Мирча Елиаде: От Залмоксис до Чингис хан. Даки и вълци

Превод от руски: МАРИЯНА ЙОТОВА

Мирча Елиаде (Mircea Eliade) е румънски философ, културолог и писател, прочут най-вече с изследванията си върху историята на религиите и индийската култура. Елиаде, Емил Чоран и Йожен Йонеско са наричани „великата румънска тройка“. За пръв път представяме тук превод на български език на неговата книга „От Залмоксис до Чингис хан“, която може да се стори интересна на всеки, замислял се какво е ставало в земите отвъд Дунав, често показвани на карти като част от българското землище през Средновековието.

51Hybixw1hL._SX311_BO1,204,203,200_.jpg
Корица на испаноезичния превод

Глава първа: ДАКИ И ВЪЛЦИ

РЕЛИГИОЗНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ЕТНИЧЕСКИТЕ ИМЕНА

Съгласно Страбон изначално даките се назовавали „Δάοι”. Традицията, установена още от Езихий, разкрива, че „δάος, -εος, τό” е фригийското наименование за „вълк”. П. Кречмер тълкува тази дума като производна от корена „dhau” – „давя”, „стягам”, „душа”. Затова от същия корен произхожда и името на лидиеца Кедавъл, името на тракийския бог на войната Кандаон, илирийското „dhaunos” („полк”), бог Daunus и др. Името на града Даудава, разположен в Долна Мизия – между Дунав и Хемус – буквално означава „поселение на вълците”.

И така от много отдавна даките се назовавали „вълци” или „подобни на вълци”, „приличащи на вълци”. Страбон съобщава, че задкаспийските скити-номади също носили името „Δάοι”. Латинските автори ги назовавали „Dahac”, а някои гръцки историци – „Δάαι”. Тяхното етническо име с голяма вероятност произхожда от иранската дума „dahae” – „вълк”. Еднакво подобни имена не били изключени и сред европейците. На юг от Каспийско море се простирала областта Hyrcania, на източно-ирански диалект – Vehrkana, на западноирански – букв. „страна на вълците” (от иранския корен „veheka” – „вълк”). Номадските племена, населяващи тази земя, гръцките и латинските автори наричали „ὕρκανοι” – „вълци”. Във Фригия било известно племето Orka (Orkoi).

Да си припомним за ликийците от Аркадия, а също и за Lycaonia (Λυκᾱονία) в Мала Азия, да не говорим за аркадския Ζεὺς Λύκαιος и Аполон Ликагенет. Епитетът на Аполон означава „роден от вълчица”, а по-скоро – роден от богинята Лето, която приела образа на вълчица.

Името на самнитското племе лукани произхожда според Хераклит Понтийски от гръцкото „λύκος” – „вълк”. Техните съседи, хирпините, задължително свързват своето наименование с думата „hirprus”, която на самнитски значи „вълк”. На склона на планината Соракта се заселили соранските хирпини – „вълците на Сора”. По традиции, предадени от Сервий, оракул завещал на соранските хирпини правото да живеят „като вълци”, т.е. да нападат стадата. Това племе не се е облагало с данъци и не подлежало на военна служба (според Плиний), доколкото се считало, че един от техните ритуали, който се извършвал два пъти годишно (ходели боси по разкаляна земя), осигурявал плодородието на областта. Този шамански ритуал подобно на „вълчия начин на живот” свидетелства за достатъчно архаични религиозни представи.

Може да приведем и други примери. Забелязваме също, че племена, носещи името на вълка, се срещат и в доста отдалечени региони, такива като Испания (Лукентиой и Лукен при келтско-иберийското племе калети), Ирландия и Британия. При все това този феномен не се ограничава само в индоевропейската цивилизация.

