Изглед към ул. „Павел Шатев“, Скопие. Снимка: Elion Jashari, Unsplash
„Война и мир“ препечатва статии от изданието „2020: Отвътре и отвъд“. Историята около изданието можете да откриете тук, а самата книга можете да прочетете в електронен формат или да си я поръчате безплатно на хартиен носител.
„…Като желаят да задълбочат солидарността между своите народи, при зачитане на тяхната история, култура и традиции…“
Това пише в преамбюла на Договора за Европейския съюз като основополагаща цел и пътеводна светлина на съюза, на който Република България е член, а Република Северна Македония се опитва да стане.
Парадоксално или не, процесът за започване на преговори между ЕС и Северна Македония бе прекъснат още в зародиша си заради фактическото неспазване на гореспоменатата фундаментална мисия на самия ЕС. България, страната, която през последните две години буташе всички страни от Западните Балкани към членство в съюза, наложи вето и не допусна начало на процеса по присъединяване на Северна Македония.
Важно уточнение, което се изпуска, е, че България не налага вето на самото присъединяване на Северна Македония към ЕС.
Това би могло да стане след години, в случай че процесът по присъединяването изобщо бъде започнат. Към момента, правното устройство на ЕС изисква съгласие по 35 области на политиката – т.нар. „глави“, за да може държава членка да бъде приета в общността. Отварянето на тези преговорни глави става с единодушно решение на всички членки на съюза.
На теория Северна Македония спазва т.нар. Копенхагенски критерии, или поне е близо до спазването им. С това настрана обаче, трябва да се види примерът на Турция, която вече дълги години се води в процес на присъединяване към ЕС. Същевременно отдалечеността є е видима с просто око. Този пример показва, че започването на преговорен процес далеч не означава приемането на държава в ЕС. Въпросът е дали изобщо има смисъл да се започват преговори, ако те са с предизвестен край?
Основната причина, която българското правителство изтъкна за незапочване на преговорите, е неспазване на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан през 2017 г. Въпросният договор е широко дискутиран и обсъждан, но до каква степен е познат, е отделен въпрос. Смисълът му е да разреши отворените конфликтни теми между двете държави, като след прилагането му България да помогне на Северна Македония по пътя към ЕС.
Той включва създаването на съвместна мултидисциплинарна историческа комисия, съвместно честване на исторически личности и дати, деклариране на отказ от териториални претенции и задължение за предприемане на ефективни мерки срещу недобронамерена пропаганда. Към него има и два меморандума, свързани с изграждането на железопътна инфраструктура и сътрудничество в областта на енергетиката.
Разбирането на неразбраните
Взаимоотношенията между двете държави имат силен емоционален оттенък по исторически причини, но формалните действия, каквото е решението на София, все пак трябва да се водят от аргументирани позиции. В българската, северномакедонската, а и в европейската преса се разпространява тезата, че позицията на София е неразбираема. Основната причина тя да изглежда така е, че България наистина посвети цялото си европредседателство на темата за Западните Балкани. Страната почти собственоръчно вкара обратно в дневния ред на ЕС страни като Северна Македония. Затова за европейските политици и медии е странно, когато България сама слага кръст на най-значимата си външнополитическа кампания през последното десетилетие.
На практика обаче България има своята аргументация. Позицията може да остане неразбрана само при фанатично следване на посоката на евроинтеграцията, което от своя страна поставя целта над обективните реалности. Основите на такъв тип подход стъпват върху пожелания, мечти, визии за развитие, които са хубави неща, но са категорично нестабилни. Убедените европейци би трябвало да смятат, че за да има не просто приятелство между двете държави, а братство, то управляващите са задължени да разрешат многогодишни конфликти. Повечето от тях са създадени в условията на коминтерновски тоталитаризъм, чиято доктрина все още има огромно влияние в Скопие.
Усилията на Зоран Заев през последните години доведоха до умерен успех.
Северна Македония разреши спора си с Гърция и постигна принципно съгласие с България. Страната стана и пълноправен член на НАТО. Проблемът, който се забелязва и който блокира стартирането на преговорите, е чувството за неискреност на неговите действия, което остава в България.
