Асабия – социалната солидарност

Арабите са създателите на понятието асабия. Картина: Островът на Грая (Isle of Graia) от американския художник Дейвид Робъртс (David Roberts).

Да си припомним понятието Асабия. Не е много лесно да се преведе какво точно е имал предвид под асабия (Asabiyyah, عصبية, ʻaṣabīya), живелият в XIV век арабски учен и философ Ибн Халдун, особено като се има предвид, че с асабия Халдун описва едно комплексно качество, което вероятно вече отсъства у повечето съвременни народи, особено тези от средиземноморската зона, включително България.

Халдун описва асабията като спонтанно чувство за общност и обществена солидарност, за дълг към общество и род, което съществува преимуществено между членовете на малките племенни групи и кланове, живеещи в периферията на цивилизацията.

Асабия, е изглежда, онази сила, която кара главите понякога сами да се отделят от раменете си – в случай на обществена нужда. Тъй като Халдун с основание счита медитеранския регион за цивилизационен център – и той е такъв от 10 хиляди години, под периферия Халдун разбира регионите с млада държавност, погранични с медитеранския свят, без да са част от него – например северозападна Европа или вътрешността на Арабския полуостров.

Държавността и етносите на медитеранския свят са твърде древни, счита Халдун, видели са твърде много могъщи империи и са били управлявани с желязна ръка от тях. Стотици генерации майки са виждали децата си да умират за чужди каузи – кога в името на вечния Рим, кога в името на златната босфорска ябълка, кога в името на свещеното слово – независимо чия брадата уста го е произнесла.

Виждали са и тези империи да си отиват една след друга – но не и преди да вземат кръвния си данък от народите, които са управлявали.

Това е направило медитеранските етноси обществено-цинични, смята Халдун, което автоматично изключва всякаква асабия между тях.

Те не са признателни към държавата и държавността – която по правило за средиземноморските народи се е явявала чужда – и имперска, т.е. многонародна и многоплеменна. Което, според Халдан, е проблем за средиземноморците – защото, без поне малко асабия изобщо не може да съществува държавност. И в никакъв случай империя – империята се нуждае от глави, които сами да се отделят от раменете си в случай на нужда, в името на идеи – кога Pax Romana, кога строфите на някой религиозен пророк.

А такива глави у древните етноси на средиземноморието, според Халдун не съществуват – времето и хилядолетната имперска история са излекували етносите от всякакъв идеализъм. В този смисъл, концепцията за асабия вероятно може да се преведе с идеализъм. Колкото по-войнствена и разнородна е една империя, според Халдун, толкова по бързо изтича асабията ѝ – като вода между пръстите.

След като изтече, асабията, според Халдун е подменена от непотизъм, корупция и шуробаджанащина – което, пак според Халдун, е покана за нещастие – и то не закъснява. Бройката на варварите няма значение. Дори и срещу цивилизованите да са петима варвари на кръст, асабия усилва и магнифицира волята им. А в народите, лишени от асабия, воля за колективна съпротива отсъства – те няма да си излязат дори от къщите да проверят кои по-точно са новодошлите завоеватели. Завоевателите бездруго ще дойдат сами по къщите и ще се представят – на дъщерите на завоюваните. Според Халдун, средиземноморците са гледали този филм десетки пъти в течение на хиляди години.Не е много лесно да разпознаем наследниците му, арабските етноси, в долните редове.

Може би един ден европейците и българите ще са като арабските нации днес. Може би вече дори са.

Тъй като парите бяха повече от куража, субсидиите се използваха вместо оръжие за откуп от противниците. За да рационализира това отклонение от древната традиция, човешкият ум лесно измисляше собствена обосновка. Патриотизмът се квалифицираше като идиотизъм, армията или военния отговор като примитивни, нецивилизовани и неморални. Цивилизованите народи са твърде горди, за да воюват. Империите са нечестиви. Този тип рационализация ни позволяваше да потиснем чувството си за
малоценност, когато четяхме за героизма на нашите предци и го сравнявахме с позициите си днес, – а го считаме нашата позиция днес. Не че се страхуваме да бъдем патриоти – казваме, че сме, но го считаме за глупаво и неморално. Тази рационализация дори ни дава позиция на морално превъзходство пред предците и пред тези, които не споделяха позицията ни.

Либералната Европа? Не, Арабския Халифат през X век, малко преди Багдад да бъде изклан до крак от налитащите тюрко-монголи и арабския свят да потъне в многовековен мрак. (по Ибн Халдуб и сър Джон Глъб, The Fate of Empires and Search for Survival). Дежа ву? Това е нищо.

През Х век в халифата набира сила тенденцията, изискващи прием на жените в професии, традиционно монополизирани дотогава от мъже. „Защо“, пише историкът Ибн Бесам, „има толкова много представени жени професиите държавен чиновник, данъчен инспектор или религиозен проповедник? Какво правим? Тези професии винаги преди са били ограничени само за мъжете… „Много жени са адвокати, докато други получиха длъжности като университетски преподаватели. Имаше и агитация за назначаване на жени-съдии.

Хага? Брюксел? Не, Багдад през X век, малко преди пададането си под селджуките от средна Азия.

„Скоро след този период правителството и общественият ред се сринаха и чужди нашественици завладяха страната“ – Ибн Бесам, историк от X в. Не е лесно да разпознаем в тези спомени от бъдещето бъдещата роля на жените в арабския свят и в исляма. Възгордяването предхожда падението? Какво търси този феминизъм в X век в сърцето на исляма, в столицата на Халифата? Това истина ли е? Ами, да. За съжаление идват селджукските групи.

Багдад е твърде зает и твърде цивилизован, за да воюва. „Безредиците и хаосът след и загубата на империята през 861-а доведоха икономиката на халифата до колапс. В такъв момент, можеше да се очаква, че всеки би удвоил усилията си за спасяване страната от фалит, но нищо от този вид не се случи. Вместо това, в този момент на намаляващата търговска и финансова строгост, хората от Багдад въведоха петдневна работна седмица“ – по Халдун и Глъб.

За нещастие не могли да се наслаждават дълго на нея, тъй като селджуците избили няколко милиона от тях през следващите десетилетия – без съпротива. Какво се е случило с Халифата? А защо наследниците му днес са толкова различни от предците си от X век? Според Халдун и Глъб, това, което си е отишло от Халифата, е асабията на държавотворческия етнос – и описаните постмодерни феномени са само симптоми. Хубавата новина за съвременните европейци е, че има живот и след колапса – но един много различен живот, в много различна култура.