Самият факт, че определен народ получава своето етническо име от едно или друго животно, винаги има религиозен смисъл. В действителност това трябва да се разглежда не по друг начин, а като израз на архаичните религиозни концепции. Нашият интерес по случая допуска съществуването на няколко хипотези. На първо място можем да предположим, че племе, получило името си от бог или митичен прародител, си го представя в облика на вълк. В Централна Азия са известни няколко варианта на мита, съгласно който вълк се жени за принцеса и от този брак произлиза цял народ или цяла управляваща династия. В същото време у даките не намираме нито едно упоменаване на такива родове.
Втората хипотеза допуска, че даките взаимстват името си от някаква група бежанци – било емигранти от други области или млади хора, преследвани от закона, и поради това живеещи като вълци или крадци, прехранвайки се около поселищата с добитъка им. За подобно явление са получени свидетелства още от дълбока древност и то просъществувало до средните векове. Важно е да се отбележи различията между: 1) възмъжалите младежи, принудени в тежък период на инициация да се скрият надалеч от населението и да отглеждат стадата; 2) емигранти, търсещи нови земи да се заселят; 3) тези, които се намирали извън закона, и се спасявали с бягство. Всички те назовавали себе си „вълци”, били наричани „вълци” или се ползвали със закрилата на бога-вълк.
В период на инициация лакедемонският юноша (κοῦρος) в продължение на година живеел като вълк, криейки се в гората и стремейки се да не се явява пред ничий поглед. В много индоевропейски народи имигрантите, заточениците и бегълците са наричани „вълци”.

В законите на Едуард Изповедника (ок. 1000 г.) се казва, че заточениците били дължни да носят маски с изображение на вълча муцуна (wolfhede). Вълкът бил символ на беглец и множеството богове-пазители на заточениците и изгнанниците, приемали качествата на вълка или носели неговото име. Например Зевс Лукорейски и Аполон Ликейски. Ромул и Рем, децата на бога-вълк Марс, откърмени от Капитолийската вълчица, също били бегълци. Съгласно легендата Ромул основал на Капитолий убежище за заточениците и изгнанниците. Сервий съобщава, че този asylum се намирал под закрилата на бог Лукорис. Лукорис също се идентифицира с делфийския бог-вълк Ликурей.
Най-накрая, третата хипотеза, която е способна да изясни загадката с наименованието на даките, е основана на възможността от ритуалното превръщане във вълк. Подобно превръщане би могло да се свърже непосредствено с ликантропията – широко разпространен феномен, преди всичко обаче срещан в Карпато-балканската зона – единствено с ритуалните подражания в поведението и външния вид на вълка. Ритуалното подражание на вълка се характеризира с обряда за воинската инициация и като следствие на възникналите Mannerbunde, тайни воински съюзи. При нас има основание да се предполага, че тези ритуали и вярвания, кореспондиращи с военната идеология, са способствали да се наподобят като вълци бегълците, заточениците и изгнанниците. Поради това, за да оцелеят тези млади хора, оказали се извън закона, третирали себе си като група разбойници или с други думи като настоящи „вълци”.

Costantino_Dacia.JPG
Мраморна статуя на дакиец войн на арката на император Константин в Рим. 

ВОИНСКИТЕ ИНИЦИАЦИИ: РИТУАЛНОТО ПРЕВРЪЩАНЕ В ЗВЯР

В своите изследвания Лили Вайзер, Ото Хефлер, Стиг Викандер, Гео Винденгрен, Х. Жанмер и Ж. Дюмезил значително разшириха нашите представи за индоевропейските религиозни братства и особено техните религиозни идеологии и ритуални инициации. На германска почва тези братства просъществували до края на Великото преселение на народите (Volkerwanderung). У иранците те са засвидетелствани още от времето на Заратустра, има сведения за воински братства и във ведическите текстове, така че несъмнено тези ритуали са съществували още в индоиранската епоха. Ж. Дормезил доказал присъствието на определени воински инициални обряди у келтите и римляните, а Х. Жакмер намерил следи от подобни ритуали при лакедемонците. Очевидно е, че индоевропейските народи разделяли общата система от вярвания и ритуали, която е характерна за воинските братства на младите хора (като ще видим дали инициацията е присъща за всички юноши или само за представителите на определена класа).

