Двама литовци и примерът им към България

Литва, Вилнюс, статуя, храм, история, Балтийски страни
Време за четене: 6 минути

Кадър от столицата на Литва, Вилнюс. Снимка: Paulius Andriekus, Unsplash

Един спомен за българската държавност и една съвременна литовска реалност, която олицетворява, напълно, същото това понятие – държавност. Искам да Ви споделя един разказ за двама литовци. Реших чрез него да изкажа моята скромна гледна точка върху събитията, които се случват паралелно в Беларус и в България.

Разказът ми започва през далечната 1878 г., когато един литовски лекар на име Йонас Басанавичус (1851-1927) или по познат в българската историография с българското си име – д-р Иван Басанович, е назначен за главен лекар на болницата в Лом (тогава Лом-Паланка) в новоосвободеното Княжество България. От 1882 до 1884 г. той специализира медицина в Прага и Виена, но през 1884 г. се завръща в България и работи като лекар в Елена, Лом и Варна. Участва в българския политически живот като член на Варненския градски съвет на Демократическата партия във Варна и по-късно участва в конгресите на партията през 1903 г., където се запознава с новоизбраният лидер на партията Александър Малинов и с неговите заместници Андрей Ляпчев и Михаил Такев. Малинов и Ляпчев стават поотделно премиери на България по-късно, като и за двамата повечето български историци дават висока държавническа оценка. Такава дава за тях и Басанавичиус в някои от своите статии във вестник „Аушра“ („Зора“), който той започва тайно да издава във Вилнюс след 1905 г., след като прекарва повече от 25 години от живота си в България.

ivan_basanovich_main
Йонас Басанавичус или Иван Басанович, както е бил известен в Княжеството.

Политическата и обществена закалка на Басанавичус в България го подготвя за тежките изпитания, които му предстоят в родината, която към този момент е неделима територия от Руската империя. В Литва Басанавичус става един от инициаторите и председатели на конгреса на литовците (Великия Вилнюски сейм) по време на първата руска революция (1905). След това учредява и председателства Литовското научно дружество (1907) и става главен редактор на изданието му „Литовската нация“. След Октомврийската революция, като председател на Съвета на Литва, подписва Акта за независимостта на страната от 16 февруари 1918. Всички тези негови действия му печелят прозвището „Тautos patriarchas“ („Баща на нацията“), защото той е точно такъв за литовската нация. Всичкият този опит, който той придобива за 25 години от най-активната си възраст в следосвобожденска България, която се лашка между русофили и русофоби със сигурност изграждат в него твърдите убеждения за цената на независимостта на една нация и за това какъв трябва да бъде елитът на една такава държава. Литовският акт за независимост от 1918г., който носи неговият подпис, като председател на Съвета на Литва, слага начало на модерната литовска държава.

Независимостта на Литва е последвана от три кървави войни за период от 2 години, от декември 1918 г. до ноември 1920 г., в които литовците трябва да защитават тази скъпа за тях независимост срещу болшевики, белогвардейци и поляци. При последната война срещу поляците, те дори губят столицата си Вилнюс, но правителството се премества в Каунас и така просъществува независимо до съветската окупация от юни 1940 г. Басанавичус умира във Вилнюс, където поляците го държат под домашен арест до смъртта му през 1927 г., но наследството на делото му тепърва ще изживее своя най-ярък момент през 1990 г., когато на правната база на прословутия акт на независимост, носещ неговият подпис и формулиран според устоите на международното право от членовете на съвета, който той председателства, Литва обявява независимостта си от СССР и става държавата, която е днес.

Та това е историята на Басанавичус, един патриарх за нацията си, вдъхновен от политическия елит на тогавашна България. Представяте ли си какъв политически елит сме имали! Съпартиеца на Басанавичус в Демократическата партия в България – Александър Малинов също като него остава в нашата история като пример за държавник и за политик и като премиера, обявил независимостта на България от Османската империя на 22 септември 1908 г. Това са били държавниците на България! Били са за пример, а днес са за подигравка. Как достигнахме до това политическия ни елит да спре да произвежда „бащи на нации“, а да започне да произвежда неграмотници и простаци, псуващи по телефона, когато са на три ракии, незнаещи и един чужа език и неспособни да разберат кафе или торта им предлагат по официални срещи. Отговорът на този въпрос трябва да си го отговори всеки един от нас поотделно. Но разказът ми не приключва тук.

