Вавилонската порта – близък план на част от портата Ищар към град Вавилон. Портата е построена около 575 г. пр.Хр. по време на управлението на цар Навуходоносор II. Нейните останки се намират в музея Пергамон в Берлин. Снимка: Corbin Mathias, Unsplash
Оригинална публикация – The Struggle to Unearth the World’s First Author, The New Yorker
Преди около четири хиляди и триста години в регион, който днес наричаме Ирак, скулптор издълбава в бял варовиков диск образа на жена, която ръководи храмов ритуал. Тя е облечена в дълга церемониална роба и покривало за глава. Зад нея има двама мъже, а един отпред излива възлияние върху олтар. На гърба на диска има надпис, който я идентифицира като Енхедуана, висша жрица и дъщеря на цар Саргон Велики, първият владетел на Акад.
Някои учени смятат, че жрицата е била и първият в света писател. В глинена плочка са запазени думите на дълга повествователна поема:
Заех мястото си в жилището на светилището,
бях върховна жрица, аз, Енхедуана.
В Шумер, древната цивилизация в Южна Месопотамия, където възниква писмеността, текстовете са анонимни. Ако Енхедуана е написала тези думи, то тя поставя началото на авторството, началото на реториката, дори началото на автобиографията. В перспектива тя е живяла хиляда и петстотин години преди Омир, хиляда и седемстотин години преди Сафо и две хиляди години преди Аристотел, който традиционно се смята за баща на реторическата традиция.
Стихотворението, написано с клиновидните отпечатъци на клинописа, описва период на криза в живота на жрицата. Бащата на Енхедуана, Саргон, обединява градовете-държави в Месопотамия, за да създаде това, което понякога се нарича първата империя в историята.
Владенията му се простират от Персийския залив до Средиземно море, като обхващат днешните Кувейт, Ирак, Йордания и Сирия, включвайки повече от 65 града, всеки със собствени религиозни традиции, административна система и местна идентичност.
Въпреки че Саргон управлявал от Акад, на север, той назначил дъщеря си за върховна жрица в храма на бога на луната в южния град Ур. Тази длъжност, макар и външно религиозна, на практика била политическа и помагала за обединяването на разединените части на империята.
След смъртта на Саргон царството е разкъсвано от бунтове; тронът за кратко преминава в ръцете на братята на Енхедуана, а след това на нейния племенник. В поемата узурпатор на име Лугалан – военен генерал, който вероятно е ръководил въстание в Ур – прогонва Енхедуана от мястото ѝ в храма.
Той превърна този храм в дом на лошата слава.
Пробивайки си път вътре, сякаш е равен, той се осмели да се приближи до мен в похотта си!
Енхедуана е изгонена от града и се скита из пустинята.
Той ме накара да вървя по земя от тръни.
Отне ми благородната диадема на свещения ми сан,
даде ми кинжал: „Това е точно за теб“, каза той.“
Пълното значение на престъплението на узурпатора се губи в буквалния превод, но езикът предполага сексуално насилие. (Глаголите, както е отбелязал един преводач, са същите, които се използват и на други места, за да се изрази сексуално посегателство). Той също така подсказва, че става дума за подтикване към самоубийство. Давайки ѝ кинжал, Лугалан я насърчава да се самоубие. „Това е точно за теб.“
Спасението на Енхедуана зависи от реторичните ѝ умения, но тя открива, че силите ѝ са изчерпани.
Някогашната ми медена уста сега се превърна в пяна,
силата ми да радвам сърцата се превърна в прах.
За да преодолее тази пречка, тя се обръща първо към бога на луната, но той я пренебрегва:
Моята лунна светлина не се грижи за мен!
Той ме оставя да загина на това място на измамени надежди.
Тогава тя се обръща към Инана, богинята на любовта, секса и войната, и поднася дълъг пеан за нейната слава:
Господарке моя! Тази страна ще се преклони отново пред твоя боен вик!
Кризата на Енхедуана се разрешава чрез тази възхвала и чрез създаването на самата поема, която се нарича „Възвеличаване на Инанна“. В един изумително самосъзнателен пасаж работата по писането е сравнена с родилните болки.