Същността на воинските инициации се заключва в ритуала по превръщането на младия воин във вълк. Става дума не само за храброст, физическа сила или умение да понася лишение и несгоди, но и за магическия религиозен опит, чрез който по радикален начин се променя живота на подложения на изпитание и посвещения. Той е длъжен да преодолее своя човешки облик чрез порива на агресивността, на застрашаващата ярост, оприличаващи го на бесен хищник. Древните германи назовавали воините-зверове berserhir – букв. „воин в мечешка козина” (serkr). Другото им име е ulfhedhnar – „хора във вълчи козини”. На бронзова табличка от Торслунд е изобразен воин, преоблечен в кожа на вълка. И така следва да се отбележат два момента: 1) за да станеш воин е необходимо магически да се оприличиш в поведението на вълк; 2) ритуално са се обличали с вълча кожа единствено с цел да приемеш облика на хищник и единствено поради символичното значение, че си се превърнал във вълк.

За нашето изследване е важно да се каже, че превръщането във вълк се осъществява чрез ритуалното обличане на вълчата козина, което се предхожда и последва с радикални изменения в поведението. В същото време, когато воинът е облечен вече в кожата на животното, той не е човек, а единствено хищник: той не само се превръща в жесток и непобедим воин, обхванат от furor heroicus, но и се изчиствал от всяко човешко проявление, с други думи, той повече не чувствал себе си свързан със законите и обичаите на хората. Младите воини се задоволявали с правото не само да плячкосват и тероризирват поселенията в периода на ритуалните сборища, но дори се хранели с човешки месо. Вярата в ритуалната или екзалтираната ликантропия е засвидетелствана, както от членовете на тайните североамерикански и африкански съобщества, така и от германите, гърците, иранците и индийците. При това, че реално ликантропията е съществувала във вид на човекоядство, в това няма никакво съмнение. Африканската група „леопардите” служи като най-доброто потвърждение за това. Еднакво подобни спорадични случаи на ликантропия не могат сами по себе си да обяснят появата и устойчивостта на вярата в „хората-вълци”. По-скоро обратното – наличието на братства на младите хора-воини или магьосници, обличащи се или не във вълчи кожи, и представящи себе си като хищници, може да обясни разпространението на вярата в ликантропията.

Иранските текстове често споменават за „вълци на два крака”, т.е. за представители, определени като Mannerbunde. У Декарт дори се потвърждава, че „вълците на два крака са по-опасни, отколкото вълците на четири”. В други текстове ги наричат „Keresa” – „разбойници”, „крадци”, „прехранващи се през нощите”. Особено се подчертава този факт с това, че се хранили с трупове, при което не се изключва възможността за дейсвителни канибалски пиршества. Обаче в конкретния случай изглежда, че става дума за разминаване в клишето, което се използва от последователите на Заратустра, в полемика с членовете на тези на Mannerbunde, които в полза на своите ритуали тероризирали села, чиийто начин на живот коренно се различавал от бита на останалите ирански земеделци и пастири. Във всеки случай срещат се и споменавания за такива екзалтирани оргии, в които някои опияняващи напитки облекчават превръщането в звяр. Сред прародителите на Ахеменидите имало семейства Saka haumavarka. По този начин Бартоломей и Викандер интерпретират това име: „Тези, които се превръщат във вълци (varka) в момент на екстаз, пораждат себе си (hauma)”.

Въобще до ХІХ в. младите хора носели на своите пирове откраднати или плячкосани продукти, особено разпалващи напитки.

Dacian_Draco_on_Trajan's_Column_2.jpg
Дакиийски дракон от Траяновата колона. 

ТОЯГИ И ЗНАМЕНА

Отличителните белези на тези ирански Mannerbunde са били окървавената тояга и знамената (drafsa). Както пише Викандер, окървавената тояга служи в определен ритуал за церемониално заколване на бика. Тоягата станала символ на иранските воини-вълци. Тя е най-образцовото оръдие на древния разбойник. Както и в случая с други древни оръдия, тоягата е съхранила своето ритуално предназначение и чак след това нейната бойна функция е станала съвременно оръдие на труда. Освен това тоягата продължава да се използва в качеството си на оръдие на труда от земеделците и овчарите. Както румънските селяни използвали през цялото Средновековие чак до Новото време. Дори днес тя се използва в юношеските игри (calugarii), в които има следи от инициативни ритуали на вълците.

