дядовци, изгубили синовете, снахите и внуците си във въстанието, пеят по домовете си песни, все едно нищо не се е случило, въоръжават се с пушки и бомби и се готвят за скорошно ново въстание, в което да умрат и те, а навън на улицата са смирени като мравчици, за разлика от „гордите“ албанци, все надолу гледат и никой не подозира какво става в домовете им и вътре в тях.

Четата на Христо Чернопеев по време на Илинденско-Преображенското въстание, 1903 г.
Четата на Христо Чернопеев по време на Илинденско-Преображенското въстание, 1903 г.

Този народ не може да бъде удържан – пише Брейлсфърд. Те ще са свободни. После идва създаването на Албанската лига, 30 хиляди въоръжени до зъби албанци, до един със „самурайска“ етика според Брейлсфърд, високо милитаризирани, се изправят срещу османска армия в Косово. Край, казва си той и хуква към Косово. Щом българите успяха да воюват на равна нога с османците 20 дни през Илинден и месец по-късно са готови отново за война, 30 хиляди тигри от Албания сигурно ще прекършат цялата Османска империя и ще я направят на пепел, направо ще превземат Истанбул. И тича да опише бъдещата велика битка. Докато стигне обаче до Косово, битката е свършила, за негово пълно изумление. След двучасово сражение, тежковъоръжените албански войници са разбити и „самураите“ бягат като зайци към албанските си планини, лигата не съществува, останалите се предават на османците. Толкова продължила „войната“ на обединената Албанска лига – 2 часа, срещу 20 дни на зле въоръжените, „покорни“ българи. Брейлсфърд е в шок и неразбиране, които не го напускат до края на книгата. Причината е в асабията.

Асабията е биологически, генетичен феномен, който обаче е с ефект на колективно ниво. Никой не може да нарече албанците страхливци, напротив, на индивидуално ниво те са изключително смели, горди милитаристи. Но като оцелели хора от един изключително древен народ, на никой албанец не му се мре за химерата „Албания“. Той би умрял за рода си или за племето си (албанските племена са над 150) всяка секунда. Но за „Албания“, като сбор от всички племена? За албанския народ? Никога, не и по това време.

Албанецът е оцелял именно заради това, че предшесвениците му не са искали да умират за абстрактни колективни иделели. Той е потомък на единични родове от смели и дръзки хора, които обаче са се изхитрили да не влизат в конфликт в името на държавно-етнически, чужд през повечето време, имперски идеал – римски, византийски, български, албански. Гордите потомци на Рим, италианците са минали през същата терапия за жертване на личния интерес пред колективния. На индивидуално ниво смели, благородни и енергични хора, не ги търси за общото, ако надхвръля фамилията и рода, особено когато стане въпрос за войни и проливане на кръв за „държавна“, да не дава Господ, имперска кауза.

Ние сме народ с пословично ниска асабия, защото сме древен народ. Асабия, да припомня, е онова чувство за обществена солидарност, което прави възможна държавността, (да си припомним „няма такава държава“?), но, без която, по Джон Глъб, е невъзможна организацията на и следобедно дамско парти за чай. Асабията често се бърка с пасионарност, от едни, с непотизъм (шуробаджанащина) от други и кураж/дързост от трети. И трите разбирания са абсолютно погрешни.

Асабията няма нищо общо нито с емоционалност, нито със смелост, нито с подпомагане на близките. Сицилианците са ноторно смели хора, дълбоко оплетени в клановост, жертвоготовни за близките си, обаче са напълно неспособни да поддържат държава („your country is not in your blood“ – репликата на Сони Корлеоне към брат му, когато научава, че последният се е записал доброволец в армията на САЩ през Втората световна); Подобно на всички етноси, били хилядолетни членове на империи, те са напълно лишени от асабия. Асабията е биологически феномен на генна основа. Тя е биологически алтруизъм. Няма друго.

В течение на стотици хиляди години хората са живели в изолирани една от друга малки племенни групи, в които всичките са роднини с близка степен на родство, носители на еднакви гени. Ако някой подели хляба си с другите, от генетична гледна точка, той храни себе си. Ако в междуплеменен конфликт някой загине, гените му оцеляват през останалите членове на племето, които всъщност са му близки роднини и те оцеляват през него (Хамилтън изчислява коефициент на свързаност – примерно братя 1/2, първи братовчеди 1/4, втори братовчеди 1/8 и т.н.).

В течение на стотици хиляди години хората живеят в групи с висок коефициент на свързаност помежду си. Това отключва механизмите на груповата селекция и гените, носители на биологичния алтруизъм, се селектират положително от еволюцията, поради което всички са техни носители. Групите, които ги нямат, са елиминирани от естествения подбор. Тези, които ги имат, имат предимство в груповата селекция; във фазата на държавността и създаването на градовете, където тези групи се смесват, нивата на биологическия алтруизъм са изключително високи.