Това ме изпълва, това прелива от мен, възвишена господарке, докато раждам за теб.
Това, което ти поверих в тъмнината на нощта, певец ще изпълни за теб в светлата част на деня!
В крайна сметка племенникът на Енхедуана потушава бунта и Енхедуана е възстановена на поста си. Тя приписва спасението си на Инанна – „Да се знае, че ти опустошаваш разбунтувалата се земя!“ – но стихотворението също така подсказва, че Енхедуана, възвеличавайки Инанна, е изиграла роля за спасението на Ур. Богинята и жрицата са тясно свързани, като жрицата е отчасти земното представяне на божественото. Стихотворението е политическо, вписвайки връзката между властта и езика, но е и завладяващо лично.
Освен „Възвишението“ на Енхедуана се приписват още два текста: „Химн за Инанна“, в който Енхедуана се споменава поименно, и „Инанна и Ебих“, който ѝ се приписва по стилистични причини.
Нейното твърдение е свързано и със сборник от четиридесет и две религиозни поеми-химни, адресирани до храмовете на различни градове-държави. Взети заедно, химните образуват това, което йейлските учени Уилям Хало (William Hallo) и Й. Й. А. ван Дайк (J. J. A. van Dijk) наричат „основна част от месопотамската теология“, обединяваща многобройните култове и божества в региона и превръщащаща Енхедуана в „един вид систематичен теолог“. Цикълът завършва с постскриптум:
Съставителят на плочата е Енхедуана.
Царю мой, създадено е нещо, което никой досега не е създавал!
В древна Месопотамия произведенията на Енхедуана са били прочути и дори са били част от учебната програма на едубас, или училищата за писари, които са обучавали бъдещите жреци и държавни служители на клинописно писмо и шумерска граматика. В продължение на стотици години учениците са се обучавали, като са гравирали думите на Енхедуана върху глинени плочки, и до днес са оцелели около стотина от тези копия на „Възвишението на Инанна“.
Но след откриването им в средата на ХХ в. учените ожесточено спорят за авторството на Енхедуана. Наистина ли жрицата е написала тези произведения? Дали идеята за жена в началото на писмената традиция – две хиляди години преди златния век на Гърция – е твърде хубава, за да е истина? Тази зима в библиотеката и музея „Морган“ в Ню Йорк ще бъде представена изложбата „Тя, която пишеше: Енхедуана и жените от Месопотамия“ ще се опита да отдаде дължимото на жрицата. „Попитайте когото и да било от познатите си и той ще каже, че първият автор е Херодот или друг мъж“, каза ми Сидни Бабкок, куратор на изложбата. „Това винаги ме е учудвало. Никой никога няма да се сети за нея.“
Градът Ур е разкопан за първи път през 1850 г. Голяма част от него обаче остава непроучена до 1922 г., когато британският археолог Леонард Уули ръководи съвместна експедиция, финансирана от Британския музей и Университета на Пенсилвания. Уули е привлечен от Ур като библейския дом на Авраам и древните езически царе. (Неговият разказ за разкопките, „Ур Халдейски: A Record of Seven Years of Excavation“, се споменава Битие: „И Тера взе Аврам. . и снаха си Сарай, жена на сина му Аврам, и те излязоха с тях от Ур Халдейски“). Голямата находка на Уули е царското гробище, където екипът му открива гробовете на царе и царици, както и бижута, оръжия, керамика, музикални инструменти и други съкровища.
Ур, разбира се, е и приемният дом на Енхедуана. През 1927 г., пет години след началото на разкопките, разкопвачите откриват руините на храм. Вътре те откриват обезобразените отломки от каменен диск – дискът, изобразяващ Енхедуана, а наблизо – три други предмета, назоваващи името на жрицата: цилиндрични печати, принадлежали на нейните слуги. На други места в храма имало глинени плочки, покрити с клинописно писмо. „Това е категорично доказателство, че жриците са поддържали училище в помещенията си“, пише Уули. Но той не е разбрал пълния смисъл на откритието, наричайки храма „женски манастир“ и „харем“. Някои от плочките, намерени в Ур, са копия на текстовете на Енхедуана, но Уоли, замислен за историята на Великите хора – политически династии, библейски патриарси – изглежда не се е интересувал от жрицата, разглеждайки я като незначителен придатък на известния ѝ баща. В книгата му дори не се споменава името на Енхедуана, а тя се споменава само като дъщеря на Саргон.