Ще отбележим още една прилика между иранци и даки. По традиция, предадена в Шахнаме, на персийското знаме бил изобразен вълк. Стела в Туркестан възпроизвежда флаг с нарисуван вълк или дракон с вълча глава. През партската епоха северозападно от Иран и в Армения най-привилегированите подразделения на войската се наричали „дракони” и носели знамена с формата на дракон. Също е известно, че върху знамената на даките също е бил изобразен вълк с глава на δράκων. Напълно е възможно изображенията на draco върху знамената на римските войски във времената на късната империя да е възникнало под влияние на партите или даките.

Ще споменем, че драконът присъства и на знамената на германите. Освен това вълк, изобразен на скиптър, е намерен на shipburial (гробищен кораб) в Сатон Ху: той символизирал легендарния предтеча на кралската фамилия. Трябва да добавим, че в германската ономастика е много разпространена темата Wulƒ-Wolƒ. Ако се вземат под внимание всички останали контекстове, в които вълкът играе важна роля в германската митология и ритуалите (berserkir, Mannerbunde, върколаци и др.) може да се заключи, че независимо от съществуването на такъв религиозен комплекс и общия индоевро-пейски корен, преките паралели проследяват общото между траки, германи и иранци. Трябва да добавим и това, че знамена с изображение на вълчи глави са засвидетелствани и в племето тукъю, разклонение на племето хьонгну. Те вярвали, че родът им произхожда от митичната вълчица. Всяка година, вождът на племето тукъю принася в жертва вълчица в пещера, където тя по предание се е освободила от бременност. Членовете на стражата на праведния род наричали себе си „вълци” и по време на сражение носели знамена с позлатено изображение на вълчица. Както вече казахме митът за произхода на рода от вълк или вълчица, бил широко разпространен сред татарско-тюркските народи. Този факт е важен за разбирането, че има единна основа на различните религиозни концепции, разглеждани в тази глава.

1280px-106_Conrad_Cichorius,_Die_Reliefs_der_Traianssäule,_Tafel_CVI.jpg
Смъртта на Децебал, изобразена на Траяновата колона.

ДАКИТЕ: ВОИНСКО БРАТСТВО

Връщайки се към даките, можем да предположим, че тяхното етническо наименование произхожда в крайна сметка от ритуалния епитет на едно от воинските братства. Етапите в процеса, в резултат на който ритуалното групово име станало название на целия народ, не са известни. (Впрочем ние и много малко знаем и за други европейски племена, които носят името „вълк”). За това предполагаме две хипотези: 1) благодарение на жертвоготовността и свирепостите на юношите, които произхождат от обряда за иницииране на вълк, техният ритуален епитет „вълци” е бил пренесен на цялото племе; 2) ритуалното име на група млади пришълци-завоеватели било прието от победените племена.

В крайна сметка може да се предположи, че тези завоеватели станали поради тази причина военна аристокрация и водеща сила. В настоящия етап на изследването трудно може да се предпочете една или друга версия. Очевидно е, че е необходимо значително време преди всяко ритуално име на групата да се преобърне в име на целия народ. Ако приемем под внимание първата хипотеза, прозвището на малка част от племето е могло да се разпространи и на съседните племена, така както са възникнали и са се изкристализирали повечето широки политически организации. Във втория случай трябва да се отбележи, че симбиозата между победители-пришълци и покорени местни жители, е процес най-вече продължителен и завършващ с фаталната асимилация от страна на пришълците. Какъв би бил по произход епонима – ритуалния епитет на младите воини, или прозвището на групата завоеватели – даки. Даките несъмнено са знаели за връзката между вълка и воина. Доказателство за това служи изображението на вълци по техните знамена. Поначало името „даки” се отнася към едно от тракийските племена, заселило се в северозападна Дакия (според Страбон). Името „гети” било най-вече разпространено от Хемус до Днестър (където живеели тиругетите), като през това време под името „даки” често се срещало на северозапад, на запад и на юг. (Дакидава в Северозападна Дакия, даурси в Далмация, даой и диой в Родопите и т.н.) Смисълът на името „даки”, използван от латинските автори, много често бил приспособим за периода на Бурабиста и Децебал, когато единството и политическата организация в страната достигнали своя апогей и когато по думите на Страбон, дакийската войска успяла да мобилизира 200 000 души.

