Насилието е игра, която дясното не може да спечели без организация

Време за четене: 9 минути

Кадър от протестите на Жълтите жилетки, Париж, 2020 г. Снимка: ev, Unsplash

Ако има нещо, за което абсолютно всички десни мъже по света са убедени, то е, че лесно могат да победят левичарите в бой. Виждаме това отношение навсякъде, то се повтаря отново и отново. Пиещ соево лате 50-килограмов човек срещу ходещ на фитнес пет пъти седмично? Пфф, това дори няма да е смешно.

Хората в десния политически спектър като цяло имат повече оръжия – били те ловни или бойни, повечето военнослужещи и полицаи също са по-скоро десни и като цяло, повечето мъже са по-скоро десни. Ако някъде се стигне до политическо насилие в по-голяма пропорция, десните просто ще се организираме зад водачеството на военните ветерани, ще се координираме с тези на активна служба, ще подарим на левите безплатни разходки с хеликоптери и ще си живеем без всички дразнения отляво завинаги. Нали така?

Тренировките и (липсата на) организации

Факт е, че абсолютно същия възглед е имала и Конфедерацията спрямо Янките по време на американската Гражданска война, а всички знаем как завършва тя. Тази перспектива дава фалшиво успокоение. Като да си купиш пистолет „за всеки случай“, който да си стои заключен в касата, без никога да го вадиш. Това е прекрасен начин в 3 през нощта, когато някой разбие вратата на жилището ти да откриеш, че в тъмното и в просъница не можеш да направиш разликата между бутона за освобождаване на пълнителя и механизма за безопасност. Организацията изисква време, комуникация, създаване на мрежи и преди всичко тренировки, а изумително малко десни се занимават с нужната работа.

Част от причините за отказа от действие е отчаянието. Решителността на привидно десни политици да дадат на гласоподавателите си това, което те искат, мотивира нарастващ брой от десничари, особено неореакционери, да обмислят навлизане в извън партийната политика. Според техния възглед, Дясното не може да постигне целите си чрез участие в демократичния процес на настоящата политическа система. Това, от което Дясното истински се нуждае, е зануляване на системата (по Менциус Молдбъг) или реставрация – едно бързо действие, с което настоящето правителство е уволнено и построено от нулата. Идеята да се изградят десни структури в очакване на неизбежното биологично селектиране от реалността на неефективните (леви) форми, когато те вече няма да могат сами да се поддържат. Ентропията ще се намести и, вероятно, моментът на истината ще се появи.

Естествено, това изобщо не е задължително, че ще стане точно по този начин. Политическото насилие изобщо не е забавно или приятно. То е продължително, грозно и всички страдат – само вижте колко време продължават войните в Сирия или Афганистан. И никой не си мисли за това, когато на дневен ред е неговата Велика Кауза, но може би, може би точно твоята Велика Кауза няма да победи. Какво следва от това ли? Няма как да стане по-зле, казал си песимистът. Може, може, отвърнал оптимистът. Спомняте ли си опитът за преврат в съседна Турция от 2015 г.? Онези офицери, изпълняващи традицията на Кемал Ататюрк секуларната армия на всеки десетина години да прави преврат срещу ислямистко правителство, искрено са вярвали в заветите на строителя на днешна Турция. Но опитът им беше неуспешен и техният идеологически и политически враг получи пълната и неоспорима власт да пише списъци с врагове на народа, които да бъдат уволнявани, съдени или просто убити. Когато става дума за политическо насилие, всеки си представя, че ще управлява хеликоптера, но никой не си представя, че ще се опитва да се задържи отчаяно за него.

Има една известна американска карикатура от Сидни Харис (Sidney Harris), на която двама изследователи гледат черната дъска, с дълга поредица сложни уравнения. В средата на дъската са изписани думите "Тогава става чудо". Другият учен коментира "Смятам, че трябва да си по-конкретен в стъпка 2".

Тогава става чудо

Има една известна американска карикатура от Сидни Харис (Sidney Harris), на която двама изследователи гледат черната дъска, с дълга поредица сложни уравнения. В средата на дъската са изписани думите „Тогава става чудо“. Другият учен коментира „Смятам, че трябва да си по-конкретен в стъпка 2“.

„Тогава става чудо“ е дългогодишното изкушение на дясното. Може да го видите на много места: в изключително популярната и влиятелна либертарианска книга на Айн Ранд, „Атлас изправи рамене“, в която щом известен учен се премести при Джон Голт и не трябва да се притеснява от желанията на некадърните и пиявиците, той буквално открива лек за рака. Другите членове на обществото пък съумяват да създадат бързо и успешно невероятно ефективен модел на обществено взаимодействие, който просто надминава външния свят за месеци.

В много по-малко известната книга „Дневниците на Търнър„, написана от симпатизирация на неонацистки идеи Уилям Лутър Пиърс (William Luther Pierce), неговите главни герои се превръщат от преследвани от цялата мощ на държавата бедни хора в създали безупречна тайна военна организация, печатащи огромно количество фалшиви пари и провеждащи партизанска война. В един момент белите хора просто започват да се вслушват в тях и идват с десетки хиляди към крайната им организация. С други думи, „тогава става чудо“ е еквивалентът на „не трябва да се променям или да полагам каквито и да е усилия. Един ден ще бъда велик и хората ще ме харесват заради това, което съм“. А както десните знаем, това е изказване на мързелив и неадекватен човек.

