Проправителствена манифестация на управляващите партии през 2022 г. Снимка: Георги Драганов, Unsplash
Има нещо дълбоко озадачаващо в позиционирането на българските партии. Македонският въпрос, например. От година се знае, че позицията срещу вдигането на ветото върху началото на преговорния процес се подкрепя от средно между 65 и 75 процента от населението на страната. И то твърдо. Това бе първата позиция след протестите през 2020 г., която истински обедини обществото ни. Беше темата, по която дори избиратели на градската десница, пословични читатели на „Дневник“, можеха да се съгласят с националисти и патриоти.
В това идейно пространство, в което се намираше по-голямата част от българското население витаеха трайно само две партии.
Въпреки предпазливата позиция на Трифонов и ИТН, която се избистри в хода на разпада на коалицията, но никога не се еманципира от фундаменталната теза, че ветото трябва да се вдигне възможно най-скоро, но при изпълнение на определени условия. Въпреки дейността на президента, която във всеки един момент беше влудяващо триангулираща и се основаваше на принципа на въздържанието.
“Възраждане” и ВМРО бяха сами със 70 процента от населението на страната.
Да се върнем още назад. Зелените сертификати. Българинът не просто не признаваше необходимостта от тях. Той открито не зачиташе съществуването нито на тях, нито на ваксините. Масовото въздържание от ваксинации беше признак не на някаква дълбоко вкоренена конспиративност, а на пълна липса на интерес по отношение на КОВИД. Българинът просто отказа да се впечатли. А подкрепата за зелените сертификати беше под 30 процента (които, впрочем, вероятно съвпадат като профил с тези 25 процента, които желаеха да се вдигне ветото за Македония).
В този случай имаше една-единствена партия, оставена насаме със 70 процента от населението на страната.
Имаме следваща тема, по която се случва абсолютно същото – еврозоната.
Преобладаващото мнение на българина е простичко: левът си е наш, ние си го познаваме, не желаем да се променя настоящето положение. Общественото мнение е ясно, ползите от премахването на борда и влизането в еврозоната са минимални и клонят дори към отрицателните стойности. Пробутва се идеологическа и ценностна обосновка в публичното пространство от еврофедерализатори, чиято цел определено не е българският национален интерес.
И отново само “Възраждане” застъпва тезата на 70 процента от населението на страната.
Защо никой не смее да навлезе в това пространство? Не е като да няма други националистически формации. ВМРО имаха позиция по темата “Македония”, но партията е малка, а в крайна сметка се и замеси в сагата с френското предложение посредством текстове на Ангел Джамбазки, интегрирани във версията на документа на Христо Иванов, която бе приета от Народното събрание. Радикалната позиция за “Македония е България” се превърна в “Това е най-доброто възможно предложение”.
Първата част от обяснението е, че “Възраждане” не е националистическа формация. Тя е проявление на ново политическо сечение. Глобализация срещу локална политика. Символизъм срещу материална реалност. Какъв беше дълбокият логически смисъл от санкционния режим, чиито материални последствия бяха и са почти изцяло в ущърб на родните икономика и производство? Той се уповава на символика, на реверанси към теоретичен външен наблюдател, чийто основен фокус е поведението на България. Но такъв няма. Пред никога не се излагаме и никой не ни следи изкъсо, за да ни накаже при евентуално отклоняване от “общите европейски ценности”, ако изобщо можем да говорим за такива. Материалната реалност на българина е нещото, което интересува локални политически формации. Абстракциите и наднационалните приказки са територията на глобализатора.
Втората част е, че “Възраждане” поглъща консервативното пространство. Като консервативни се определят практически всички в България – ГЕРБ са християнконсерватори (когато е удобно и когато Борисов желае да се преформатира), ДБ са център-дясно консервативна партия (когато желаят да избегнат ясните паралели със западното ляво), БСП бяха социално консервативна социалистическа партия (преди да се превърнат в едно малко по-нагло и малко по-аленочервено подобие на ДБ). И нито един от тях, в нито един момент, не се е противопоставил на поголовния внос на чужди ценности и заличаването на българската култура.
