Тукидидовия капан, САЩ и Китай

Време за четене: 14 минути

В древността е имало два центъра на мир, спокойствие и цивилизация, съществували едновременно в двата края на стария свят – Pax Romana и Pax Sinica, или Римския мир и Китайския мир. Римската цивилизация днес е родила множество държави и организации, претендиращи за наследство, но китайската цивилизация все още е жива и жизнена и в същите граници. Дали ще видим завръщане на нов, световен китайски ред? Нека погледнем към миналото първо.

Елинският историк Тукидид (460-395 г. пр.н.е) произхожда от богата атинска аристократическа фамилия, родствено свързана със знатни семейства от Южна Тракия. Като стратег и член на Върховната военна колегия Тукидид бил непосредствен свидетел на изострянето на политическите противоречия между полисите Атина и Спарта и участва в избухналата през 431 г. пр.н.е. Пелопонеска война между двата колоса на тогавашния елински свят. Известен е с написването на „История на Пелопонеската война„, заради който става известен в европейската историческа наука и се счита за основоположник на научно-критическия и драматургическия метод и баща на политическия реализъм.

Възходът на Атина и страхът, който това предизвика в Спарта бяха това, което направи войната неизбежна.[1]

Това е един от най-смъртоносните модели в човешката история – когато изгряваща сила заплашва да измества водещата, най-честият изход е война. В 12 от 16 такива случая през последните 500 години, резултатът е бил именно крайно политическо насилие.

САЩ и Китайската народна република имат дълга и сложна история на отношения помежду си. От идеологически врагове – „Китай отправя последно, 56-то предупреждение!“, през съюзници срещу СССР и търговски и неофициален военен съюз след изиграването на „Китайската карта“ от страна на американския президент Ричард Никсън чак до търговската война на президента Доналд Тръмп. Настоящият американски президент бе и първият, който адресира реално амбициите на Китай, започвайки още с приемане на поздравления от президента на Тайван Цай Ингвен през 2016 г. Подобен контакт между двете страни не бе имало откакто президентът Джими Картър възприе политиката на един Китай през 1979 г. и скъса дипломатическите отношения с Тайван, въпреки че последният на практика остана американски съюзник и водещ търговски партньор. А през последния век Китай се превърна от изпаднала до глад и мизерия страна във втората икономика в света и вече дава заявки, че е въпрос на време първото място в икономиката, а защо не и в други аспекти, да бъде по право заето от Поднебесната империя и над планетата вече да не властва Pax Americana, а идва реда на Поднебесната империя.

Двете сили изглежда са орисани да изпаднат в Тукидидовия капан – термин, популяризиран от харвардския учен Греъм Алисън (Graham Allison), изследвал обстойно отношенията между изгряващи и настоящи сили, като резултатът почти винаги е война между тях. Според обобщението от изследователя Бони Глейзър (Bonnie Glaser), Тукидид описва ситуация „през V в. пр.н.е., страхът на Спарта от Атина създава дилема на сигурността, която създава конкуренция, след това конфронтация и накрая конфликт„. И в 12 от 16-те случая през скорошната човешка история, изходът е въоръжен конфликт.

Глейзър допълва:

Повечето от съседите на Китай не биха пожелали да застанат на страната на САЩ в едно съревнование от типа на Студената война срещу Китай. Въпреки че тези страни биха искали да имат добри отношения едновременно със САЩ и с Китай, ако бъдат принудени да избират, те вероятно ще предпочетат да угодят на Пекин, особено ако те гледат на САЩ като на страна нежелаеща или неможеща да осигури ефективна противотежест на Китай.

