На 5 август 1962 г. умира Мерилин Монро. Статията на Айн Ранд, посветена на смъртта на Монро, „Поради най-тежката ви вина„, първоначално е публикувана две седмици по-късно. Статията е публикувана в The Voice of Reason: Essays in Objectivist Thought, която обаче към днешна дата не е преведена и издадена на български език.
Смъртта на Мерилин Монро шокира хората по начин, различен от реакцията им към смъртта на всяка друга филмова звезда или обществена личност. В целия свят хората изпитаха особено чувство на лична ангажираност и протест, като всеобщ вик „О, не!“.
Чувстваха, че смъртта ѝ има някакво специално значение, почти като предупреждение, което не можеха да разчетат – и изпитваха безименна тревога, усещането, че става дума за нещо ужасно нередно.
Имаха право да го чувстват.
Мерилин Монро на екрана беше образ на чиста, невинна, детска радост от живота. Тя създаваше усещането за човек, роден и израснал в някаква сияйна утопия, недокоснат от страданието, неспособен да си представи грозотата или злото, посрещащ живота с увереността, добронамереността и радостното самохвалство на дете или коте, което с удоволствие показва собствената си привлекателност като най-добрия дар, който може да предложи на света, и което очаква да му се възхищават, а не да го нараняват.
В реалния живот вероятното самоубийство на Мерилин Монро – или още по-лошо: смърт, която може да е била злополука, което подсказва, че за нея разликата е без значение – е декларация, че живеем в свят, който прави невъзможно оцеляването на нейния дух и на нещата, които тя представлява.
Ако някога е имало жертва на обществото, то Мерилин Монро е била тази жертва – на общество, което декларира, че е посветено на облекчаването на страдащите, но убива радостните.
Нито един от обектите на нежната грижа на хуманитаристите, малолетните престъпници, не би могъл да има толкова мръсно и ужасяващо детство, както Мерилин Монро.
Да го преживееш и да запазиш духа, който тя излъчваше на екрана – лъчезарното доброжелателно усещане за живота, което не може да бъде фалшифицирано – беше почти немислимо психологическо постижение, което изискваше героизъм от най-висш порядък. Каквито и белези да беше оставило миналото ѝ, те бяха незначителни в сравнение с него.
Тя запазваше визията си за живота чрез кошмарна борба, проправяйки си път към върха. Това, което я сломи, беше откриването на върха на едно също толкова гнусно зло като това, което беше оставила зад себе си – може би по-лошо, защото e неразбираемо. Очакваше да стигне до слънчевата светлина, а вместо това намери безкрайно блато от злоба.
Злоба от много специален вид. Ако искате да видите как тя се опитва да го разбере, прочетете великолепната статия в броя на списание Life от 17 август 1962 г. Всъщност това не е статия, а дословен препис на собствените ѝ думи – и най-трагично разкриващият документ, публикуван от много години насам. Това е вик за помощ, който е дошъл твърде късно, за да получи отговор.
„Когато си известен, се сблъскваш с човешката природа по един суров начин“, казва тя. „Славата предизвиква завист. Хората, с които се сблъскваш, смятат, че коя е тя – коя си мисли, че е, Мерилин Монро? Те смятат, че славата ти им дава някаква привилегия да се приближат до теб и да ти кажат каквото и да било, разбираш ли, от всякакво естество – и това няма да нарани чувствата ти – сякаш се случва с дрехите ти. […] Не разбирам защо хората не са малко по-щедри един към друг. Не ми е приятно да го казвам, но се страхувам, че в този бизнес има много завист“.
„Завист“ е единственото име, което тя може да намери за чудовищното нещо, с което се сблъсква, но то е много по-лошо от завистта: това е дълбоката омраза към живота, към успеха и към всички човешки ценности, изпитвана от определен вид посредственост – от онези, които изпитват удоволствие, когато чуят за чуждото нещастие. Това беше омраза към добрите за това, че са добри – омраза към способностите, красотата, честността, сериозността, постиженията и най-вече към човешката радост.
Прочетете статията в Life, за да разберете как е действал и какво е причинил на нея:
Нетърпеливо дете, което е упреквано за нетърпението си – „Понякога [приемните] семейства се притесняваха, защото се смеех толкова силно и толкова весело; предполагам, че им се струваше, че е истерично“.
Зрелищно успешна звезда, чиито работодатели постоянно повтарят: „Не забравяй, че не си звезда“, очевидно в решително усилие да не й позволят да открие собствената си значимост.
Една блестящо талантлива актриса, на която предполагаемите власти, Холивуд, пресата казваха, че не може да играе.
Актриса, отдадена на изкуството си със страстна искреност – „Когато бях на 5 години – мисля, че тогава започнах да искам да бъда актриса – обичах да играя. Не ми харесваше светът около мен, защото беше доста мрачен, но обичах да си играя на къща и сякаш можеше сам да определяш границите си.“ – която преминава през ада, за да определи своите граници, да предложи на хората слънчевата вселена на собственото си виждане – „Това е почти като да имаш определени тайни за себе си, които позволяваш на целия свят да разбере само за миг, когато играеш.“ – но която е осмивана заради желанието си да играе сериозни роли.
Жена, единствената, която успяваше да проектира сияйно невинната сексуалност на същество от някаква планета, неподвластна на вината – която се оказа разглеждана и бламирана като вулгарен символ на непристойността – и която все пак имаше смелостта да заяви: „Слава Богу, всички ние се раждаме сексуални същества, но е жалко, че толкова много хора презират и потискат този природен дар.“
Едно щастливо дете, което предлагаше на света своето постижение с гордостта на автентично величие и с гордостта на коте, което слага ловен трофей в краката ти – което намери отговор на съгласуваните усилия да отрече, да унижи, да осмее, да обиди, да унищожи постижението си – което не можеше да проумее, че е наказано за най-доброто, а не за най-лошото – което можеше само да усеща в безпомощен ужас, че е изправено пред някакъв неописуем вид зло.
Как мислите, колко време би издържало едно човешко същество?
Тази омраза към ценностите винаги е съществувала у някои хора, във всяка епоха или култура. Но преди сто години от тях се е очаквало да я крият. Днес тя е навсякъде около нас; тя е стилът и модата на нашия век.
Къде един потъващ дух би намерил облекчение от нея?
Злото на една културна атмосфера се създава от всички онези, които я споделят. Всеки, който някога е изпитвал неприязън към доброто за това, че е добро, и е давал гласност на това, е убиецът на Мерилин Монро.