Борисов можеше да противодейства на създаването на чужди НПО-та, да сложи край на медийния синхрон, да спомогне съхраняването на нещо, което може да се дефинира като българщина. Не го направи.
БСП имат една-единствена заслуга и тя е споделена с ВМРО по отношение на кампанията срещу Истанбулската конвенция. Кампания, която в крайна сметка се провали, доколкото някои елементи от конвенцията бяха интегрирани поотделно, а общественото мнение в София се затвърди до степен, че градските партии се превърнаха в първи радетели на феминистката и антитрадиционна кауза. За ДБ няма смисъл да се говори, нейното позициониране като “дясна” или “консервативна” е просто смехотворно.
На фона на всичко това се появи партия, която с цената на своята приемливост и на шанса си да се институционализира в мейнстрийма, отхвърли напълно тезата на либерализма. Крах на всяка извънсистемна партия е именно желанието и надеждата за успех чрез приобщаване. Така дисидентът става част от безформеното желе на конюнктурната позиция. Той бива приет именно заради отрицанието си на основната теза и постепенно я легитимира чрез самото си съществуване като вокална, но реално напълно безгласна, опозиция.
Тайната тук е в бистрата позиция. Кристиан Вигенин и Румен Гечев не са способни да излъчат нищо, което да не е болезнено политическо до степен на пълно обезличаване. Кирил Петков и Асен Василев не са в състояние да формулират нещо, което да не разчита изцяло на изморени лозунги за мафията и настигането на Запада.
Бойко Борисов не може да спре да угажда на всички и да се състезава с Демократична България за това кой е по-бърз и по-верен в изпълнението на чужди поръчения (за справка: парламентарните дебати около предоставянето на оръжия на Украйна и вдигането на македонското вето).
И ето тук се появява една партия, която излиза на трибуната на Народното събрание и ясно заявява, че ветото няма как да се вдигне, защото Македония е България и България е Македония. Която открито обявява националната държава за висша ценност и девалвирането на нейния суверенитет за престъпление, което носи след себе си последици.
Целият либерален коментариат, в своя панически страх от надигането на тази вълна, се е заел с приказки за “смелостта” на Кирил Петков, който се впуска в неравна битка с публичното мнение, за да изтласка страната още по-уверено в “евроатлантическа” посока – сиреч да погуби и затрие всичко, което представлява българският народ. В това няма смелост. Това е уповаване на влиянието на най-силната държава на Земята. Разчитане на наднационални съюзи и бюрократични апарати, които да заместят местното законодателство. Убийството на националната държава е апатично, страхливо, слабо. То е предателство срещу непрекъснатата връзка между настоящето, миналото и бъдещето, която нацията представлява и която държавата покровителства с надмощието и влиянието си.
Силата се крие в това да се противопоставиш на ЕС без да го напускаш и без да се криеш зад руско, китайско, американско или каквото и да било друго рамо. Силата е да обявиш, че няма да напуснеш този свят покорно, за да може Запада да продължи своето самоунищожение на спокойствие. Да предотвратиш неговия разпад. Силната позиция е да налагаш вето на всяко предложение, което компрометира свободата на държавата да определя своята съдба без да зависи от доктрините на институционалния неофункционализъм. Силата е в това да се изправиш срещу хаоса на тълпите като заявиш рационалната национална политика като най-висока цел.
Предстои да разберем дали “Възраждане” е в състояние да осигури нещо подобно.
Някои от повърхностните признаци са обещаващи. Но дори и да не излезе нищо от тази партия. Дори и тя да бъде покорена от медийната кампания срещу нея и на изборите да се представи по-слабо от очакваното. Това няма значение, защото не партията е важна. Дискурсът вече е променен. Фокусът е изместен, прозорецът на Овертън е широко отворен. Време е да говорим за националната държава и за достойнството на една независима България, която гледа света в очите.