Не може да има две слънца на небето, както и двама повелители на Земята.[2]

Една от големите заблуди на западните и особено на американските мислители е, че след победата в Студената война през 1989 г., всички страни по света искат да приличат на САЩ и че е настъпил Краят на историята (по Фукуяма[3]), либералната демокрация ще победи напълно и изцяло във всички страни, култури и раси, създавайки нов световен ред. Китайските ръководители не мислят така още от времето на Мао Дзъдун и работят изключително целенасочено първоначално за наваксването спрямо Великите сили и в крайна сметка да заемат полагаемото им, според самите тях, място в световния ред.

Нека не забравяне нещо – китайската цивилизация е това, което е Римската империя за нашата цивилизация, но непрекъсната през цялото си съществуване още от периода на Воюващите царства. И през почти цялото време тази страна-цивилизация е едновременно най-богатата и най-многолюдната на планетата. Упадъкът от XVII-XVIII в, вследствие редица вътрешни и външни фактори превръща древната империя в поредната област от земното кълбо, която скоро ще бъде изцяло управлявана от европейските колонизатори. Китайците помнят този век на чуждестранна намеса и искат да си отмъстят за Века на униженията. С идването на власт на комунистическата партия над континенталния Китай през 1949 г. страната започва „Стогодишен маратон„, по едноименната книга на Майкъл Пилсбъри (Michael Pillsbury), или фусин джъ лу – „пътят към обновлението/възраждането“, известен лозунг на китайските ястреби. А те имат причина да са реваншистки настроени – Опиумните войни съкрушават Китай, водят до невиждан упадък в най-богатата и многолюдна страна в света, превръщайки я във второстепенна сила дори в региона. От тази вековна злоба и жажда за мъст ще се хранят множество китайски политически лидери, като един от тях ще застане начело на държавата и ще я поведе по пътя към световно могъщество – на буквално всяка цена.

На централния за комунистически Китай в културен смисъл площад Тиенанмън има един 40-метров паметник, издигнат от Мао Дзъдун веднага след победата в Гражданската война през 1949 г. Официално паметникът е назован Жънмин инсюн дзиниенбей – Паметник на народните герои[4], но всъщност той изобразява мъката на страната, предизвикана от „Века на униженията“, започнал през 1839 г. с Първата опиумна война. Текстът и изображенията по него показват следващите сто години китайска история според пропагандатата на Китайската комунистическа партия (ККП) – период на всенародна съпротива, западна окупация и партизанска война, победата в която е идването на власт на ККП и изгонването на националистите на остров Формоса, слагайки край на Века на униженията.

В началото на XX век, когато младият Мао и съратниците му още не са достигнали политическа зрялост, сред китайските интелектуалци навлизат европейски текстове и идеи, ползващи се с голяма популярност. Особено внимение се обръща на Чарлс Дарвин[5] и Томас Хъксли, като дарвиновата теория за естествения подбор и оцеляване на най-приспособените допада особено много на местните интелектуалци. Някои виждат в тези идеи начин, с който Китай да излезе от „Века на униженията“. Йен Фу, един от първите преводачи на Хъксли („Еволюция и етика“) превежда доста свободно оригиналния текст, като например превежда natural selection като тао тай, „елиминация“ и тъкмо този прочит ще доминира сред китайските представи за дарвинизма[6] – който е и сред водещите инструменти на атеистичната Китайска комунистическа партия, тогава още отричаща всички религии и настояваща да се ползва (западния) научен инструментариум на негово място.

В това състезание между расите, държавите, политическите системи губещите не са просто слабаци, те ще бъдат елиминирани в политически и не само смисъл. Според Йен Фу:

“Силните изяждат слабите, а мъдрите поробват глупците, за да останат накрая само най-добре приспособените към условията на своето време, място и човешки добродетели“[7].