Организационният капацитет е това, което е нужно, за да се построи нов свят и това е същият организационен капацитет, който левите от десетилетия ползват, за да притискат правителствата да прокарва политиките им. Ако утре цивилизацията тотално се разпадне от типа на антиутопиите като Лудия Макс, кой има съществуваща местна структура от хора, които са свикнали да се появяват на място и да вършат неща заедно редовно? Отговорът и на двата въпроса – няма да са десните, били те консерватори, либертарианци, националисти или друго течение.

Мнозина казват, че активизмът не постига нищо – повикаш малко пред някоя сграда с плакат в ръка и се прибираш вкъщи без нищо да се е променило, нали? Всъщност това постига нещо друго – тренировка. Тренира се създаване на мрежи от познати лица, тренира се събиране на бройка хора, тренира се за време, тренира се работата в екип. Всеки, който някога се е опитвал да покани петима души на вечеря знае колко е трудно – но вижте колко бързо и лесно синдикатите могат да изкарат няколко хиляди души на протест. Да си представим, че днес нещата отидат на зле. Забравете за детайлен и конкретен план – в следващите пет минути можеш ли ти – не някаква измислена мрежа от хора, за които се надяваш да оправят нещата – конкретно ти – можеш ли и знаеш ли дори на кого да се обадиш и къде да отидеш?

Левите знаят – и затова България бе 45 години под тяхна власт и затова 32 години по-късно те продължават да имат толкова много власт. Освен старото ляво обаче ние имаме и модерно, западно ляво, голяма част от което публично се дистанцира от етикета комунизъм, но не и от политиките и тактиките. Те също успяват завидно бързо да се организират и ако преди години бяха малко, от известно време те са все по-значим фактор на улицата. Десните, които казват, че няма какво да научат от лявото, грешат жестоко. Десните не четат книгите на левите, в които те се учат да се организират. Десните не четат дори книгите на десни автори, в които се дискутира въпросът за самоорганизация. През годините съм чел доста книги и организационни ръководства, писани от левичари и мога да ви кажа – някои от тях са доста умни хора.

Десните хора сме изправени пред две основни предизвикателства – как да изградим неща, без вечният вождизъм и сблъсък на егота да попречат, и да разберам силните и слабите страни и тактики на лявата ни опозиция. Десните гледаме на света по различен начин и понякога се различаваме от левите не просто в тълкуването на фактите, ами сякаш и в самите факти, но това не означава, че няма какво да научим от идеологическите си съперници.

Казионните синдикати КНСБ и КТ "Подкрепа" излизат на улицата сравнително рядко, но винаги имат бройка.
Казионните синдикати КНСБ и КТ „Подкрепа“ излизат на улицата сравнително рядко, но винаги имат бройка.

Опит и многообразие от тактики

Първото нещо, което десните трябва да разберат е, че левичарите имат много повече опит в това да създават свои институции и да поемат контрол чрез инфилтрация над съществуващи такива, отколкото техните еквиваленти в дясно имат. Също така, те споделят опита си непрекъснато и черпят опит едни от други. Ако десничар иска да построи църква, той просто я строи и се моли вътре. Левичарят от своя страна ще построи църквата, ще напише книга как се строи църква, ще отиде и ще убеждава хора, че строежът на църкви е правилното нещо, ще направи уъркшоп как да се финансира, строи и регистрира църква и ще предложи да кани говорители в новите църкви, които да защитават техните идеи.

Десните трябва да започнем по-добре да се учим едни от други. Последните години в България се появиха спорадични десни движения – срещу Истанбулската конвенция, за религиозната свобода и срещу някои административни своеволия. За разлика от левите обаче, които ходят на всякакви свои протести, смесват каузи и ползват всеки един възможен момент за да си защитават политическите цели, десните се прибират вкъщи, щом каузата е спечелена и не се занимават да поддържат организация, нито се подкрепят извън строго начертаните линии по дадения казус.

Второто нещо, което трябва да разберем е за това как левичарите всъщност работят. При тях има смайващо голяма независимост. Десните обичаме йерархиите, затова мнозина си представят как левичарите маршируват директно под заповедите на Джордж Сорос или Иво Прокопиев или някой друг в строго йерархична система. Това просто не е така. Огромна част от левите организации са силно децентрализирани и те често дискутират помежду си как точно да действат, без да си навредят на интересите. Този вид взаимодействие е най-добре описан в „Директно действие“ на феминисткия организатор и теоретик Л.А. Кауфман (L.A. Kauffman), в която тя описва в детайли как американското ляво е действало през 60-те години на XX век.