Къде е Литва сега и къде е България? Съдбата и на двете държави с течение на историята е свързана по един или друг начин с тази на Русия. Литовците винаги са били на фронта срещу Москва, но смелостта им винаги е била за адмирация за разлика от нашата. Тук идва и далеч по-краткия ми разказ за втория литовец за който искам да говоря. Името му е Линас Линкевичюс и на няколко пъти, последният от които през 2012 г. заема длъжността на външен министър на Литва. Линкевючус е определян в Кремъл като „натовски ястреб“ от години насам, но истината е, че той е направил повече за държавата си от всеки друг дипломат в Източна Европа. Той седи в основата на договарянето за стратегическото разширение на НАТО в Балтийските република, като по този начин си печели със сигурност място в черния списък на Путин с хора провалили геополитическите му амбиции.

linas_antanas linkevicius_main
Линкевичус е министър на отбраната от 1993 до 1996 и от 2000 до 2004 г. Заема поста на Постоянен представител на Литва в НАТО от 2005 до 2011 г.

Благодарение на хора като Линкевичюс сценарият от Крим и готвещата се нова руска операция в Беларус никога няма да се случат в Балтийските държави. Допълнителна гаранция за това е и наборната служба в Литва, гражданските организации като Съюзът на стрелците и силните антисъветски и антируски настроения в страната. Литовката държава е една от тези държави, които заедно с Латвия, Естония и още няколко бивши съветски републики въведоха през 90-те закони за преименуването на руснаците, живеещи в техните граници. Действие, което прочисти от потенциални руски пети колони и трите балтийски страни.

И докато руското влияние е слабо в Литва, в България то правопропорционално расте. И двете държави са в НАТО, но къде е разликата. Разликата е, че и както по времето на Басанавичус и Малинов, и днес в Литва има достойна и високообразована политическа класа, която не е я страх да защитава интересите на държавата си. Линас Линкевичюс е пример за това. Четейки изказванията му от срещата на външните министри по повод Беларус в негово лице видях човек, който не се отказва от своите принципи и от геополитическата стратегия, която той и неговите съветници заедно с кабинета на премиера на Литва са начертали за държавата си. Поразрових се и видях, че от 2014 г. насам той прави най-острите изказвания срещу руската агресия в Крим и амбициите на Путин в Европа.

Най-ключовата му позиция е когато през март 2015 г. укорява европейските лидери желаещи смекчаване на санкциите, относно Крим, срещу Русия, като им казва, че: „Всяка форма на слабост, дава възможност на Владимир Путин за действие и не трябва да се вярва на нито една негова дума, както и че Путин трябва да търси път за контакт и нормализация на отношенията с ЕС, а не обратното“. Последните две действия на Линкевичюс, обаче, окончателно бетонираха мнението ми, че е добър държавник и тези действия бяха обяваването на Хизбулла за терористична организация и осигуряването на политическо убежище за Светлана Цихановская, която беше основният кандидат на опозицията в Беларус на президентските избори проведени през август 2020 г.

Първият акт относно Хизбула има връзка с изказването на българския главен прокурор Иван Гешев за ролята на организацията в атентата в Сарафово от 2012 г. И тук идва въпроса, защо Литва, която е далеч от всякаква тематика, свързана с Хизбулла я обяви за терористична групировка, а България – държава, на чиято територия тази организация извършва атентат, не я определи за такава? Отговорът на този въпрос е ясен и той е защото ни управляват страхливци. Такива са те и в отношението си към Русия, такива са и във всичките си ежедневни политически дела. Да не говорим за липсата на каквато и да е дългосрочна геополитическа стратегия. Но всеки народ заслужава своите управници. Литва заслужава своя Линкевичюс, а ние с нашето бездействие заслужаваме нашите управници лингвисти.

Искам в заключение да кажа, че блатото, в което затъваме като нация, ще предреши съдбата на младите поколения, които отиват да се изучават в чужбина. Нека им дадем стимул да се върнат в родината, както Басанавичиус е направил и със знанията и уменията, с впечатленията и с енергията, които са насъбрали да се трансформират в „бащите и майките“ на нашето общество. Нека им покажем, че ще са част от, а някой от тях и ще управляват, народ, който е критичен и отговорен към своите управници, а не затънала в битовизмите си рая. И нека бъдем смели и не се плашим да казваме както Линкевичюс нещата, които са ни на ума. Защото съдбата на българския народ не трябва да е тази на храста, залегнал под клоните на дървото, както пее в едноименната си песен Васко Кръпката, а трябва да е тази на свободния планиски лъв стоящ на герба ни. Лоши управници винаги ще има, но най-важното е да има гражданско общество готово да ги държи отговорни пред закона.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.