Нещо повече, през 1911 г. създателят на съвременен Китай Сун Ятсен формулира в програмата си, като една от основните точки е за „расовото оцеляване“ на китайците[8]. Според него съпротивата срещу европейските колонизатори е борба за оцеляване на тяхната раса. През 1949 г. темата за борбата между бялата и жълтата раса отново идва на дневен ред, като текстовете на Мао Дзъдун и пропагандата на ККП изобилства от тези дарвинистки термини. Единият от преводачите, оказали силно влияние върху Мао заявява, че в бъдещета борба за оцеляване ще участват само две раси – бялата и жълтата[9]. Тази идея за борба за оцеляване в условия на безмилостна конкуренция доминира в стратегията на китайските комунисти, ползващи като база както европейските научни открития, така и древния опит от периода на Воюващите царства, характеризиращ се с изключително безкрупулност от страна на всички участници и период, който е изключително популярен, изучаван и коментиран от тогавашните китайски интелектуалци до ден-днешен. Мечтата е жива и до днес – при встъпването си в длъжност за (вероятно доживотен мандат), Си Дзинпин използва израза цян джунгуо мън, или “блянът да могъщ Китай[10]”, посочвайки 2049 г. за датата, в която Китай ще бъде водещата световна сила – точно век след възкачването на Мао и ККП.

Убий врага с нож, взет назаем[11]

В края на XIX век европейците говорят за Китай като за „болния човек на Азия“. Комунистите мислят за себе си като за модернизатори и се опитват да наваксат разликата със Запада в икономиката с всякакви мерки, ортодоксални и неортодоксални. Културната революция и Големия скок са доказателства за именно този импулс на китайските ръководители да успеят бързо да наваксат постиженията на Индустриалната революция. Опитите им са до голяма степен неуспешни на практика, но китайците бързо намират начин как да сменят стратегията. Първоначално СССР доставя на новосъздадената комунистическа държава всякаква подкрепа – военна, икономическа, научна и външнополитическа. Към 1969 г. обаче между двата комунистически колоса започва да се трупа сериозно недоверие, дори и до военни стълкновения по границата между тях. Москва още тогава е започвала да изпитва опасения от военната мощ на Китай. Пекин от десетилетия се правел на слаб и тази демонстрация на сила и желание за водачество в комунистическия блок изненадала изключително неприятно Кремъл[12]. През следващите години Китай, укрепнал след разрухата на Гражданската война, ще се почувства обграждан от СССР – от север, съветски интереси в Афганистан, намеса във Виетнам и съветска подкрепа за мюсюлманите уйгури, борещи се за независимост. Още правителството на Мао ще започне обръщане на курса – от СССР са взели каквото са могли и сега е време да отидат при следващия ба – хегемон, властелин на света, а именно САЩ. И възнамеряват да използват новия партньор по същия начин като стария.

Ако през 1969 г. дори надминаването на СССР е звучало налудничаво за повечето хора, включително е имало и вицове за това (Китай има едва 10% от БВП на САЩ[13]), то днес Китай диша във врата на САЩ и мнозина анализатори очакват Пекин да стане първата икономика в света в рамките на десетилетие, ако нещо не се промени. Този огромен ръст на икономиката е възможен по няколко причини – Китай работи по своите цели дългосрочно, черпейки от своя хилядолетен опит на отношения между множество безкрупулни играчи, докато другите играчи – САЩ, ЕС и страните в него, донякъде Русия, мислят и действат повече в рамките на мандатите на своите ръководители. Китай ползва съперничеството между СССР и САЩ, за да получава безвъзмездни помощи и технологии от Москва и в точния момент се обърна със същото предложение към Вашингтон. Малцина знаят, че масово тръбеният външнополитически успех на президента Ричард Никсън и съветника му Хенри Кисинджър с изиграването на “Китайската карта” срещу СССР всъщност е по инициатива на Китай. По време на преговорите Мао настоява за изграждане на анти-съветска ос, която да включва освен САЩ и Западна Европа Турция, Иран, Пакистан и Япония и така да бъде преборено “съветското копеле”[14].

