Започвам да пиша за баща си – инж. Йордан Методиев Константинов. Трудно ми е! Трудно е, защото той беше човек с главно Ч. Освен това не знам към коя категория да го причисля – към „бившите хора“ или към „българи от старо време“. За мен той е просто моят баща от когото съм наследила и научила много.
Прочетох внимателно всичко, което е написано за „българите от старо време“, много от които са принадлежали и към категорията „бивши хора“ квалифицирани така от БКП като истинския класов враг на комунистическата власт след деветосептемврийския преврат. За първи път този термин се въвежда в партийното говорене веднага след национализацията през 1947 г. на имуществата и парите на т.н. “незаконно забогатели“. Той не е измислен от БКП, а както много други изрази е привнесен от СССР. Там изразът „бывшие люди „е служел за „маркиране“ на онези хора, загубили след „пролетарската революция“ статута си на военни, интелектуалци, духовници, хора на перото. Хора отличаващи се от пролетариата със своя интелект, креативност, способности.
У нас е протекъл същият процес – просто по всякакъв начин т.н. „народни освободители“ са се отървавали от различните, от умните, можещите и знаещите. Отвлякох се, но много хора от моето семейство и близко обкръжение спадаха към тази, неудобна за „освободителите“ категория. Разбирам, че пишещите във „Война и мир“ са млади, интелигентни, любознателни и позитивни хора. Хора, желаещи да извадят тръните от снагата на историята, да покажат истинските неща, случили се в онова безвремие, за което ни се внушава, че трябва да се пише и говори едва след като поколението тръгнало през пустинята, стигне Обетованата земя. Според мен не е така – за нещата, случили се тогава трябва да се пише и говори за да не се забравят, защото който не си знае близката история рискува да повтори, под благовидни предлози, придружавани от явни лъжи, нейните грешки. По тази причина се заех да пиша като българка, която все още помни въпреки напредналата си възраст преживявания от онова време, за което днес е по-удобно да се мълчи.
И така – баща ми, инж. Йордан Константинов е роден на 13 април 1911 г. в София, в семейството на Методи Константинов и Рада Брадел. Имал е един брат – Константин и сестра- Невена. /сн.1/ Дядо ми, Методи Константинов е роден в Свищов през 1874 г. в семейство на дребен занаятчия. Баба ми Рада обаче е била част от каймака на тогавашното общество. Майка ѝ Елена д-р Брадел е първа братовчедка на Иван Евстатиев Гешев, а баща ѝ д-р Йордан Брадел, роден в гр. Елена завършил медицина в Русия е един от основателите на Българското книжовно дружество (по-късно БАН), един от основателите на здравеопазването след 1878 г. и един от „кръстниците“ на Александровската болница, където за кратко е преподавал. Потомък е на хаджи Йордан Брадата, обесен през 1835 г. като един от организаторите на Велчовата завера. Д-р Брадел умира млад – едва на 52 години.
Снимка 1: Отляво надясно, първи ред – сестра Невена, баща Методи Константинов, майка Рада Брадел-Константинова. Втори ред, отляво надясно – Йордан и брат му Константин. (1924 г., София)
Баща ми завършва Първа мъжка гимназия в София през 1930 г., отбива военна служба в ШЗО – София (снимка 2) и заминава за Германия /Мюнхен/, където работи и едновременно с това учи строително инженерство. Предлагат му да остане на работа в Германия във връзка със строежа на един грандиозен проект – канала Рейн – Майн – Дунав. В началото, до към 1939 г. той работи там. След това решава, не знам по какви причини, може би вече е „миришело“ на война да се върне в България. Тук успява да регистрира строителна фирма, или по-скоро бюро за строителство на жилищни сгради. То обаче просъществува за кратко – вероятно поради влошаващата се ситуация у нас във връзка с Втората световна война.
През 1940 г. се запознава с майка ми, която тогава е студентка последен курс медицина и едновременно с това специализира очни болести. Женят се през 1941 г. (снимка 3) и през 1942 г. м. октомври съм се пръкнала аз, пишещата тези редове.
Снимка 2: Йордан Константинов, школник в ШЗО-София, 1930 г.
Снимка 3: Д-р Лиляна Георгиева и инж. Йордан Константинов стават семейство на 19.Х.1942 г.
