Протест в Барселона срещу расизма в Европа, 2016 г. Снимка: © BRAIS G. ROUCO
В своя magnum opus Освалд Шпенглер представя историята като процес, в който отделните култури притежават характеристиките на жив организъм, преминаващ през три жизнени цикъла – зараждане, еволюция в цивилизация и упадък.
Европейската цивилизация, Шпенглер твърди (двата тома на „Залезът на западната цивилизация” са публикувани през 1918 и 1922 година), е достигнала до етап на упадък и последващо разложение. Въпреки прекомерния детерминизъм, изложен в тази теория, нейната автентичност се потвърждава сто години по–късно. Днес Европа е не просто закостеняла и страдаща от криза на ценности – тя е в активен процес на варваризация, бивайки бавно и методически унищожавана и загубила памет за своята централна роля в развитието на човешката цивилизация.
Причината днес Европа да води борба за своето оцеляване е каскада от недалновидни и самоубийствени политики, водещи – неволно или не – до заличаването на европейските народи, култури и цивилизационен принос. И по всичко изглежда, че 2026 година ще бъде съдбоносна в този процес.
Испания като симптом
В края на януари пред посолствата на няколко близкоизточни и южноамерикански страни в Мадрид се извиха дълги опашки от желаещи да получат свидетелства за съдимост. Поводът – решението на испанските власти да дадат правен статут на близо половин милион мигранти.
Аргументът, изразен от испанския крайноляв социалист Педро Санчес и неговото правителство, за това решение, идва от изкривени съображения за хуманност. Всъщност това решение е продължение на безпрецедентно самоубийствена политика, безотговорно водена в пределите на Европа.
Вторичен ефект от това ще бъде отваряне на път за последваща „семейна миграция”, която във времето ще увеличи с милиони общата бройка на новодошлите. Намерение, пакетирано пред публиката като „защита на човешки права”, с пагубни последици за бъдещите поколения на Испания и загърбващо именно правата на местното население.
Всякакви химери относно окачествяването на това решение като продукт на добри намерения бързо отпадат.
На 31 януари в рамките на предизборно събитие на партия „Подемос”, Ирене Монтеро, бивша министърка на равенствата (2020-2023) и настоящ евродепутат, призова за даването на изборни права на нелегалните мигранти с цел те да заменят „десните и расистите”.
В речта си Монтеро дори се позова на обявената от мейнстрийма за конспирация теория на великата подмяна или т.нар. „The Great Replacement Theory” – „Разбира се, че искаме да има подмяна, подмяна на расистите” – крещи патетично младата социалистка. Изглежда конспирацията не е толкова въображаема, особено след подобни явни самопризнания.
От съществено значение е да не се изпада в сензационализъм, обсъждайки проблема с демографската ситуация на Испания, тъй като той не е нов и е симптом на цялостно проблемна политика, водена на континентално ниво. Потвърждавайки това впечатление, по данни на White Papers Policy Institute, в самата Испания през 2018 година около 4,6 милиона са жителите, родени извън страната. Днес те се доближават до 9,5 милиона – почти двойно повече. И според демографските проекции това не е временно отклонение, а траектория – път, по който едно общество престава да бъде същото.
Критика на „майката на всички сделки”
Търговското споразумение между Европейския съюз и Индия, сключено след близо 20 години преговори, бе обявено за „майката на всички сделки” от председателя на Европейската комисия. Дали наистина е така или с нея бе създаден пореден лост за демографското и културно заличаване на нашия континент?
Нужно е да се подчертае – печеливш от тази сделка е Индия, не Европа. Икономическата логика на споразумението разкрива асиметрия, която системно се премълчава. Нищожен брой европейци ще търсят бъдеще на индийския пазар на труда, докато за десетки милиони индийци перспективата за работа в Европа ще се превърне в силно желана реализация. Така в случая мобилността ще има еднопосочен натиск. В този процес европейската средна класа ще се окаже в ситуация на пряко съревнование с глобален пазар на труд, в който заплатите и социалните стандарти не са изравнени.
И именно тук икономическият аргумент преминава в цивилизационен. Европейското лидерство, ненаучило своите уроци, продължава да приоритизира вноса на евтина работна ръка пред това да последва примера на държави като Япония и Южна Корея, а именно да роботизира и механизира своята индустрия.
Всъщност споразумението между Европа и Индия е още един лост за демографското и културно заличаване на нашата цивилизация, тъй като спомага за създаването на официални канали и стимули за дългосрочно присъствие от страна на хиляди индийски мигранти в Европа. Технологизацията и истинският прогрес, биват поставени на заден план за сметка на търсенето на бързи и евтини решения – всичко това в ущърб на средния европеец.
Quo vadis, Европа?
В своето есе „Похитеният Запад или трагедията на Централна Европа” Милан Кундера пише, че „Европа не е държава, а култура – спомен, който се носи през вековете”. Следва да се постави въпрос – има ли европейска култура без европейци? Възможно ли е да се просъществува една цивилизация, докато в същото време нейната духовна и демографска тъкан бива унищожавана? И има ли страничен път за бягство от похищението на Европа?
Данни на Eurostat показват, че през последното десетилетие отрицателният естествен прираст на населението на ЕС се компенсира от по–висока нетна миграция, превръщайки я в основния двигател на населението.
Тази динамика, освен прост статистически факт, е и симптом на дълбока цивилизационна болест, илюстрираща неспособността на Европа да възпроизвежда собствената си социална и културна основа и да формулира дългосрочна визия за своето демографско бъдеще. И ако демографията е съдбата на народите, то днешната политика превръща съдбата в самоубийство.
В този контекст се налага не импулсивен отговор, а съзнателна пауза: временен мораториум на масовата миграция от трети страни в рамките на определен хоризонт, например десетилетие, с цел възстановяване на капацитета на институциите, социалната кохезия и общественото доверие.
Паралелно с това Европа би могла да насърчи политики за ремиграция и доброволно завръщане, както и да изгради обща европейска демографска стратегия, насочена към подкрепа на семейството, устойчивите общности и вътрешното възпроизводство. Защото въпросът вече не е колко хора ще пристигнат, а каква Европа ще остане, когато решенията на настоящето се превърнат в наследство за следващите поколения.
Историята винаги наказва народите заради това, което са отказали да защитят. Европа днес е пред избор на идентичност. В този смисъл въпросът Quo vadis, Европа? не е риторичен. Той е присъда, отложена във времето, която ще бъде произнесена от следващите поколения.
Как изглежда България след 12 години отсъствие?