Снимка от гостуване на Вълчитрънското съкровище в Пловдивския исторически музей. Източник: Wikimedia Commons
Тази популярна статия на проф. д-р Богдан Филов е написана и издадена само 10-на дни след откритието на съкровището от Вълчитрън, Плевенско – в началото на януари 1925 г. Може би съкровището тъкмо е било пристигнало от Плевен на съхранение в Народния археологически музей в София и проф. Богдан Филов е направил само един бърз начален оглед на съдовете.
Макар че неговата първоначална идея и датировка са се оказали в последствие неправилни, статията му е пионерска и написана много увлекателно.
Накратко, Филов смята, че Вълчитрън е средновековно съкровище – старобългарско от VIIIIX век, по подобие на онова от Наги-Сент-Миклош в Трансилвания (пазено в музея KHM във Виена). А днес съкровището от Вълчитрън след дълги и подробни научни изследвания е датирано категорично в Късната Бронзова епоха, някъде към XV-XII век пр. Христа [виж например у: Ivan Venedikov, The Vulchitrun treasure. Sofia, 1988; Ал. Бонев, Тракия и Егейският свят през втората половина на ІІ хилядолетие пр.н.е. (Разкопки и проучвания, XX), София, 1988].
Затова и заключителните думи на Филов са пророчески:
„Нека се надяваме, че и съкровището от Вълчитрън ще заеме подобаващото нему място в науката и че то ще създаде една нова ера в изследването на вашето минало“!
Статия от проф. Богдан Филов е издадена във вестник „Пряпорец“ № 7369 на 12 януари 1925 г., препечатана и във в-к “Северно ехо”, Плевен, бр. 2, 15.І.1925 г.
Тъкмо в навечерието на Новата година при реголването на едно лозе в околността на Вълчитрън, Плевенско, е била направена една археологическа находка, която представлява съвсем изключителен интерес и която трябва да се причисли към най-важните открития от тоя род, които въобще науката позната. Намерени са били няколко съда, изработени от чисто злато, с обща тежест около 12 килограма.
Българската земя е давала и друг път подобни съкровища с голяма научна и материална стойност. Така например през 1903 г. близо до село Изгерлии, Татарпазарджишко (другото име на селото е Згарли, до Пазарджик и днес не съществува, бел. ред.), в развалините на една стара крепост е било намерено едно голяма съкровище, което се е състояло от около 25 килограма златни византийски монети от XII столетие, един голям златен кръст и 11 сребърни съдове.
За жалост това голямо богатство не е могло да бъде тогава запазено за страната ни и да постъпи в сбирките на Народния музей. По-голямата част от монетите, заедно с част от сребърните съдове и златния кръст, попадат в ръцете на златари, които веднага ги стопяват. Останалата част от предметите са били пръснати в разни ръце и са били по-късно изнесени в чужбина.
Трите най-хубави сребърни съда, богато украсени с орнаменти, които оказват тяхното ориенталско произхождение, са попаднали в сбирката на известния френски византинист Густав Шлюмберже (Gustave-Léon Schlumberger), у когото и до сега се намират.
През 1909 година при селото Николаево, пак в Плевенско, бе открито друго едно ценно съкровище от римската епоха, което се състои от голямо количество златни накити, няколко сребърни съда и около 1000 сребърни римски монети. Този път, благодарение на енергичната намеса на властите, съкровището беше запазено в своята цялоост и постъпи в сбирките на Народния музей. От подробното проучване на това съкровище се установи, че то е било заровено в земята около средата на III век сл. Хр. по време на опустошителните нашествия, които готите са предприемали тогава из земите на Балканския полуостров.
Новото съкровище от Вълчитрън далеко надминава обаче по своето значение всички тези по-стари открития. То се състои от пет златни съда, които се отличават както по своята необикновена форма, ката също и по своята изящна изработка, и от няколко златни похлупака, някои от които са твърде богато орнаментирани. Не е тук мястото да даваме подробно описание на тези предмети, които всеки ще може да види наскоро изложени в сбирките на Народния музей. Не можем, обаче, да не кажем поне две думи за най-важният от тях. На първо място трябва да се спомене големият полусферически съд с две вертикални дръжки, който се отличава по своята елегантна форма и който сам тежи вече около 4-5 килограма.
Наред с него най-голям интерес представя един по-малък съд, който се състои от три сърцевидни тасчета, скачени помежду си с една тръба и снабдени с една обща сребърна дръжка. Не по-малко важни са и двата големи похлупака, богато украсени с инкрустирани спирални орнаменти и снабдени по средата с дръжки във вид на луковица, които отгоре завършват с малка назъбена топка.