Ритуалното военно прозвище „даки” окончателно се утвърдило в момент на максимална политическа и военна външна експанзия. Това бил триумф за младите пълководци-вълци. Юлий Цезар добре е разбирал опасността, която представлявала тази нова военна сила и пристъпил към подготовка за война с „вълците” на Дунав, но не за дълго поради своята насилствена смърт.
Първан смятал, че името „даки” (както впрочем и „гети”) е било скитско, с други думи то е дошло от иранските завоеватели на тракийското население в Карпатите. Версията за скитския произход на името на даките е колкото любопитна, но и толкова не дотам доказана. Както изложихме по-горе, коренът „dhau” – „душа”, се среща във фригийското наименование на вълка „daos”.

Топонимът Дакия е съхранил ярко изразения тракийски елемент дори в районите, заселени със скити. Впрочем, характерната трако-фригийска ономастика на север от Черно море, там където скитите са се преселили през VІІІ в. пр. Хр., доказва най-добре феномена за съхранение на автохтонния елемент в условията на доминация на иранското военно малцинство. Днес се признава най-вече скромната роля на скитите в дакийската култура. Даже в трансилванската зона, където скитите се задържали до ІV в. пр. Хр., не им се отдало да изменят местната цивилизация. Доколко даките помнели, че не е изключено тяхното най-старо име Δάοι да има кимерийски произход. В крайна сметка кимерийците заселили част от Дакия, особено в зоната на Карпатите. Камерийците били трако-фригийски племена с определени ирански черти. Ако дадем предпочитания на версията за иранския произход на името „даки”, необходимо е най-напред да обърнем внимание на архаичния ирански елемент, който се проявява у кимерийците, а не на последвалото влияние на скитите.

1024px-Roman_provinces_of_Illyricum,_Macedonia,_Dacia,_Moesia,_Pannonia_and_Thracia.jpg
Римските провинции Дакия, Долна и Горна Мизия, Тракия, Македония и други провинции около тях.

МИТО-РИТУАЛНИ СЦЕНАРИИ НА ВЪЛКА

Както споменахме, архаичността в религиозния комплекс за вълка не буди никакви съмнения. Вълкът присъства още в неолитната цивилизация Винча: те използвали не само статуетки на куче-вълк, но и примитивни фигури, изобразяващи танцьори във вълчи маски. Що се касае до тези предмети – в интерес на истината не може да се установи, представляват ли те ритуал на воинска инициация (от ирански или германски тип) или е сезонна церемония, по време на която младеж надява вълча маска. И до днес подобни церемонии са разпространени на Балканите и в Румъния, особено в дванадесетдневния период в навечерието на Рождество. Най-напред това били церемонии, свързани с периодическото възкресение на мъртвите, при което са се използвали най-различни маски – на кон, коза, вълк, мечка. Този ритуален сценарий не се отнася към религиозния комплекс, който ние изследваме, затова няма да се спираме на него. В крайна сметка няма да се занимаваме и с митологията и ритуалите, свързани с образа на вълка в древния Близък изток. Няма нужда и възможности да се започне анализ в едно значително изследване, вече направено от Ф. Кречмер.

