Краят на капитализма – стига да искаш. Снимка Koushik Chowdavarapu, Unsplash
Живеем във време на вътрешна флуктуация в системата на феодализма, на феодализъм + с извинение, електрификация (тоест индустриален принцип на производството). Първият симптом за изчерпване на феодалния модел беше рухването на източноевропейския му клон. В момента има едно разкъсване на западноевропейския либерализъм, който също е флуктуация на същия този феодализъм.
Причините за разкъсването са в партикуларизма му, а не в протоколите на мъдреците от Нептун, Марс и останалата галактика. На света му предстои дисконтинуитет, който е по-голям от Френската и Октомврийската революция, защото те бяха флуктуации вътре в системата. Предстои дисконтинуитет, сравним само с рухването на античния свят.
По единодушно мнение, поне на западноевропейските историци и антрополози, модерността се заражда в дълбините на късното Средновековие и е тясно свързана с християнството.
Под модерност учените разбират тази комплексна епоха, която в марксистка социалистическа България се наричаше буржоазен строй или капитализъм. Тази епоха, разбира се, е отвъд двете поради комплексния характер на промяната, която носи – тази промяна е икономическа, но и културна, религиозна, литературна, научна и дори демографска. В много голяма степен тя е и правна.
За времето и мястото на раждането на модерната епоха обикновенно се сочи XVI век във Франция – тук има флуктуации в теорията, а окончателното лице на модерността е дадено от френската революция в края на XVIII век.
Това е и моментът, който антрополозите и историците от различните школи приемат за крайна точка за раждането на модерността – преходът от класически феодализъм до модерност е процес, който отнема повече от два века. Никой не го е обяснил напълно и си остава мистерия.
Каквото и да е довело до живот този изключително комплексен феномен, едно е ясно – има тясна връзка със системата на европейския феодализъм, философията на Просвещението и християнската Църква.
Модерността е комплексна – тя включва в себе си капитализма, но включва като някакъв брат-близнак и източноевропейския социализъм на Ленин и Сталин и дори селския комунизъм на Мао, роден под влиянието на европейската модерност. Тя и до ден днешен упражнява влиянието си върху света, което не е задължително положително.
Модерността е системен процес и моралната оценка върху един системен процес – дали е добър или лош, е безсмислена, все едно да се оплакваме от дъжда или припека.
В момента доминиращата визия във всички социални науки – история, социология, културология и т.н., за модерността, е постановката на Мишел Фуко. това е теорията му за пролиферацията на властовите структури или теорията за властта.
Тази пролиферация, за около два века, и която никой не знае какво точно причинява, слага край на Средновековието и дава началото на съвременния свят – на модерността. Тази пролиферация продължава и в момента.
Теорията на Фуко е криптична (наричат го криптомарксист, анархист и т.н. ) и написана на неразбираем език, но е тотално доминираща в обяснението на света, в който живеем – възприета е от историците до хората от политическите дисциплини. Без Фуко изглежда невъзможно дори да влезем в тона на дискусията, която върви в историята и антропологията за събитията, които следват едно след друго в съвременния свят от Френската революция насам, в едно темпо, което изглежда ускоряващо се до безкрай.
Средновековието, корпорациите и компаниите
„Мрачното Средновековие“ е скрито от погледите ни в клишета, предимно комунистически. Трикът е във Френската революция, която дава тласъка на епохата, в която живеем, т.е.Модерността и връзката между модерност и феодализъм.
За да разберем какво се случва сега, имаме нужда от детайли, които да осветлят епохата, която е започнала. Феодална Франция през XVI-XVII век има един голям град – Париж, с половин милион население, 2 града – Лион и Марсилия с популации от около 100 хиляди, и между 10 и 20 градчета с популации от 10 000.
Всичко останало е селско население – море от крепостни селяни, собственост на френския нобилитет. Съотношението е 10% процента градска популация и 90% селска.
Структурата на селяните е хомогенна, градската обаче не е.
Най-отгоре в социалната структура са нобилите – около 5%. Под тях са така наречените clergy – свещенниците, църковните служители и държавните чиновници – около 20%. Под тях са така наречените професионалисти –professionals, commercials – финансистите и банкерите, около които всъщност се върти икономиката на средновековния западноевропейски град, лекарите, адвокатите, интелигенцията.
