Когато средностатистическият българин чуе Тиквеш, вероятно се сеща за прочутата им и наистина качествени ракия и вино. Малцина обаче знаят, че този български край е бил един от първите, които се вдигат срещу чуждата окупация от страна на сърбите.
На 15 юни 1913 г. българите в района на Тиквеш първи се вдигат с оръжие в ръка срещу сръбския окупационен режим във Вардарска Македония, след заграбването ѝ през Балканската война.
Те са недоволни от включването на областта в границите на Сърбия, вместо към България и от унизителното отношение на новата власт към тях.
Срещу въстаниците е изпратена 30-хилядна редовна сръбска войска, която заедно с въоръжени местни турци (доскоро част от османския башибозук), сломяват съпротивата с рядко срещана жестокост. Град Неготино потъва в пепелища, десетки жени са изнасилени, а стотици мъже намират смъртта си от уж братската православна сръбска ръка.
Организирани са публични екзекуции, в които са разстреляни 363 души от Кавадарци, 230 от Неготино, а борческото село Ваташа дава 40 души убити.
Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Още в началото на декември 1912 година сръбският комендант на Кавадарци събира видните българи и ги уведомява, че българското общинско управление се разпуска и той лично ще управлява града, като им заявява:
„Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички.“ [1]
Изгонени са всички български свещеници и учители от Тиквешко и на тяхно място са доведени сръбски свещеници.
Изгонени са и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Архиерейският наместник Григорий Лазаров е пребит, защото се е опитал да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е съборена.
Извършени са и много насилия – убит е един младеж – Александър Видов, който на въпрос сърбин ли е, той отговоря отрицателно. Убита е и майката на войводата участник във въстанието Димитър Пинджуров – Наца Пинджурова. Изнасилена е Мария Тодорова на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик. Зарко Илиев от Ваташа бива пребит, също и много други жители на Тиквешко.
Друг сръбски офицер се обръща към местното население със следното откровение:
Море майку ви бугарску, ми знамо да йе Тиквеш мала Бугарска, Кавадар мала София. А тиквешани сте сви булгари…“[2]
След края на въстанието повече от 2700 души са арестувани, инквизирани и съдени[3], а няколко хиляди предпочитат да емигрират в България, вместо да бъдат третирани като роби[4].
Поклон пред мъчениците!
Бележки
[1] Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 – 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 30.
[2] ЦДНА, ф. 1932 г., оп. 4, а.е. 12, л. 35
[3] Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 – 1941 г., Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., , стр. 35
[4] „Тиквешкото въстание в юли 1913 година“, Благой Видов от Кавадарци, Спомени