Изглежда в началото животът им е протичал безоблачно, въпреки войната, която няма как да не се е чувствала и в България. Имало е бомбардировки, от които сме се спасявали в Банкя, а през 1943 г. баща ми е бил мобилизиран и цялото ни малко семейство е живяло за известно време в Харманли (снимка 4). От майка ми знам , че когато на 5 септември са чули по радиото , че СССР е обявил война на България са си казали: Свършено е! Била съм много малка и не помня нито посрещане на партизани и освободители, нито са ми разказвали по – късно за това. От разказите на баба ми по майчина линия, с която живеехме, съм запомнила, че храната е изчезнала, била е въведена купонна система и дядо ми, който е познавал хора от селата около София е успявал да купи някаква храна – яйца, мляко, месо, мас.
Веднага след нахлуването на войските на СССР у нас е настъпило първоначално стъписване сред голяма част от хората с бизнеси, професии като юристи, лекари, инженери. Не мога да си обясня защо, след объркването, хората са решили да продължат живота си по старому, напук на създалите се извънредни обстоятелства. Това биха могли да кажат само онези, които вече ги няма. Давам за пример отново инж. Йордан Константинов, който смята, че ще е възможно да продължи да функционира, регистрираната през 1940 г строителна фирма, която се е ползвала с доверие сред клиентите. Не знам по какви причини фирмата прекратява дейността си и баща ми започва държавна работа като строителен инженер. Работил е по хидромелиоративни проучвания върху изграждането на язовир Студена. През 1947 г. се ражда брат ми Методи. Животът на семейството тече сравнително спокойно. Справяли са се някак си с липсите на всичко необходимо за един нормален живот. Така до началото на м. март 1949 г. Тази дата и това, което се случи тогава е свързана с първите запечатани в детското ми съзнание събития, които може би определиха целия ход на по нататъшния ми съзнателен живот – та и до ден днешен.
За 15 май 1949 г. са били насрочени избори за Народно събрание. В месеците преди това се е състояла, както си му е редът „предизборна кампания“. Тогава обаче тя е протичала по съвсем друг начин в сравнение с тази, която познаваме от последните години. Имам много документи за новата избирателна система, когато се гласува само с една бюлетина за един кандидат или партия (БКП – БЗНС за прах в очите). Eдин мартенски следобед ръководството на ОФ е разпоредило в нашия дом да се състои жилищна конференция, на която другари от партията ще обяснят в какво точно се състои новата избирателна система. Аз бях също в хола (вероятно защото това е било единственото отоплено помещение). След като премина официалната част имаше свободна дискусия и възможност за питания. Тук баща ми зададе въпрос относно разликите между старата и новата избирателна система. По онова смутно време такъв въпрос явно не е бил удобен в резултат, на което на другата сутрин още по тъмно отведоха баща ми. Правили са и обиск у дома, но за него не си спомням. Намерен е „компромат“ – снимка, на ученички от столична гимназия, между които е братовчедка на майка ми, на поклонение пред гроба на цар Борис в Рилския манастир! Един месец не знаехме нищо за баща ми, а след това се обади с картичка от ТВО Белене. В началото са ги отвели в Богданов дол, а след това стават първите заселници на остров Персин – Белене. Лагерниците сами е трябвало да си намират места за пренощуване и въобще за живеене. В последствие са започнали „строителство“ на първите лагерни постройки със стени от преплетени върбови клони и покрив – трева и шума. Тук съм извадила цитат, свързан с това как „народната“ власт се е отървавала от неудобни хора и опозиция, както и описание на лагерната действителност:
През 1949 г. (Протокол No 5 от 27 април на Министерския съвет) режимът взима решение за по-ефективен контрол и изолиране на политическите си противници и опозиционери, концентрирайки ги на едно място. Дунавските острови изглеждат подходящо мяс-то за пълна изолация. Това обстоятелство, както и зимните студо-ве спечелват на лагера прозвището Българския Сибир. 249 лагеристи от Богданов дол са изпратени да основат лагера. Стоварени са на гола поляна и сами, с подръчни средства, започват да строят първите бараки от леси. Липсват дори пирони. Лагерът „Белене“ започва да се пълни, като броят на задържаните, в съзвучие със Сталиновата теза за засилване на класовата борба, расте лавиноо-бразно. Така към края на годината задържаните стават 3000.