Нашата задача се ограничава само с тези факти, чрез които е възможно да се обясни превръщането на воинското прозвище в етнически епоним.
Важно е да се направи разграничение не само между отделните религиозни комплекси, концентрирани около митологичния образ на вълка, но и между различните проявления на този комплекс. Всички те произхождат от религиозния свят на прими-тивния ловец, в който доминира митологичната връзка между ловеца и животното. Като правило тази връзка се изразява в образа на Повелителя бог (или Майката) на звяра. Такава религиозна представа дава обяснението на мита за произхода на номадските народи от какъвто и да е хищник – лъв, вълк, леопард и други. Хищникът е най-добрият ловец. Друг важен аспект е ритуалът по иницииране и лежащия в неговата основа мит: главният звяр убивал хора и след това ги съживявал, след като минат последната инициация, т.е. ги превръщал в зверове. В края на краищата звярът го хващали и убивали и това събитие се превръщало в обряд на иницииране: обличайки кожата на звяра, посветените се въздържали, но не като човешки същества, а като изначалния облик на Звяра, основател на мистериите. С други думи митическия звяр оживява заедно с посветените. Подобен мито-ритуален комплекс най-пълно е засвидетелстван в африканските ловни култури, както и в други райони по света.

Същата концепция се проявява и в инициативните обреди на народността квакиутл. Инициирането на момчетата се изразява в повторение на едно митологично събитие: основното действащо лице в ритуала е Вълкът, а неговият брат Хорек, намерен веднъж в гората да вие като вълк, ги убива ритуално и, владейки обряда, приема името на Вълка. В помещението, предназначено за ритуалните инициации на обряда, бил направен вход във формата на вълча дупка. Там младите „хаматса” осъществявали своето превръщане във вълци, като поглъщали трупове, изпадайки в яростно безумство и се нахвърляли един срещу друг, хапейки се. А както отбелязва Думезил, поведението на младите „хаматса” напомня германското berserkir, изобразяващо бяс и героическа ярост.
Подобни магическо-ритуални комплекси на вълка лежат в основата на различните Mannerbunde и воинските инициации, а също и във вярванията, свързани с ликантропията и върколаците. Воинът е съвършеният ловец: и като такъв той си избира модел на хищническо поведение. Водейки своя род от прародителя-вълк или в резултат на ритуалната трансформация се е превърнал в хищник, воинът се превръща също и в звяр по рождение. У племето кораки и при още няколко североамерикански племена (квакиутъл и др.) вълчият танц задължително се изпълнява преди встъпването във воина. Самите те започват подготовката за сражение по пътя на магическото си превръщане във вълци. В този случай говорим за колективни действия, докато за германските berserkir превръщането в звяр е индивидуално.

С други думи поведението, характерно за хищник, се усвоява: 1) единствено чрез силата, произхождаща от целия род на митическия звяр; 2) или чрез обличането на кожата на Звяра (повторението на най-изначалното митологично събитие, в резултат на което се уподобява същността на звяра); 3) в резултат на шаманска или воинска инициация. Ликантропията и различните вярвания във върколаци – явления от сходен порядък, но в същото време независещи от разглеждания сходно религиозно-магически комплекс. Съгласно Херодот неврите (Νευροί,οἱ) се превръщали във вълци всяка година. Тази периодичност показва за възможни ежегодни церемонии, по времето на които се надявали вълчи кожи и вълчи маски – дали в случай за иницииране на юноша или за обозначаване възкръсването на умрелите (впрочем и двете церемонии обикновено се извършват заедно). Множеството народни вярвание за върколаци е свързано с индивидуалното превръщане в звяр. Някои случаи могат да се обяснят „със спонтанната инициация”: това е своеобразен феномен, при който забравените ритуални сценарии неочаквано изплуват на повърхността. Съществува също определен синхрон между инициацията berserkir и превръщането във върколаци. Може да се заключи, че легендите и народните вярвания, свързани с върколаци, са тясно свързани с процеса на фолклоризация, т.е. проекция във въображаемия свят на конкретните ритуали при шаманската или воинската инициация.