След дългогодишно увещаване на САЩ, Китай получава всичко, което иска. Получава разузнавателна информация къде са съветските войски, за да не бъдат изненадани. Получава модерно радарно оборудване, получава и големи военни поръчки, включително за оръжието, с което ще бъдат въоръжавани непряко от САЩ афганистанските талибани срещу Червената армия. Към 1978 г. отношенията между САЩ и Пекин са почти нормализирани и Вашингтон обмисля признаване на комунистическата страна като “законно избраното правителство на китайски народ”. През същата година новият, още по-практично настроен китайски ръководител Дън Сяопин започва коренна промяна на китайското общество, отказвайки се от марксизма-ленинизма в икономически план, преминавайки плавно към пазарна такава, започва политиката на едно дете и иска от съюзника си САЩ най-важното нещо, а именно – технологии и научна информация. Дън е наясно, че Китай няма капацитета бързо да преоткрие всичко, което САЩ има, но лесно може да го заеме – ууей, или остави друг да ти свърши работата. В новата програма на партията това е разписано: “Технологията е най-могъщата производителна сила”в икономическото развитие[15]” и Китай осъзнава, че може да изпревари САЩ като икономическа сила само по пътя на „интензивното научнотехнологическо развитие“. Новият американски президент Джими Картър изглежда като добър събеседник и Дън Сяопин успява да го убеди, срещу помощ срещу СССР, да получи желаното. Преди 1978 г. китайските учени са силно обезкуражавани да пътуват и общуват със западните си колеги, но след преговорите между двете правителства се започва с пращане на 700 учени на специализация в САЩ, като в близките години бройката им достига десетки хиляди. През първите 5 година 19 000 китайски студенти постъпват в американски университети, основно в областите на естествените науки, здравеопазване, инженерството, а през последващите години броят им расте още[16].

И така, следват десетилетия, в които правителството на САЩ първоначално тайно и неохотно, а впоследствие все по-публично обменя технологии и опит с китайските комунисти, на които се гледа по различен начин от съветските. Виждането е, че с икономическата либерализация политическата ще дойде всеки момент и в Пекин ще настъпи политическа пролет. Това продължава до 1989 г., когато съветският комунизъм се сгромоляса както заради външния натиск от страна на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, папа Йоан Павел II, загубата в Афганистан, така и заради вътрешните проблеми. Масовите протести и революции в Източния блок, както и в самата Русия накараха някои китайци да излязат по улиците и да поискат промяна. Последва клането на площад Тиенанмън, за което до днес е табу да се говори в Китай. Мнозина анализатори тогава са счели това за временно завръщане към тоталитаризма, но че е въпрос на време либералната демокрация да последва икономическата либерализация. 30 години по-късно тези надежди все още биват таени от едно смаляващо се, но влиятелно малцинство.

Изненадващо, президент от Демократическата партия е този, който за пръв път от Никсън насам се опитва да ограничи Китай, критикувайки ги заради отказа от либерализация. Става дума за Бил Клинтън, който още по време на кампанията за първия си мандат е много рязък, но с встъпване в длъжност омеква. А причината е прозаична – американският бизнес е започнал преди десетилетия да изнася производството си към евтини дестинации, като една от първите е бил малкият остров Формоса или Тайван. А щом там свършва човешкият потенциал и вече няма свободна работна ръка, фабриките естествено тръгват на север, към континента. Все пак, нали Вашингтон казва, че с Китай са приятели срещу СССР? Идва момент, в който търговските интереси на корпорациите се намесват в смекчаването на тона на правителството във Вашингтон. Това ще продължи чак до 2016 г. и до избора на Доналд Тръмп от Републиканската партия за президент. Със своята яростна реторике срещу Китай преди изборите той напипа ситуацията на противопоставяне между Китай и САЩ и нещо повече – щом встъпи в длъжност, направи рядкото нещо за един политик и започна да си изпълнява обещанията, обявявайки търговска война на най-големия търговски партньор на страната си.