През следващите години археолози и иманяри откриват други плочки с думите на Енхедуана в градове като Нипур и Ларса. Но нейното творчество е преписано, публикувано и приписано на нея едва в края на петдесетте и шестдесетте години. През 1968 г. се появява първият превод на нейното творчество от шумерски на английски език. „Сега можем да разпознаем един поетичен корпус от най-висок ранг, който не само разкрива името на автора си, но и ни очертава този автор по един наистина автобиографичен начин“, пишат Хало и ван Дайк във въведението към превода. „В лицето на Енхедуана ние се сблъскваме с жена, която е била едновременно принцеса, жрица и поетеса.“ Двойката признава, че картината, съставена от учените, може да е непълна. „Все още не познаваме пълния обем на литературното творчество на Енхедуана – пишат те, – но в стихотворенията, които могат да й бъдат приписани със сигурност, стилът и убежденията й са толкова силни, че един ден може би ще бъде възможно да открием авторството й и в други, по-слабо запазени творби.“
Докато Хало и ван Дайк отбелязват, че Енхедуана може да е написала повече, отколкото е било открито – Аквад, столицата на Саргоновата империя, все още не е разкопана – други омаловажават твърдението ѝ. Британският учен У. Г. Ламбърт повдигна въпроса за възможността за призрачен писател, като предположи, че поне един от текстовете на Енхедуана може да е бил написан от писар. (Шумерските царе често са имали писари, които са съчинявали за тях.) „Нашият емоционален отговор на древните текстове не е непременно най-добрият критерий за преценка“, пише той по-късно, през 2001 г. Други учени поставят под съмнение Енхедуана с мотива, че оцелелите версии на нейното произведение, преписани от учениците на едубас, датират петстотин години след смъртта ѝ.
Не са оцелели копия от нейното време, а в няколко случая текстовете съдържат топоними и лексика, които са от по-късна епоха. Възможно е това да е просто резултат от промени, направени в процеса на преписване – промени, които обикновено съпътстват възпроизвеждането на стари разкази – но някои смятат, че това е повод за скептицизъм. „Тя говори от първо лице, но това не е същото като да е автор“, каза ми Пол Делнеро, професор по асириология в университета „Джон Хопкинс“. Възможно е Енхедуана да е култова фигура, почитана от по-късните автори, а името ѝ да се споменава в произведенията, за да им придаде авторитет.
За някои специалисти в тази област тези твърдения са доста противоречиви. „Защо книжниците да се оглеждат назад и да намират висша жрица и да казват, че тя е написала текстовете?“ Бенджамин Фостър, професор по асириология в Йейл, ме попита. „Имало е много висши жрици. Защо избраха нея?“ Фостър е нетърпелив към скептиците. „В нашата област има тенденция да се смята за признак на мъдрост да не се вярва на думите на древните текстове“, казва той. „Не е готино да се вълнуваме и да сме емоционални. Трябва да се запази дистанциран скептицизъм. Но ние имаме повече доказателства за нея, отколкото за който и да е друг автор в древна Месопотамия“.
Фостър, който „не се съмнява“ в авторството на Енхедуана, посочва автобиографичното съдържание на стихотворенията, дълбоко интимното качество на повествователния глас. И още – специфично женските маркери на „Възвишението“ – езикът на сексуалното насилие, метафората на писането като раждане, дори предпочитанието към богинята, а не към бога.
В много отношения дебатът се превърна в бойно поле за конкуриращи се теоретични парадигми. През седемдесетте години, когато втората вълна на феминизма е в разцвет, се наблюдава стремеж към утвърждаване на авторството на Енхедуана; подобно движение се наблюдава и през деветдесетте години.