Необикновеното значение на новата находка се заключава, обаче, не толкова в нейната голяма материална стойност, колкото в художествената изработка на предметите и техния научен интерес. Тук ние имаме работа с предмети, които са единствени по своя род и каквито ние напразно бихме търсили на друго място. Те принадлежат към оная категория от паметници, които са в състояние да хвърлят съвсем нова светлина върху някои епохи от миналото и да преобразят коренно нашите традиционни представи за културната роля на нашата страна.
Първите въпроси, които всеки би си задали пред наличността на това съкровище, са въпросите, на коя епоха ще трябва то да се припише и кой може да е бил неговият притежател. Има случаи и те съставят грамадното болшинство при находките от тоя род, при които на тези въпроси би могло да се отговори веднага без никакво колебание. Съкровището от Вълчитрън не принадлежи към тези случаи. Неговите предмети са така необикновени, научните проблеми, които те повдигат са така разнообразни, щото на тези въпроси би могло да се отговори с положителност само след твърде обстойни проучвания.
При все това, още на пръв поглед съкровището ни дава вече известни указания, които ни позволяват да направим някои заключения относно неговото проихождение.
На първо място не подлежи на никакво съмнение, че съдовете съдържат известни елементи, които са свойствени на античната епоха. Към тях трябва да причислим формата на съдовете с вертикалните дръжки, както и някои особености от чисто технически характер в изработката на тези съдове.
Наред с това, обаче, ние намираме и някои елементи от чисто ориенталско естествено. Такива са например дръжките във вид на луковица при златните похлупаци, както и цялата орнаментика на тези похлупаци.
Какво означава това смешение на антични ориенталски елементи и къде е могло то да се осъществи при едни и същи предмети? За да ни стане това по-ясно, трябва да си спомним и за знаменитото „Атилово съкровище“, открито през 1799 г. в Унгария (известно днес като Надсентмиклошкото златно съкровище, бел. ред.), което се състои пак от голямо количество златни съдове. Наистина формата на тези съдове е съвършено различна, обаче и в тяхната орнаментика ние намираме пак същото преплитане на антични с ориенталски елементи. А това показва, че и двете съкровища ще да имат едно и също произхождение.
Известно е, че античното изкуство е проникнало през последните столетия на античната епоха твърде далеко във вътрешността на Азия, като е стигнало чак в северна Индия, както това се вижда от откритите през последните години скулптури в областта Гандара. Следователно, страните, в които е могло да стане кръстосването на античното с ориенталското изкуство могат да бъдат само Иран и Туран, на юг и на изток от Каспийско море. Тъкмо в тия страни ще трябва да дирим и произхождението на такива паметници, каквито намираме в Атиловото съкровище и в съкровището от Вълчитрън.
От там те са могли твърде лесно да бъдат пренесени и в дунавската равнина от туранските племена, които в началото на средновековната епоха нахлуват из вътрешността на Азия в Европа и към които са принадлежали и Аспаруховите българи. И наистина, Атиловото съкровище се счита напоследък от най-компетентните учени за българско, като се приписва на някой от българските владетели в заддунавска България.
Щом като всичко това е така, то засега най-вероятно се вижда предположението, че и съкровището от Вълчитрън е действително едно старо-българско съкровище от VII или VIII век, което е принадлежало на някой български владетел или виден сановник от тази епоха. В момент на голяма опасност и на бягство от една от многобройните тогавашни войни, то е било заровено в земята, за да бъде укрито от неприятеля. Обаче, неговият притежател сигурно е загина лнаскоро, без да може да се върне и прибере своето съкровище. По такъв начин то е останало в земята в продължение на векове, додето една щастлива случайност го извади наново на белия свят.
Както и да е, това съкровище, както по своето богатство, така и по своята голяма научна стойност, има за България същото значение, каквото има за Египет гробницата на Тутанкамена, чието откритие произведе напоследък такава голяма сензация в целия културен свят. Нашето съкровище сигурно няма да произведе такъв голям шум. Обаче за науката, особено за нашата българска наука, то ще представя не по-малък интерес. Находките от тоя род се отличават именно по това, че техният научен интерес не тъй бърже може да се изчерпи и че те откриват нови проблеми в науката, които дават един силен тласък на нейното развитие.
Достатъчно е да си спомним, например, трайното значение, което добиха в науката предметите, открити от Шлиман в старите гробове при Микене в Гърция или пък златното съкровище от Фетерсфелде в северна Германия. Нека се надяваме, че и съкровището от Вълчитрън ще заеме подобаващото нему място в науката и че то ще създаде една нова ера в изследването на вашето минало.