Пълноправна война между САЩ и Китай – по-скоро невъзможна заради ядрените оръжия

Още по време на Корейската война (1950-53 г.), в САЩ се чуват гласове за употреба на ядрено оръжие срещу Китай. Става дума за генерал Дъглас Макартър, който настойчиво се опитва да убеди президента Хари Труман да нанесе ядрен удар върху Китай, който тогава още няма собствено оръжие и не би могъл да се противопостави на това американско оръжие. Труман отказва и войната продължава с конвенционални средства, като на практика това води до оставането на двете Кореи в този им вид. Ако бе взето решение да се помогне на войските на ООН по време на корейската война, вероятно Китай днес би изглеждал доста по-различно и балансът на силите би бил различен.

1966_Beijing_nuclear
Празненство по повод китайските ядрени тестове на площад Тиенанмън, Пекин, 1966 г.

Въпреки решението на Труман, Мао Дзъдун осъзнава опасността геополитическите ти противници да имат оръжие, което ти нямаш. Китайската ядрена програма става един от приоритетите и в рамките на следващото десетилетие страната постига успех. Китайската ядрена програма започва по време на първата криза за Тайванския пролив за островите Кинмън и Матсу. Очакванията на комунистическия вожд никога не са били да бъде равностоен на огромния американски ядрен арсенал, но Мао правилно е допускал, че дори няколко бомби биха увеличили значително китайския военен и дипломатически престиж и биха обезсърчили всеки опит за нападение над страната. От 1958 г. започва строителството на инсталации за обогатяване на уран в Баотоу и Ланджоу, както и инсталация за плутоний в Дзиуцюен и площадката за ядрени тестове Лоп Нур от 1960 г. СССР оказва помощ на младата китайска ядрена програма, като праща съветници и специалисти[17]. През октомври 1957 г. Москва се съгласява да изпрати бомба-прототип, ракети и технологии. Китайците, които предпочитат да внасят технологии и компоненти, които да развиват вътре в страната, изнесли уран за Съветския съюз, а получили две R-2 ракети през 1958 г.[18]

Същата тази година съветският лидер Никита Хрушчов заявил на Мао, че планира да обсъди със САЩ и Великобритания контрол върху ядрените оръжия. Китай вече се противопоставял на пост-сталинската политика на Хрушчов за „мирно съжителство“ с капиталистическите страни. Въпреки уверенията на съветските другари, че те ще защитят съюзника си със своя ядрен чадър, противоречията между двете страни увеличавали китайско-съветския разрив. През юни 1959 г. двете страни формално прекратили споразумението си за военно и технологично сътрудничество и през юли 1960 г. СССР спира цялата си помощ за китайската ядрена програма, изтегляйки неочаквано всички свои учени и техници. Китай обаче вече бил попил достатъчно от своя съюзник и продължил да развива програмата си самостоятелно и доста успешно, провеждайки успешни ядрени тестове едва шест години по-късно, станайки ядрена сила. Благодарение на този факт Китай ще стане една от петте признати ядрени сили на планетата, които по някакво съвпадение са и петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН.

Има възглед, според който мирът най-добре се постига при паритет на оръжията, или в настоящата ситуация, и двете страни да имат ядрен капацитет. Историята до момента като че ли подкрепя силно този възглед. Нека просто погледнем двата големи конфликта между ядрени сили – Студената война и напрежението между Индия и Пакистан. Страхът от превантивен удар или сигурността от настъпване на взаимно гарантирано унищожение (Mutually Assured Destruction, MAD) е бил достатъчен, за да осигури в тези случаи относителен мир. Дискусията за ядрените оръжия през последните десетилетияе създала у мнозина усещането, че военното възпиране може да бъде постигнато единствено с ядрени оръжия. Ако споменатите по-горе тези бъдат оставени настрана, другите фактори за поддържане на мира се появяват отново, включително отсъствието на желание за нападение и чувствителност към дилемата на сигурността на другата страна.