Междувременно постмодерното мислене насърчаваше скептицизма, несигурността и неуместността на автора. Консенсус така и не беше постигнат. Днес мнозина гледат на жрицата не като на жизнена поетеса, а както я нарече британската асириоложка Елинор Робсън, като на „фигура, изпълняваща желания“.
Изложбата на Морган представя Енхедуана без сянката на тези съмнения. По-конкретно, тя я поставя в контекста на други месопотамски жени от края на четвъртото и третото хилядолетие пр.Хр.: работнички, владетелки, жрици, писарки и женските божества, на които всички те са се молили. Нито една голяма изложба не е била посветена на живота на жените в древна Месопотамия, а събраните произведения на изкуството от Лондон, Берлин, Париж и други места изграждат представа за икономическата, политическата и културната власт, която те са притежавали.
Има изображения на жени, които пасат добитък, правят керамика и работят на стан, а косите им се развяват зад тях. Има сцени на жени в храма, които ръководят мъжете придружители. Едно изображение показва мъж, който прехвърля земи на дъщеря си. (За разлика от много по-късни общества, жените в древна Месопотамия са можели да наследяват собственост.) Има и сложната украса за глава на царица Пуаби – открита от Уули през 20-те години на ХIХ век – и придружаващите я печати, които я идентифицират не по отношение на баща или брат, а самостоятелно, което предполага, че е управлявала сама.
Особено внимание заслужава статуя на жена с плочка в скута си – доказателство за грамотността на жените и тяхната ангажираност с писането. (Когато е открита за пръв път в началото на ХХ век, немският учен Ото Вебер съобщава: „Нашият екземпляр носи таблет на коленете си. Не ми е ясно значението му.“) Статуетката и други подобни на нея са пренебрегнати в научната литература, каза ми Бабкок. „Ако това беше мъж с таблет в скута си, щеше да има двадесет статии за него“. Такива артефакти разбиват дългогодишни предположения – за грамотността като запазена марка на елитни мъже-писатели и за жените от Близкия изток като ограничени в домашната сфера.
През 1929 г., същата година, в която Уули публикува „Ур Халдейски“, пропускайки името на Енхедуана, неговата сънародничка Вирджиния Улф публикува есето си „Собствена стая“. Претърсвайки рафтовете си за книги от и за жени – книги, които не са били там – тя отбелязва, че историята „изглежда малко странна, нереална, криволичеща. … Историята е твърде много за войните; биографията е твърде много за великите мъже.“ Тя подозира, че жените, които са писали, са оставили творбите си неподписани. Улф не доживява да научи за „Енхедуана“, но изразява копнежа по една изгубена литературна традиция.
За съвременните писатели Енхедуана се е превърнала в олицетворение на творческата сила, независимо от академичните дебати. На Запад тя е вдъхновила поетични творби като „Слизането на Алет“ (1992) на Алис Нотли и „Сред богините“ (2010) на Ани Финч. Тя е особено привлекателна фигура за иракските художници – жена, която говори за техния съвременен опит на траур, изгнание и разселване. (След като поетесата Амал ал-Джубури бяга от Ирак, през 1998 г. тя публикува сборник, озаглавен „Енхедуана, жрица на изгнанието“).
Тя дори е оставила следа в областта на астрономията, печелейки признание като ранна жена наблюдател на небето. Храмовите ѝ химни описват измерването на небесните движения: „В … стаите на жриците/ това княжеско светилище на космическия ред/ те следят преминаването на луната“. Тези наблюдения вероятно са в основата на воденето на календара, едно от задълженията ѝ в храма:
Истинската жена, която притежава изключителна мъдрост,
Тя се консултира с плочка от лазурит,
Тя дава съвети на всички страни. . . .
Тя измерва небесата,
Тя поставя мерителните въжета на земята.
Някъде в тези храмови стаи е възможно да си представим как мъдрата жена оставя настрана своята плочка с лапис-лазурит, приключва с измерванията за деня и се заема със своя проект. Тя търси тръстиковия си стилус. След това вдига инструмента, спира да си мърмори и започва да изписва думите си върху глината.