Dacian_warrior.JPG
Дакийски войн, базиран на книгата и изображенията от „Costume des anciens peuples, à l’usage des artistes”, 1774 г., от Michel-François Dandré-Bardon, Париж (1700-1783), Alexandre Jombert Jeune, Libraire, 1774“

ХИЩНИЦИ, ЛОВЦИ, ВОИНИ

В основите на тези представи лежи опитът за мистично съединение с вълка, независимо от начина, по който ще се постигне: антропофагия, героическа ярост, инициация чрез обличане на кожа, церемониално пиянство, разбойничество или други. Важно е, че такова съединение с вълка се осъществява винаги индивидуално, за да може само така напълно да се измени поведението на човека и превръщането му в звяр. Възможността за това превръщане е заложена в първоначалния мит и се реализира чрез неговите ритуални практики. Съгласно този мит предтечата-вълк, основател на тайнствата по инициациите, върховният шаман или първият воин извършва определени действия, които в последствие служат като парадигматични модели на подражание. Във вълк се превръща единствено този, който преодолява самия себе си и временната реалност, като се превръща в съвременник и съучастник на основния мит.

Вживяването в митологичното време се явява най-древният религиозин ритуал, достатъчно ясен в изследванията, че прави ненужно посочването на допълнителни доказателства. По този начин различните религиозни форми на митологичното съединение на вълка и воина може да се оцени като проявление на единния фундаментален опит. По същество великият лов, инициацията, войната, заграбването и завоюването на територия са вид дейности, които се извършват по митологичните модели; в древни времена свръхестественият хищник най-напред е извършвал същите тези дела. И след това може да се превърне в най-знаменития ловец и най-храбрия воин и завоевател, но само в този случай, в който му се отдава да актуализира отново мита, т.е. да усвои поведението на хищника и да повтаря всички негови действия. Игнорирайки различията в историческо и културно отношение, очевидна е структурната аналогия между съвместното преследване на животните, войната, заграбването на чужди територии от една страна, а от друга – поведението на бегълците, които се намират извън закона. Всички те в своето поведение наподобяват вълк дотолкова, доколкото в един или в друг случай и поради различни причини възпроизвеждат един и същ мит – изначалният мит за вълка. С други думи, подражавайки на митологичните модели, те се стремяли към съществуване според парадигматичните реалности, опитвайки се да преодолеят слабостта, безсилието и жалкостта на човешкото битие.

На югоизток от Европа и в Средиземноморието подобни архаични религиозни системи са претърпели дълбоки изменения и в края на краищата са отстъпили място на източните и егейските културни форми. В Гърция, Италия и на Балканския полуостров са се съхранили единствено разностранни митологични фрагменти и като отзук на ритуалните инициации. Именно към тези отзвуци трябва да отнесем оригиналното самоназвание на даките наред с най-известната легенда за Ромул и Рем. Разбира се част от това наследство се е съхранило във форма на народни обичаи и народни произведения, особено в такива изключително изолирани райони като Балканите и Карпатите. Взимаме впредвид не само вярванията във върколаци, но и народните предания за вълците. Св. Сава и св. Теодор в Югославия, св. Петър в Румъния се считат за покровители на вълците. Очевидно е, че е назряла необходимостта да се изследват всички съвкупности на тези архаични обичаи и вярвания, които са се съхранили в Карпато-Балканската зона.

В заключение на нашето наблюдение ще кажем няколко думи за това, че би било възможно да се обозначат като митологични измеререния историите на даките. Знаменателно е, че единственият народ, който успял да удържи победа над даките, да завоюва и колонизира тяхната страна, утвърдил в нея своя език, се оказали римляните – народ, чийто генеологичен мит възниква на основата на легендата за Ромул и Рем, деца на бога-вълк Марс, закърмени с млякото на Капитолийската вълчица. В резултат на това завоевоние и тази асимилация се е появил румънския народ. В плана на митологичната перспектива , историята може да разкаже, че този народ се е родил под знака на вълка, т.е. бил предопределен към войни, завоевания и миграции. Веднъж вълкът-родоначалник, обозначен по митологичен хоризонт на историята на дако-римляните и тяхните потомци, и в следващите поколения. В края на краищата румънските княжества са възникнали в резултат на великите завоевания на Чингиз хан и неговите последователи. А генеологичният мит за поколенията на Чингиз хан говори, че техния прародител бил Сивия вълк, който се спуснал от небесата и се сношил с кошута…

1959 г.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.