Важно е да се спомене, че Индия не успя да придобие статута на постоянен член на Съвета за сигурност към ООН след своите успешни ядрени тестове. Страни с ядрени оръжия са били нападани и са губили войни срещу не-ядрени сили – като САЩ срещу Виетнам и СССР срещу Афганистан. И това е в конфликтите между държави, докато XXI век най-вероятно ще бъде доминиран, както края на XX, от конфликт между държави и не-държавни формирования, често с хоризонтална или друга нетрадиционна структура, което изключително затруднява дипломацията и приключването на конфликта. С други думи, ядреното надмощие в миналото не е било достатъчно условие, което да гарантира или победа, или превенция на войната. Британското парвителство инвестира значителни количества пари и ресурси в превръщане на страната в ядрена сила, но въпреки това страната бе нападната от не-ядрената сила Аржентина през 1982 г. Ал Кайда също не се уплаши от американската ядрена мощ и извърши редица нападения, включително на американска земя. Това ни води към следващия въпрос – каква цел ще гонят ядрените оръжия през XXI век? И доколко един потенциален конфликт между Китай и САЩ ще бъде на тази плоскост или ще отиде в съвсем неочаквана за анализаторите посока?

Ядрените оръжия са асиметрична тактика – една-единствена бомба предлага начин, по който може значително да бъде променен балансът на силите. За големите сили това е значително по-маловажно, но за малките сили това е шанс да имат много по-голяма тежест и да се състезават с по-големите сили, чиито конвенционални армии ги превишават по сила многократно. Де факто успешната ядрена програма на икономическото и политическо джудже Северна Корея превръща страната минимум регионална сила, с която множество по-силни страни са принудени да се съобразяват.

Парадигмата на сигурността от Студената война остава толкова стабилна заради парадокса на взаимно осигуреното унищожение. MAD прави сигурно, че последствиято от стратегическа размяна на ядрени удари ще бъдатт толкова ужасни, за да убедят потенциалния агресор, че щетите ще надминат значително ползите. С други думи, при изостряне на конфликта между САЩ и Китай и пропадането им в Тукидидов капан, ядрената война е на практика изключена. Тоталната война, която наблюдавахме на два пъти през миналия век е реликва на индустриалната епоха. Съвремеността налага други правила на войната и съвсем други средства.

Другите видове война – неконвенционална, културна, пропагандна, чрез проксита, кибер и търговска

Ядрените оръжия остават червената линия, която нито една държава не е преминавала от август 1945 г. Те са тактика на крайния случай, но мирът ще бъде договарян отделно от ядрените оръжия. Диаметрално противоположни са модерните методи за водене на война между държави, които все още масово не биват считани за класическа война – кибер атаки, не-кинетични елекронни и други дистанционни технологични средства като безпилотни дронове, каквато бе атаката над нефтените полета на Саудитска Арабия, която на практика не бе повод за война между държави, но нанесе огромен икономически удар спрямо направо нищожната стойност на оборудването, използвано при нападението.

Много по-опасни и реални остават други, малко по-конвенционални и тествани през Студената война методи, като ползването на проксита за водене на конфликт с ядрената сила. За Китай в момента има три конфликтни точки  – уйгурите, които са ползвани от СССР като инструмент за натиск през 70-те и днес могат да бъдат ползвани лесно от САЩ заради силните репресии срещу тях от централната власт, Хонконг, в който протестите срещу Пекин не стихват от близо десетилетие, както и самият Тайван, който още има исторически претенции спрямо комунистическата власт. Вашингтон би могъл да използва тези и други инструменти за натиск, без да се намесва пряко (а може би вече и го прави), с което да се опита да ограничи китайските амбиции. Търговската война може да се проточи още години и при втори мандат на Доналд Тръмп дори да ескалира до нови нива.