Левичарите наричат този подход „въприемане на многообразие от тактики“, което, доведено до логическия си завършек, е лицемерният начин да се каже, че водещите леви възприемат радикалното ляво насилие. Това не е тема, за която повечето хора обичат да говорят. Представете си абсурдно нещо – извършител на бомбен атентат да получи високоплатена длъжност в елитен университет. Само че точно това се случва с участниците в левичарската терористична група от 70-те години в САЩ, известна с името Weather Underground. Като бегълци от закона, те получават финансова помощ от членове на Националната адвокатска гилдия. По-късно списание The New York Times пише изключително позитивна статия, в която оневинява Бил Айрес (Bill Ayres) и го представя като противник на войната във Виетнам. В същото време десният терорист Ерик Рудолф (Eric Rudolph) е преследван от закона и оставен да се оправя сам, защото никой не му е помагал. Заловен е, докато буквално е ял от кофите за боклук. Потенциалните десни екстремисти са изправени пред много по-значими предизвикателство спрямо левите.

Няма платени протестиращи

Десните често твърдят, че левите постигат масовките си чрез плащане на хора. Със сигурност в България имаме няколко случая, в които на няколко десетки души е платено, за да отидат на политическо събитие и така да създадат усещане за масовост пред камерите или буквално да пазят с телата си този или онзи политик. Но като цяло, плащането за цяла тълпа от хора не е начинът, по който това става.

Левите са изключително умели в провеждането на протести, не защото плащат на статисти, а защото са се специализирали в организирането им – нещо, което ще разберете и сами, стига да прочетете книгите им. На протестиращите не им се плаща, плаща се на организаторите. Хората, които обучават организаторите и протестиращите им се плаща – и до там.

Левичарите ползват комбинация от централизирана и децентрализирана инфраструктура, тъй като имат различни групи. Някои от тях имат централизирана организация – те застават на щандове, заемат се с набиране на хора, опитват се да растат. Други, особено анархо-комунистическите групи, предпочитат децентрализирания подход, при който действията биват извършвани чрез сътрудническа дейност на множество малки ядра от хора, наречени афинитетни групи.

Структурата на афинитетните групи може да бъде проследена до Испания по време на Гражданската война. Анархистите там са се организирали в малки групи от близки приятели, които са се познавали добре, тъй като такива групи е трудно да бъдат инфилтрирани. Дори и полицията или враговете им да бъдат успешни и да вкарат в групата свой агент, разбиването на една група не води до структурни проблеми за цялата организация. Сходна тактика е възприета и през Втората световна война от БКП, която по това време е обявена извън закона и след 1941 г. партията въприема курс на въоръжена борба. Тъй като партията е сериозно пострадала в следствие на загубената необявена гражданска война през 20-те години и репресиите от страна на държавата и Никола Гешев в частност, тя няма голям актив от дейци. Затова се прибягва до ползването на малки отряди, наречени бойни групи. Всяка бойна група е съставена от трима до шестима участника начело с командир. Използват най-вече леко въоръжение, при определени акции – взривни или запалителни вещества. Една такава група извършва и убийството на ген. Христо Луков. Естествено, след войната тази тактика е забравена, когато цялата власт попада в БКП, но днес тя отново бива ползвана все по-успешно.

Кадър от София Прайд 2019 г. Крайнолевите активисти повдигат буквално всички свои теми едновремено.
Кадър от София Прайд 2019 г. Крайнолевите активисти повдигат буквално всички свои теми едновремено.

Американското ляво въприема афинитетните групи в края на 60-те години на миналия век, когато и там комунистическата партия е обявена извън закона и има известни действия срещу нея, най-вече от Джоузеф Маккарти, който спъва сериозно организацията и публичната ѝ дейност. Така с тази тактика левите започват да организират свои движения. За да се координират, те пращат свои членове на събрания, на които се говори, като целта е да се проведе колаборативна дискусия. Това се дължи отчасти на влиянието, което квакерските организатори са имали върху крайната левица в САЩ. От там идват онези дълги публични дискусии, които не спират, които бяха наблюдавани в САЩ при протестите от „Окупирай Уолстрийт“. Квакерските организатори научиха левичарите на тази техника през 70-те години при анти-ядрените протести. В България тя дойде при #ДАНСwithme протестите срещу правителството на Орешарски. Тогава шествието минаваше из София, но на Орлов мост в кръг заставаха най-левите участници в протеста и дискутираха с часове, всеки ден, какво да правят. Същите дълги дискусии за всяко решение бяха пренесени от левите и в Окупацията на Софийския университет по-късно същата година. Видяхме отново същия тип публична организираност и през 2020 г., отново на Орлов мост, отново от част от същите най-леви участници в протестите.

За разлика от тях, десните не споделят бележки и техники, нито работят заедно. Сетете се за микса от послания, които виждаме на всеки един протест на леви и се сетете кога за последно на протест на десни е имало плакат извън конкретната тема. Също така, десните рядко защитават други десни, дори те биват охулвани, нападани и обиждани от левите – видяхме такъв пример на протеста „Нито една повече“, в който няколко десни излязоха с легитимна критика към протеста, левите активисти ги обвиниха в несъществуващо насилие и повечето десни се разграничиха от своите, давайки зашеметяваща ПР победа в тази битка на левите.

Накратко, левите действат в истинския свят. Познайте кой печели?

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *