Какъв е бил старият език на българите?

Време за четене: 5 минути

Снимката е илюстративна.

Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006

Старият език на българите е бил хунски – пишеше в историите докъм средата на ХХ век. После доуточниха, че всъщност бил тюркски. Този извод стъпваше на съпоставката между трийсетината оцелели думи и термини от каменните надписи в България от IX век и известен брой старотюркски думи, като допълнителна тежест придаваха аналогиите с думи от чувашкия, засвидетелстван като език обаче едва през XVI век.

Странен подход, както и да го погледнеш – да разкриваш тайните на език от IX век с помощта на език от XVI век, който със сигурност е бил силно повлиян от езика от IX век.

Със същия успех ще получиш достоверен резултат, ако вземеш английския от времето на Шекспир, който е пълен със заемки от (старо)френски, и въз основа на това обявиш, че старофренският е всъщност език от германската група заради наличието на старофренски заемки в средноанглийския и новоанглийския.

Петър Добрев пък след 1990 г. се опита да докаже, че езикът на старите българи е бил източноирански, опирайки се на примери и аналогии с „памирските езици“. Той обаче „си свърши работата“ това по толкова нескопосен и неграмотен начин, че успя до голяма степен да компрометира идеята си. По тази и поради други причини и днес в световното научно пространство продължава да доминира разбирането, че старият език на българите е бил тюркски, от т.нар. огурска група, в която влизат също така изчезналите хунски, аварски и хазарски език. Точно хазарският обаче може да послужи като добра отправна точка за разсъждения, защото онзи хазарски отпреди VII век, не е този, с който тюрколозите от XX век сравняват езика на старите българи.

В следващите редове няма да съпоставям думички, да сравнявам гласни и съгласни звукове. Няма да предлагам преходи „от“ „през“ „към“, за да доказвам какъв е бил старият език на българите.

Ще направя друго – ще ви цитирам какво са писали средновековни автори за езика на българите и за езика на хазарите.

• „Те (волжките българи) говорят не на арабски, а на свой език, смесен от тюркски и хазарски“ – ал-Бируни (973–1048 г.);

• Езикът на хазарите не прилича нито на тюркския, нито на персийския, нито на какъвто и да е известен друг език, а само на българския – Абу Исхак ал-Истахри (? – 952 г.);

• Хазарският не прилича на тюркският, нито на персийският, а само на българския – Абул Касим ибн Хаукал (Х век);

• За несъответствието на хазарския с тюркския или персийския език споменава и Йакут ал-Хамави (1179–1229 г.).

• „Езикът на хазарите е различен от езиците на тюрките и персите. Това е език, който не прилича на нито един от езиците по света.“ – Абу Убайд ал-Бакри/ал-Бекри (1030/1040–1094 г.)

Чак в персийската версия на ал-Истахри се появява твърдението, че хазарският език приличал на тюркския.

Същото твърди и един много по-късен автор – Хаджи Халифа (1608–1657 г.), според който хазарският наподобявал тюркския. Само че отново в персийската версия на ал-Истахри пише и че „хазарските хора приличат на тюрки, но не са тюрки“, както и че хазарите се делят на две групи – бели и черни хазари.

По-старите автори обаче системно правят разлика между хазарски и тюркски от една страна, между български и тюркски от друга, а от трета страна твърдят, че български и хазарски били близкородствени езици. Вярвайте ми, защитниците на теорията за тюркския/хунския език на древните българи никак не обичат тези сведения, доколкото изобщо знаят, че те съществуват.

И все пак, след като ал-Бируни, ал-Бекри, ал-Хамави, Ибн Хаукал и ал-Истахри разграничават хазарски от тюркски език, какъв е бил тогава хазарският? Какъв е бил и езикът на волжките българи, след като дори през ХІ век според Бируни той отчасти е бил тюркски, а отчасти хазарски.

Какъв е бил изобщо езикът на българите, след като Истахри не е в състояние да го оприличи нито с тюркския, нито с персийския?

Знаем, че е бил изключително близък с хазарския. А по нататък? Дали не е бил сарматски, доколкото през VIII век арменецът Левонд нарича Дунавска България „страната на сарматите Булгхарк“? Или пък тохарски, който е индоевропейски, но не е ирански? Или пък скитски, каквото и да се разбира под „скитски“?

А може би старият език на българите е наследник на загадъчния кимерийски език, който повечето изследователи отнасят към иранската група, но други смятат, че е бил родствен с тракийския и дори с древния македонски език, въпреки че всичките им изводи относно характера на кимерийския език се основават на дузина имена?

Има и още нещо. Древните българи в Източна Европа и Кавказ бездруго не са говорели на единен език, а на диалекти. Това се подразбира по косвен път от списъка с български племенни групи в разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“. В нея срещаме 3 (три) варианта на името „българи“: БУЛКАР/БУЛГАР (в Дучи-булкар и Купи-булгхар), БОЛКАР (в Чдар-болкар) и Б(Ъ)ЛКАР (в Олхонтор-блкар). Колебанието между У, О и Ъ в името на българите е ясна индикация, че формите, съхранени в „Ашхарацуйц“, представляват собствено български вариации на етнонима. Това се подкрепя и от топонимията южно от Кавказ, но за нея ще стане дума друг път.

Още по-зле стои въпросът с писмеността или писмените знаци (руни), употребявани от българите преди покръстването им.

Още през 80-те години на миналия век съветските тюрколози признаха, че те не могат да бъдат разчетени чрез орхоно-енисейските руни, тоест чрез тюркските руни. В началото на нашия век от българска страна бяха направени опити за разчитането им с помощта на аланската писменост, но те бяха работа на принципа „я, тук нещо смислено се получи“, а не истински систематичен подход, разчитащ на работещ модел.

В резултат на този начин на работа, „разчитането“ с помощта на аланската писменост роди невъзможни за изговаряне звукови комбинации от рода на „ЧИУАРВ(У)ЗТ“ (уж „християнин“ на древнобългарски), „ВГИАЗКХ“ (уж „важен“ на древнобългарски), „НИЕÆГКШ“ (уж „божествен“ на древнобългарски), „ИА СИИУ ИѪИС ѪЙССОЬУ ОШИ ІYІ ИОЙИМИ ИÆИСИ КСУЙО Т`Г ІYІ ГЪЙОЙСИ ИС“ („Той, нашият могъщ, скъп (или славен) Йсус, добър и обичан Бог, победи, с истината и смирението, Боже“, уж на древнобългарски според автора на „разчитането“).

С други думи, разчитането на руните на дунавските българи се намира в задънена улица и днес. Основна причина е малкото на брой оцелели рунни надписи по нашите земи, както и тяхната краткост, която не позволява да се създаде работеща хипотеза по разчитането им. А за български вариант на „Розетския камък“ може само да се мечтае.

Друг важен проблем пред разчитането на руните на дунавските българи е изискването те непременно да са буквознаци и дори фонетично писмо (всеки звук да има свой знак).

И съответно на това недопускането на възможността древнобългарските руни да са били идеограми, тоест даден знак да е изразявал цяла дума или понятие, а не отделен звук. Само че допускането на идеографския характер на рунните знаци на дунавските българи например би обяснило лаконичността на оцелелите рунни надписи – знаците в тях варират приблизително от 1 до 10. Което, ако надписът е фонетичен, в най-добрия случай би стигнало за едно „Гошо и Пешо бяха тук“. Ако обаче знаците са идеограми, ситуацията се променя коренно, защото дори и съчетание от само 4-5 знака би образувало смислено изречение.

Възможността дунавските българи да са имали руни-идеограми се подкрепя косвено от някои сведения за секлерите (сикулите) в Трансилвания, за чийто произход (маджаро-тюркски, хунски, аварски, хазарски, есегело-български) няма постигнат консенсус в науката.

Например през XVI век трансилванският военен администратор Г. Вайт пише за секлерите/сикулите следното: „Езикът и носиите на секлерите са маджарски, а в писмеността си служат с такива особени знаци, някои от които просто означават цяла дума, та даже и цяло изречение“. Нещо подобно за секлерските знаци твърди и маджаринът Ищван Самошкьози (1570–1612 г.) в етнографския си труд „Analecta lapidum“: „знаците се сплитат в изкусни съчетания и с малко от тях може да се изрази много съдържание”.