Китай, който от близо век се готви да отмъсти за Века на униженията пък ще ползва всичко научено от СССР и САЩ, за да измести властелина на света и да наложи своя ред. И в САЩ, и в Европа изобилства както от правоверни маоисти, от полезни идиоти и от продажни политици, които биха работили (и го правят, налагайки вредни политики) срещу интересите на своите страни и цивилизация в полза на Пекин. И именно тук се корени най-голямата опасност за настоящия световен ред, ръководен от САЩ. Дали далновидността на Доналд Тръмп, пръв обърнал сериозно внимание на китайските амбиции, ще бъде достатъчна, за да запази Pax Americana? Или още ние ще бъдем част от Новия световен ред с център Пекин? Предстои да видим, но Тукидидовият капан вече почти е затворен.

Бележки

[1] Тукидид, История на Пелопонеската война, Книга I. xviti. 1-3

[2] Конфуций (Мъндзъ, 5.1.4, вж. „Конфуциански трактати”, Наука и изкуство, София, 1991 г., с.232)

[3] Франсис Фукуяма, Краят на историята и последният човек, и.к. Обсидиан, София, 2006 г.

[4] Вж. например “Monument to People’s Heroes”, TravelChinaGuide.com, достъпен в сайта TravelGuide.

[5] James Reeves Pusey, China and Charles Darwin, Cambridge, MA: Harvard University Press, 1983 г., особено глава VI

[6] Майкъл Пилсбъри, „Стогодишният маратон: Тайната стратегия на Китай за изместването на Америка като световна суперсила“, изд. „Изток-Запад, София, 2015 г., стр. 33

[7] Riazat Butt, “Darwinism, Through a Chinese Lense”, Guardian, November 16, 2009,

[8] Orville Schell, John Dellury, Wealth and Power: China’s Long March to the Twenty-First Century, London, Little, Brown, 2013, стр. 131. По-подробно за китайските понятия „раса“ и „междурасови отношения“ вж. Например M. Dujon Johnson, Race and Racism in the Chinas: Chinese Racial Attitudes Towards African and African-Americans, Bloomington, AuthorHouse, 2007, Frank Dikotter, Imperfect Conceptions: Medical Knowledge, Birth Defects and Eugenics in China, New York, Columbia University Press, 1998

[9] Майкъл Пилсбъри, ibid., стр. 34

[10] Jeremy Page, For Xi, a ‘China Dream’ of Military Power, Wall Street Journal, 13 март 2013 г.

[11] Вж. Тридесет и шестте стратегеми, пос. съч., с. 51-56

[12] Вж. Геннадий Шевченко, Побег из коридоров МИДа, Центрполиграф, 2004 г. През 1973 г. Шевченко стана зам. Генерален-секретар на ООН по политическите въпроси и става агент на ЦРУ. Разкрит през 1978 г. и получава убежище в САЩ.

[13] Central Intelligence Agency, Memorandum for Colonel T.C. Pinckney, Subject: GNP Data for the USSR, Communist China, North Korea and North Vietnam, 1971, Declassified in 1998

[14] Mao-Kissinger Memcon, February 17, 1973 in William Burr, Kissinger transcripts: The Top Secret Talks with Beijing and Moscow, Collingdale, PA Diane Publishing, 1999, p.88-89

[15] Deng Xiaoping, Realize the Four Modernizations and Never Seek Hegemony, May 7, 1978

[16] Ezra F. Vogel, Deng Xiaoping and the Transformation of China, Cambridge, MA: Harvard University Press, 2011, p. 323

[17] Burr, W.; Richelson, J. T. (2000–2001). „Whether to „Strangle the Baby in the Cradle“: The United States and the Chinese Nuclear Program, 1960–64„. International Security25(3): 54–99. doi:10.1162/016228800560525. JSTOR 2626706

[18] Jersild, Austin (2013-10-08). „Sharing the Bomb among Friends: The Dilemmas of Sino-Soviet Strategic Cooperation“. Cold War International History Project, Wilson Center. Retrieved 28 October 2013.

Facebook Comments

4 Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.