Това са тези, които, като част от изискването за професия са минали през университетско обучение от минимум 5 години. Наричали са ги professeur (и сега е запазено в университетите). Думата идва латинския корен prō– + fateor, да придобия знание, и минава и през значението на глагола profess – to receive formally into a religious community – да бъда приет формално в религиозно общество.
В средновековния град професионалистите са точно това – членове на религиозна група, организирана по „професионален“ (с извинения за тавтологията) признак, със своя църква, свой патрон светия и свои църковни ритуали.
И до днес във всички езици съществува изразът заклет преводач, или да речем, заклет счетоводител.
Едва ли обаче си даваме сметка, че изразът „заклет“ идва от френските средновековни религиозни групи и заклеването представлява християнски ритуал за членство в религиозно-професионална група.
Заклеването е да се служи на професията и на клиента с религиозна ревност и религиозно настървение, цялата дефиниция за „професионалистите“ е религиозна, професията не се практикува, професията се изповядва в религиозния смисъл, а санкциите за нарушаване на религиозния код са сурови; работата не се сменя и е доживот, защото смяната на професията се счита за нарушение на клетвата и от там шат на патката главата.
Под професионалистите в структурата на феодалното градче (която, напомням, е само мъничка фракция в морето крепостни селяни) идва най-важната страта – третото съсловие, third estate или бъдещата средна класа на съвременността.
Третото съсловие е само около 5% от популацията на градчето или 0.5% от населението на Франция.
То обаче прави революция, слага край на феодалната система – първо във Франция, а после в цяла Западна Европа, а от там и практически целия останал свят. Именно то създава епохата, в която живеем днес всички, по правила, определени някога от този половин процент французи.
Този свят обаче върви към края си. Защо, ще се запитате? Нека се вгледаме в тези хора, които през 1800-та година съставляват 0.5% от популацията в Западна Европа. Третото съсловие e организирано в групи, които се наричат корпорация – corporation.
Най-голямата корпорация във Франция през 1789 г. има 71 члена. Повечето са с по 7-8. Корпорациите се занимават с производство – текстил, обувки, оръжие и всичко друго. Организирани са отново на религиозен принцип и чрез същите ритуали, чрез които са организирани и останалите страти.
Ако не-член на корпорация си позволи да произведе чифт обувки, го обесват – което Дени Дидро и Волтер, членове на кастата на професорите, намират за възмутително и пишат дълги статии по въпроса, които членовете на корпорациите охотно четат.
Корпорациите са структурирани по следния начин:
най-отгоре стои майстор – Мaster, под него са чираците, apprentices, а третата група са така наречените journeyman – тоест надничарите. Не е трудно в майсторите да разпознаем бъдещата едра буржоазия, в чираците бъдещата средна, а в надничарите – бъдещия пролетариат.
Какво е корпорацията тогава? Бъдещите фирми? Не, това е бъдещата модерна държава, такава, каквато я познаваме днес. Собствеността на пустите средства за производство в средновековната корпорация в повечето случаи е колективна – или се отдава безплатно на майсторите, но, за да си собственик, трябва да си член на корпорацията и да си майстор.
Надничарите нямат отношение към собствеността, сменят корпорациите, в които работят и получават дневни надници за труда си. Всички корпорации са членове на трейд – браншов съюз, който е генералният собственик и акционер, определя заплатите, и раздава… пенсии. Задължително 20% от приходите отиват за благотворителност.
Надничарите имат собствена организация, която се грижи за заплатите им и която решава трудовите спорове между надничари и майстори.
На надничарите никак не им харесва идеята, че не могат да бъдат майстори и нямат право да произвеждат и създават нелегална организация, която наричат Compagnons du Devoir – и в нея, разбира се, се занимават с нелегално производство. И това е четвъртият играч от съвременната епоха – бъдещите фирми – компаниите.
Първият клон на Компанията е създаден в Лион, скоро следва обаче и бранш в Париж и мрежата на компаниите покрива всичките 20-тина градчета. Корпорациите и компаниите се хващат за гушата.
Крайният резултат от крамолата, започнала почти фамилиарно и продължила десетилетия, ни е познат като Френска революция, брадва до дръвника и началото на модерната епоха в Европа. За какво обаче се борят компаниите – за свобода, равенство, братство. Какво обаче имат предвид под този лозунг?
Проблемът е в привилегиите.
