Мечтатели има много сред нас, с широко отворени очи.Снимка: si_glogiewicz
Посвещава се на всички мечтатели
около и над 30 г., които не държат на
финансовата независимост
Забелязали ли сте какво основно споделят хората в социалните мрежи? Извън личните моменти и успехи, изобилства от снимки с вдъхновяващи цитати на всякакви теми. Една конкретна прави силно впечатление и това е наративът за следването на мечтите на всяка цена. Идеализиране на определена цел и сляпата вяра, че тя неминуемо ще доведе до щастие и удовлетворение. От мечтата да обиколиш целия свят, през тази да срещнеш любовта на живота си, стигаме и до мечтата за конкретна професия.
„Ако работиш това, което обичаш, няма да имаш един работен ден в живота си“ се споделяше толкова бясно из кандидатстудентските Фейсбук стени, че спокойно може да се конкурира с дифузно разпространение на грипен вирус между октомври и март. Мечтата се дефинира с приятни неща – надежда, упование и желание. Но ако отворим тълковния речник, там срещу „мечта“ ще видим и едни други определения, за които не се говори много:
Илюзия и химера.
Но как да обясниш на 19-годишно дете, че така мечтаната от него професия е свързана основно с неблагодарно много труд, който ще му донесе често под средната заплата, и накрая ще си остане само удовлетворението, че работи именно това. Пък нещата да не изглеждат точно както в „От местопрестъплението“, „Спешно отделение“ или „Али Макбийл“.
И не, не защото сме в България, а защото основната цел на масовата култура е да забавлява и привлича. Тя няма да ти покаже как на горд актьор в столичен театър, който вече не е в първите години на професионалното си развитие, майка му, която живее в малко градче в провинцията и работи като шивачка в цех, му изпраща половината си заплата всеки месец, за да може гордият актьор да върже двата края. Понякога с цената на това майката да жертва собствения си комфорт и здраве.
Неслучайно споменах няколко известни сериали от близкото минало. Тъй като мечтите ни се формират основно от това, което виждаме и понякога ни се натрапва. А ако го нямаме, то у нас се поражда усещане за липса и недостатъчност, която ние всячески се стараем да запълним. Неслучайно повечето хора мечтаят за перфекно изваяно тяло и да живеят в Ню Йорк – защото го виждат и го нямат. Често Ню Йорк се замества със София като по-реалистична опция. Или пък с европейски град, от който гордият мечтател се завръща след 3-годишния бакалавър, по време на който няма един работен ден, и това е повод за гордост.
Но какво общо има това с мен и защо си позволявам да критикувам публично личните избори на хората?
Защото когато имаме цели поколения, възпитани да вярват, че винаги има на какво да се опрат, независимо от това колко неразумни и ирелевантни с икономическата ситуация избори правят, получаваме поколения неспособни да се грижат сами за себе си. А какво става, когато пълнолетен човек не може да се погрижи за себе си? Той търси помощ от държавата и обикновено успява да се докопа някак до социални помощи. Помощи, предназначени иначе за хора болни, инвалиди, пенсионери и прочее лица, които наистина не могат да се погрижат за себе си и проблемите им далеч надхвърлят факта, че не могат да си намерят работа по специалността, че не ги кефи да работят от 9 до 5, че още не са намерили себе си.
Защото млад здрав неудовлетворен човек в 30-те и 40-те си години не може да се сравнява с онкоболен. Единият е жертва на природата, а другият – на собствената си глупост и илюзии. И докато природата не е в нашия контрол, то нищо не ни пречи да признаем, че независимостта е по-важна от маската на престижа. Че да постигнеш нещо сам, е по-ценно от това някой да ти даде даром. Че това да си купиш жилище, е по-удовлетворяващо от това да го наследиш. Че човек сам носи отговорност за собствените си избори и никой никому не е длъжен.
Да, мечтите са хубаво нещо, те ни мотивират и изпълват с надежда. Условието е да ходим по земята, а не да се реем в обаците.
Избирателната слепота