(Из каталога „Без следа? Лагерът Белене 1949-1959 и след това…“)
А този цитат описва болезнено точно, въпреки че се отнася за нацистките концлагери, концлагерната действителност и в България:
„Светът на лагерите не е важен, понеже в него са стра-дали и умирали; светът на лагерите е важен, тъй като в него са живели. Тъй като тук човек в собствените си очи е превърнат в нещо тотално лишено от стойност; но също така и защото самите надзиратели на тези хора са превърнати в тотално лишени от стойност в собствените си очи; а също и защото една страна, в която съществуват концентрационни лагери, е прогнила до мозъка на костите. Концентрационният свят е една неизбежна зараза и поради това той е най-голямото нещастие, което може да се случи. Давид Русе“
(Из каталога „Без следа? Лагерът Белене 1949-1959 и след това…“)
Мисля, че след тази велика мисъл не е необходимо да пиша за Белене. Намерих обаче, че на баща ми като строителен инженер е било възложено да проектира и надзирава строежа на лагерното комендантство.
Престоят му в ТВО не е бил продължителен (около 8 месеца), но това беляза целия ни живот. Баща ми трудно си намери работа след престоя там, въпреки много добрата си професионална подготовка, на майка ми също дълго време не даваха постоянна работа, въпреки придобитата специалност по очни болести. Докато баща ми е бил на лагер сме били принудени да живеем с учителската пенсия на баба ми и полагащите ѝ се купони. Не помня кога се е върнал от Белене, нито как е изглеждал. За престоя си там не разказваше. Може би е споделил с майка ми. Помня само че веднъж каза: “А на 9 септември ни дадоха за обед кюфтета!“.
Най-ужасното беше когато завърших 22-ра гимназия през 1960 г. с пълно отличие и подадох документи за кандидатстване във ВМИ и МЕИ. Получих обратно по пощата попълнените ми кандидатстудентски формуляри, задраскани с червено мастило и кратко съобщение, че поради произхода си от „семейство засегнато от мероприятията на народната власт“ нямам право да уча във ВУЗ. Така вратите за мен бяха затворени, мечтата да стана лекар – прекършена в зародиш.
Тогава за пръв път в очите на баща ми, този човек, за когото мислех, че е от дялан камък, след всичко преминало през главата му, ми се стори, че видях вина. Каза само: „Дай ми тези документи и дипломата си“. Отиде някъде и не след дълго получих отново писмо, че ми разрешават да кандидатствам. Оказа се, че негов приятел от ШЗО – Ангел Шишков – по онова време шеф на ОФ за цяла България, познавайки баща ми що за човек е, гарантира за него и за мен. Такива бяха времената! Успях да вляза, отново с пълно 6, във ВМИ „Вълко Червенков“ – София.
Баща ми вече беше започнал работа като проектант, после старши проектант – хидроинженер в „Енергопроект“ , където се и пенсионира. През цялото време не му се разрешаваше да напуска България и дори да посещава Петрич, където ходех по ученически и студентски бригади. Някой би попитал „защо до Петрич“? Ами защото там се ходеше само с „открит лист“, както и във всички погранични зони в България. Единствено, преди да се пенсионира, от „службите“ му разрешиха да пътува с екскурзия на „Балкантурист“ до Одеса. Жал ми беше за него – за отнетите му възможности, за прекършения му живот, за стъпканите и поругани мечти. А той беше щастлив. Заминаха с кораб с майка ми и се върна дори с покупки – машина за пръскане на овощни дръвчета и хладилниче „Морозко“ – с размери на малко нощно шкафче. Това е една от последните му снимки. Тя беше качена и на некролога му. (снимка 6)
Скоро след това, на 14 ноември 1981 г. ни напусна. Винаги ще си спомням думите му, изречени по повод на това, че с голяма мъка му разрешиха да направи по свой проект парно отопление на къщата, в която живеем и до днес: „Аз това парно го проектирах, но няма да се топля на него!“ Така и стана – пуснаха парното на 14 ноември 1981 г. А него вече го нямаше!
Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.
.