Те настояват феодалната държава да отмени привилегиите на корпорациите и на професионалните организации – т.е. на лекари, адвокати, интелигенция и т.н. А привилегиите им се изразяват в ексклузивното им право да произвеждат определен продукт и да упражняват определена професия, което им е раздадено от феодалите.
Ако селянин избяга в града, той може да избира измежду това да стане просяк, проститутка, крадец (и те са с професионални, макар и незаконни организации) или да се върне обратно на село. Надничарите нямат право да произвеждат – това право имат само майсторите и чираците.
Следователно под „свобода“ се реферира правото на свободно придвижване между градовете; под равенство – липсата на монопол върху упражняване на професия и липса на професионални данъци. А каква е третата част от девиза – братството е членство в корпорация, фратернити.
Това, което надничарите искат и за което агитират Волтер и Дидро, е всеобщо членство в корпорацията – пустата средновековна корпорация с привилегиите, заплатите и пенсиите си, от които са лишени всички не-членове, включително и особено селяните. На всичкото отгоре, членовете на корпорациите не плащат държавни данъци.
Накратко, това е Средновековието, което Френската революция ликвидира.
Корпорацията, централният компонент на градското съсловие не просто остава, но тя става всичко. Членството в корпорацията се нарича от френските революционери „гражданство“ – затова и влиза в сила обръщението гражданино – дори към селяните.
Идеята ми е, че все още живеем в Средновековието. Корпорацията е тук и това е Държавата. Модерността и капитализмът са явления, уникални за Западна Европа, продукт на много специфична култура и неприложими до степен неразбираемост никъде другаде.
Те са продукт на много специфична социална еволюция, докато останалият свят е вървял в напълно различни посоки, които имат малко общо със западноевропейското Средновековие. По тази причина копирането на западноевропейския модел е почти безсмислено и по дефиниция обречено на провал. Западноевропейският модел в никакъв случай не е универсален, той е специфичен и поради това трудно приложим извън Западна Европа. Огромната грешка на Запада е опитът му да го наложи над целия свят, както и илюзията за края на историята по Фукуяма. Обречен опит.
Капитализмът и източноевропейският социализъм – братя-близнаци?
През ръцете ми са минали доста документи от Френската революция. Хората искат премахване на привилегиите на корпорациите и премахване на условията и правилата за членство. Искат членство за всички. И ги получават.
Който не е съгласен, минава под революционния сатър, като оползотворява измислените тъкмо за тази цел устройства на г-н Жозеф-Игнаций Гилотин. През 1848 г. пък искат възстановяване на корпорациите. И пак го получават, под формата на националната държава и гражданството.
Всъщност искат горе-долу същото, което искаха тези, които скачаха по площадите през 1989 г. в България. Паралелите в исканията са удивителни, което пък ме кара да видя и паралелите между западноевропейския феодализъм и нашата социалистическа държава с браншовите си организации, с уставите си, с профсъюзите и профсъюзните почивни станции, с привилегиите, които носеше членството по различни места и с колективната собственост вместо частна – наше ли е това?
Затова казвам, че европейският капитализъм и източноевропейският социализъм са близнаци. Версиите и на двете системи са оформени в рамките на западноевропейската феодална система и са и нейно продължение.
Капитализмът обаче на нас, българите, ни е по-чужд, и ни идва по-трудно, отколкото социализма и това едва ли е случайно.
А от социализма мразехме най-много точно това, което го доближаваше до някогашния западноевропейски феодализъм и който на нас ни е по-скоро чужд. Става дума именно за привилегиите и разликите в социалното положение, които даваше членството тук-там. А, и тъпите устави. А за Запада това състояние на обществото е естествено като дишането. За останалия свят обаче започва да се превръща в проблем.
Марксовият капитализъм, тоест този от XIX век, е резултат от една интеракция между интелектуалците от типа на Дидро (с огромно влияние) и надничарите от френските средновековни градове. Колко слабо разбираме Маркс в момента показва превратното ни тълкуване на фразата му за „отчуждението на труда“ от „плодовете“ му, за „алиенацията“.
Тази алиенация е продукт на унищожаването на средновековните корпорации – там производителят е задължително „собственик“ на произведеното. Самата корпорация наподобява жив организъм, където различните части – надничари, чираци и майстори, са части от едно цяло; единството на това цяло се осъществява от духовните връзки, които религията подсигурява.
Религията е функционална за целостта на суперорганизма.