Тези гени обаче са слепи. Те работят под презумпцията, че всички в групата (обществото) са роднини и като такива носят копия на същите гени, включително тези на биологическия алтруизъм. Това, във фазата на племенните обединения, т.е. държавите, империите и градовете, вече не е вярно – обществата не са съставени от близки роднини а от хора, които нямат нищо общо помежду си. Нека си припомним римската империя от имперския период и смесването на народи и племена от цялото Средиземноморие.

В държавната фаза, особено имперската, носителите на гени за биологичен алтруизъм се селектират негативно – те, водени от племенния инстинкт, са склонни да воюват за колективни каузи. Това превръща армиите, съставени от такива хора, в непобедими бойни машини и води до раждането на супердържави, на империи и на победоносни макрогрупи. На индивидуално ниво обаче чертата е селетирана негативно – от саможертвата на римския войник или на прабългарина не печели семейството и близките му роднини – напротив, те страдат и умират в мизерия, да не говорим, че той самият може и да не създаде семейство, тъй като е умрял млад, а някакви съвсем други хора, които може и да са му роднини, но може и да не са продължават своите гени.

В този смисъл, генът на биологичния алтруизъм бързо се самограничава като разпространение във всяка държава, а най-бързо изтича през имперските периоди. Когато обаче генът изчезне напълно, съществуването на държавност е невъзможно – и един варварин е предостатъчен. Генът всъщност не изчезва напълно, а става по-фокусиран в изявата си – алтруизмът се проявява само по посока на близки и кръвни роднини. Той се превръща в шуробаджанащина и клановост. Да ви напомня за днешна България?

Държавите и обществата се превръщат в десетки и стотици конкуриращи се помежду си кланове, в които всеки клан се стреми да прецака другия. И да, идва корупция. В най-крайните фази всякаква работа в полза на обществото е напълно изключена – всичко се върши изцяло в полза на индивидуален (фамилен) интерес. Това е крайната точка на обществен разпад. Тя може да бъде рационализирана по хиляди начини, които да „оправдаят“ отсъствието на работа в обществена полза. Но в тази точка държава като инструмент на обществото на практика няма.

Колкото е по-дълъг стажът на даден народ в имперска фаза, толкова по-премерен е алтруизмът му и толкова по-корумпирани и шуробаджанашки са наследниците му. Биологичен алтруизъм отсъства напълно. Умни хора са го осъзнали и са измислили негови сурогати – примерно идеологиите, с които да мотивират индивидуалните членове към изява на биологичен алтруизъм „за общото благо“, чрез възпитание, втълпяване, пропаганда внушения и т.н. Но този сурогат не работи по същия начин. Да подчертая – биологичния алтруизъм не се възстановява. Никога. Всъщност се възстановава, но по един специфичен начин. Набива се. От „варвари“. С онова нещо, нецензурното.

Още веднъж – не става въпрос за култура или индивидуални качества, освен едно, което се наследява, защото е генетично. Това не е нещо, което се втълпява или учи. Отсъствието му не ни прави нито лоши, нито аморални хора, напротив, българите сме чудесни хора, масово, с много положителни качества. Но като група сме, да го кажа така, в постдържавната си, постобществена фаза. След имперския ни стаж, който е хилядолетен и всъщност надхвърля по продължителност възрастта на етноса ни, би било учудващо да е иначе.


Библиография

Revealing the recent demographic history of Europe via haplotype sharing in the UK Biobank, Edmund Gilbert, Ashwini Shanmugam, and Gianpiero L. Cavalleri. Edited by Marcus Feldman, Stanford University, Stanford, CA; received October 26, 2021; accepted April 21, 2022, published June 13, 2022, 119 (25) e2119281119, https://doi.org/10.1073/pnas.2119281119

Reconstructing the spatiotemporal patterns of admixture during the European Holocene using a novel genomic dating method, Manjusha Chintalapati, Nick Patterson, Priya Moorjani, doi: https://doi.org/10.1101/2022.01.18.476710

Македония. Нейните народи и тяхното бъдеще, Хенри Ноел Брейлсфърд, превод от английски: Димитър Бечев, Институт „България – Македония“. Печат: ФАБЕР, София, 2013

The Fate of Empires and Search for Survival, Sir John Glubb, William Blackwood & Sons Ltd, Edinburgh, Scotland, © J. B. G. Ltd, 1976, 1977, ISBN 0 85158 127 7

Сподели
Светослав Стамов
Светослав Стамов

Светослав Стамов е магистър по Антропология в университета Дюк, Северна Каролина. В периода 2004-2006 г. работи в УНС (UNC, University of of North Carolina at Chapel Hill) като координатор на научни изследвания. През 2009-2010 г. е преподавател по историческа антропология в бакалавърската програма на Duke University. През 2015 г. е координатор на научни публикации и литература в Pearson Education Canada. В момента е проектен консултант на Harvard Medical School, департамента по популационна генетика. Публикувал е изследвания от областта на историческата антропология и e бил част от екипи, извършвали изследвания в областта на популационната генетика и публикували резултатите си в утвърдени англоезични научни издания. Докторалният му тезис, както и част от научните му публикации в областта на антропологията, могат да бъдат прочетени тук.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *