Локум или както е известен на Запад “турска наслада” е популярен десерт от векове. Снимка: Мария Тенева, Unsplash
Икономиите по време на Втората световна война едва ли са били време за килограми екзотични бонбони. И все пак в “Лъвът, вещицата и гардеробът” се появява локумът като нещо особено ценно, пише в своя статия за Jstor Кара Стрикланд (Cara Strickland).
В класическия роман на Клайв Стейпълс Луис от любимата на поколения деца сага за Нарния “Лъвът, вещицата и гардеробът” Едмънд Певънси влиза в гардероб и по магически начин се пренася в снежно кралство. Непозната кралица, която се оказва вещица, го пита какво най-много би искал да яде.
Отговорът, който изниква в съзнанието му, е локум. След миг той изяжда цяла кутия от него.
Известното у нас от десетилетия сладко локум е известно в англоезичния свят като Turkish delight или буквално, турска наслада. Турското му име е едно от многото изписвания и изопачена версия на оригиналната фраза, rahatü’l-hulkum, която означава “давам почивка на гърлото”. Мари Ишън (Mary Işın), историк на храната и автор на книгата Шербет и подправките: Пълната история на турските сладки и десерти” (Sherbet & Spice: The Complete Story of Turkish Sweets and Desserts), която включва цяла глава за историята на lokum, датира произхода на сладкиша от XVIII век. Локумът вероятно е изобретен от дворцови сладкари, въпреки че първоначалният износител на Запад Хаджи Бекир твърди, че е негово творение.
Локумът се състои само от няколко основни съставки, но далеч не е лесен за приготвяне.
В едно списание от 1894 г. процесът е описан много подробно, като се предупреждава, че нишестето трябва да се разбърква от двама души, като се редуват, по абсолютно еднакъв начин, за да се предотвратят всякакви разлики в консистенцията или най-страшното – кристализация на захарта.
Когато тестото е добре оформено, то се изсипва в малки дървени формички, които преди това се поръсват с фина пудра захар, за да се предотврати полепването на сладкото по тях. Съдържанието на формичките се изсипва върху мраморни плочи и с помощта на специално оформен нож локумът се нарязва на ленти с ширина около три сантиметра, които отново се нарязват на малки кубични парчета.
Интензивността на този процес и необходимите умения може би са причината, поради която локумът никога не е бил успешно произвеждан в Западна Европа. Въпреки че много хора са се опитвали и са изтъквали причините, поради които опитите им не са били успешни (един британски държавен секретар по външните работи обвинява водата, наред с други неща), сладкото изглеждало невъзможно да се възпроизведе. Нищо не било съвсем същото като пресните локуми, които британските туристи от началото на XIX век купували при популярните си посещения в Турция, преследвайки това, което Ишън нарича “екзотичния Ориент“.
Най-ранните версии на локума са били ароматизирани с розово масло, мускус, бадеми или шамфъстък.
Те са били привлекателни за вкусовите рецептори на онези, които не са могли да пътуват до Истанбул, но са искали да усетят вкуса на далечно място. Не след дълго желанията им се сбъдват: вносът в Англия започва през 1861 г., когато локумът е известен като Lumps of Delight или “бучици щастие”. Списание “Пънч” публикува карикатура, за да оповести вълнуващото събитие.
Тези парченца удоволствие били толкова популярни, че вдъхновили специализирани магазини. В последния си, недовършен роман “Тайната на Едуин Друуд” Чарлз Дикенс води героинята си Роза на посещение в един от тях. При наличието на такава сложна структура за търговия на дребно потребителите започват да искат допълнителни вкусове. Скоро се появяват много версии, в които се добавят ядки, сиропи и аромати, вариращи от виолетови до портокалови и лимонови. Много от тези аромати се предлагат и днес, като сред тях има и нови, включително шоколад.
Традиционно локумът се опаковал в кутия, често шестоъгълна. Кутията се облицовала с восъчна хартия, за да се покрият напълно парчетата и да се предпази пудрата захар.
Академичните разговори около локума на Едмънд, която в крайна сметка е причината той да продаде тримата си братя и сестри на вещицата, се фокусират главно върху един въпрос: При положение, че целият свят на храните и сладкарските изделия е отворен за него, защо точно локум? (Този въпрос е особено важен за хората, които са открили локума именно заради Едмънд.)