Съвременните фирми и национални държави са наследник или копия на тези корпорации, възпроизвеждащи изцяло или частично корпоративния език и корпоративната култура на средновековния град – включително така нареченото гражданско общество – пред което в България (и не само) – се пулим.
Капиталистическият модел е моделът на Средновековието. Огромен проблем за Източна Европа и Русия е Маркс – който дали поради небрежност, или преднамерено, чертае изключително, напълно погрешна, заблуждаваща карта, заблуждаваща схема на обществените взаимоотношения и много погрешна карта на бъдещите социални структури.
Алиенацията – отчуждението на труда от плода му – е продукт на разбиването на средновековния корпоративизъм през Френската революция. Това е и главното искане на революционерите – прекратяване на корпоративизма.
Така на теория всеки надничар или чирак може да се превърне в индустриалец (колко познато от исканията на хората в България през 1989 г.) и производител. Вместо множество корпорации, обвързани помежду си от закона на кръвта и закона на привилегията, просветителите искат една единствена корпорация – Държавата и безплатно членство за всички, равни привилегии.
Резултатът от това по същество комунистическо искане е парадоксален – марксов капитализъм, при който майсторът, чиракът и надничарят масово се превръщат в марксов пролетариат – вече не са собственици на това, което произвеждат.
Собственик е вече не членът на задругата или самата задруга, а човекът с парите. Тези, които революцията цели да обслужи, остават измамени и наистина нямат какво да губят освен веригите си. Маркс тълкува историческия процес и играчите в него феноменално погрешно, като разменя причината със следствието.
Капитализмът е продукт на интелигенцията от френските градчета и опитите и да намалят неравенството и социалната неравнопоставеност, а резултатът е точно обратния на желания.
Искат комунизъм, а се получава капитализъм и алиенация. Мекият капитализъм на XX век и източноевропейския социализъм са опит за корекция и връщане към принципите на средновековния корпоративен модел. Без да си дава особена сметка за това, Маркс настоява за същото – връщане към феодализма, т.е. ликвидиране на алиенацията и отчуждението от труда.
Маркс игнорира факта, че тази алиенация всъщност е следствие точно на тези, които той смята за свои съмишленици и интелектуални предтечи – френските интелектуалци от типа на Дидро.
Опитът на Източна Европа да създаде марксово общество води тази Европа точно където иска Маркс – към европейското Средновековие. А премахването на тези принципи в края на 80-те вкарва страните неизбежно там, където е била Eвропа през 1800-ната – в марксовия капитализъм. Който, парадоксално, е продукт на марксизма.
Живеем във време на вътрешна флуктуация в системата на феодализма. Първият симптом за изчерпване на феодалния модел беше рухването на източноевропейския му клон. В момента има едно разкъсване на западноевропейския либерализъм, който също е флуктуация на същия този феодализъм. Причините за разкъсването са в партикуларизма му, а не в някаква конспирация или тайно общество. Предстои дисконтинуитет, който е несравним с Френската и Октомврийската революция, защото те са били флуктуации вътре в системата.
Предстои дисконтинуитет сравним само с рухването на античния свят и началото на феодализма. При всички случаи ще се мине през поне частично връщане към нативните форми – което за Западна Европа езначи статиката на феодализма, за Китай значи конфуцианство, за Русия – знам ли, но не е западноевропейската демокрация, а за България – предстои ни да открием кои сме всъщност, коя в крайна сметка е субстанцията ни – културната ни субстанция.
Всъщност, според мен, промените ще са най малки точно в ядрото на съвременния капитализъм – т.е. в Западна Европа и Северна Америка, защото точно там това е близо до нативната форма.
Библиография и допълнителна литература
Жорж Дюби, „Трите съсловия и въображаемият свят на феодализма„, ИК Кама, София, 2007 г.
Фернан Бродел, „Граматика на цивилизациите„, ИК „Изток Запад“, София, 2014 г.
Mark Traugott, Agricol Perdiguier. The French Worker: Autobiographies from the Early Industrial Era, 1993, University of California Press. ISBN 978-0-520-07932-8
Волтер, „Философски новели„, ДИ „Народна култура“ – София, 1983 г.
Йохан Хьозинха, „Залезът на Средновековието. Изследване на формите на живот и мислене през 14 и 15 в. във Франция и Нормандия„, ПАНОРАМА, София, 2002 г.
Някои въпроси за магистралите и строителството