На практика Северна Македония не изпълнява Договора за приятелство и добросъседство, като това неспазване произтича директно от действията на правителството на Заев. Историческата комисия не работи и не е постигнала почти никакъв напредък. Злонамерената пропаганда не просто не е туширана, а в последните месеци е в апогей. Инфраструктурни проекти не са започнати, колкото и да се говори, че са жизненонеобходими. Въпросът с празниците също може да е неразбираем за политиците в Западна Европа, но при тях между българи и македонци остава огромен разлом.
Всяка година на 11 октомври лидерите на Северна Македония държат патетични речи по случай „Деня на народното въстание“. Този празник е основополагащ за страната, защото бележи началото на т.нар. македонска освободителна борба от „българския фашистки окупатор“. В действителност става дума за партизанско нападение срещу полицейското управление в Прилеп, което продължава само шест дена, но впоследствие е митологизирано от последвалия комунистически режим. И докато с договора от Преспа Северна Македония се отказа от „античните“ си корени, поне до момента няма никакви индикации, че смята да се откаже от българофобските си такива.
Тези корени от своя страна почиват на историческа лъжа.
Тази политизирана история не може да бъде онова, което се визира в преамбюла на ДЕС. Нещо повече, тази историческа лъжа води след себе си не просто раздразнение в българите днес, но и реална възможност за етническо напрежение в рамките на ЕС в бъдеще.
Горното твърдение може да звучи смехотворно, но не е, и би могло да бъде потвърдено от всеки с познания по история на Балканите. Докато премиерът Заев се опитва да води балансирана политика на приятелство навън и мек национализъм на родната сцена, дишащата му във врата опозиция в лицето на ВМРО-ДПМНЕ откровено борави с титовската риторика.
Лидерът на партия, членка на ЕНП, кандидат-член на ЕС, говори за наличието на македонско малцинство в България, както и за изискване на репарации от страна на „фашисткия окупатор“. Удобно се изпуска възможността тази риторика да стане част от предприсъединителните преговори, в случай че такива започнат, поради неналичието на правно-обвързващ документ, съдържащ пътна карта за имплементирането на вече сключени спогодби. А Договорът за приятелство и добросъседство далече не е единственият документ, подписван между България и Северна Македония през годините. Стигането до текущата ситуация показва, че обикновеното заявяване на приятелски намерения е недостатъчно за изграждане на приятелство и добросъседство.
Горната констатация има и друг аспект. Коктейлът от ширеща се антибългарска реторика в Северна Македония, незапочването на инфраструктурни проекти по Коридор 8, неработещата историческа комисия и отказът за ревизия на българофобските елементи в северномакедонската историография, които сами по себе си са декларирани в официален междуправителствен документ, поставя ЕС в опасност да води преговори с държава, която е неспособна да изпълнява международни договори. Това от своя страна вече няма да е само български проблем, а европейски. Тази неспособност е несъвместима с основните стълбове на ЕС, с неговите ценности. Надали има някой, който смята за продуктивно създаването на втори случай като този с европейския път на Турция.
Пътят напред
Дали обаче е възможно да се продължи напред? Краткият отговор е „да“. Самото създаване на Европейския съюз почива въхру примирението между кръвни врагове. А България и Северна Македония не са такива. Населението на двете страни има общи корени, обща история и по всяка вероятност общо бъдеще.
Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски потвърждава тази теза и предлага конкретно решение, което е и предложението на България, а именно: добрите намерения, неколкократно изразявани от северномакедонска страна, да залегнат в международноправен документ. Т.нар. „пътна карта“ трябва да бъде част от преговорната рамка и да регламентира във времето изпълнението на поетите ангажименти от страна на държавата-кандидат.
България не може и не трябва да отстъпва от своите закономерни искания, които да залегнат във въпросната „пътна карта“. Същевременно, съсредоточена в „най-романтичната страница на българската история“, както президентът Петър Стоянов определи Македония, България не трябва да забравя изконните права на хората от другата страна на границата, а именно правото на самоопределяне.
България, а и българите, признават тази реалност и го правят още от 15 януари 1992 г., когато България стана първата държава, признала Република Македония. Безотговорно и неморално е поведението на някои български политици да подлагат на критика както самия акт, така и правото на самоопределяне на северномакедонските граждани. Точно толкова безотговорно и неморално, колкото и подмяната на личното самоопределяне на Гоце Делчев.
Пътят на Северна Македония към ЕС минава през взаимно и искрено признаване както на историческата, така и на днешната реалност. В противен случай рискът от бъдещи кризи става валиден не само за двете страни, но и за цялото европейско семейство.