Книгата на Тим Ричардсън (Tim Richardson) “Сладкиши: Историята на бонбоните” (Sweets: A History of Candy) отхвърля всяко съмнение за любимия статут на локума за западните потребители. Той посвещава цяла глава на спомените си, че като малък го е ял като специално лакомство, споделяно с дядо му, и го включва под номер седем в списъка си с “Десетте най-добри бонбона”.
Макар че много хора приемат, че Едмънд е бил запленен от класическата версия на локума с вкус на рози, Люис никога не посочва вкус, а само, че това е “най-добрият локум. Всяко парче беше сладко и леко до самия център”.
Независимо от вкуса, подобно описание предполага, че то е направено правилно (и следователно със сигурност не от британски производител).
Люис започва да си води бележки за историята, която в крайна сметка се превръща в “Лъвът, вещицата и гардеробът”, през 1939 г., когато той и домакинството му започват да приемат групи ученици, бягащи от бомбардировките на Втората световна война. Едно от момичетата-бежанци се рови в гардероба в дома му и неволно поставя началото на поредица от любими детски книги. Но самата книга е завършена едва в края на 40-те години и е публикувана през есента на 1950 г., точно навреме за Коледа.
Дългият период между създаването и написването означава, че Луис, за разлика от Едмънд, е преживял военните дажби и купонната система. На 26 юли 1942 г. сладкарските изделия са добавени от британското правителство към списъка с продукти, за чието закупуване са необходими талони от книгата за дажби освен пари. Освен това човек трябва да се регистрира в магазина, преди да направи покупка, а когато се появят нови стоки, опашките са дълги, а количествата – ограничени.
Сладките изделия не само се намирали трудно, дори когато човек е имал нужните купони за дажби, но и цените им били прекомерно високи. Едва ли е било време за килограми вносен и следователно луксозен локум.
Логично е тогава локумът да е бил в главата на Люис, когато е създавал книга, в която Коледа е основна тема. В Нарния “винаги е зима, но никога Коледа”, което е резултат от злата магия на Бялата вещица. Логично е да се направи паралел между тази мрачна фантазия и суровата реалност на военното време. Рационното разпределение обхваща и дървения материал, което прави коледните елхи по-трудно достъпни, а рационното разпределение на сладкарските изделия приключва едва през февруари 1953 г. – все още доста преди края на рационното разпределение на захарта по-късно същата година. Когато Бялата вещица пита Едмънд какво най-много би искал да яде, напълно възможно е Луис да е отговорил вместо него: бонбоните, които биха били най-трудни и скъпи за набавяне. Едмънд не просто пита вещицата за нещо сладко, а по същество я моли и за Коледа.
Освен това е интересно да се отбележи, че създателят на света на Нарния, лъвът-бог Аслан, е кръстен на турската дума за лъв. Увлечението на Луис по четенето, историята и културата може би го е подтикнало да реши да включи леко източно влияние в Нарния. За Едмънд и останалите от семейство Певънс Турция би била почти толкова екзотична, колкото и Нарния (и почти толкова невъзможна за посещение).
Всъщност много фактори вероятно са повлияли на избора на Луис по отношение на различни детайли. Независимо от това, решението му да превърне локума в най-желаното от Едмънд нещо я е увековечило в съзнанието на безброй фенове.
В романа локумът служи за чудесна хуманизираща цел.
За много читатели Едмънд е изключително труден за харесване герой. Той е нечестен с братята и сестрите си, жаден за собствена изгода и доста злобен. Но погледнат през призмата на изселването, тревогата за сигурността и трудностите, той изведнъж става триизмерен. Той вече не е просто алчен глупак, а дете, което се държи така, както много други биха се държали при тези обстоятелства.
За Едмънд локумът е начин да вкуси от по-щастливите времена, когато семейството му е било заедно и бъдещето не е било помрачено от световен конфликт. Трудно е да го виним, че посяга към кутията, която вещицата му предлага, и пълни устата си възможно най-бързо, за да навакса изгубеното време.