Китаизацията на Европа – картини на Томас Кромуел, дългогодишен канцлер на крал Хенри VIII, и Дзиан Шунфу, мандарин по времето на династията Мин.
За английския историк Пол Кенеди основна причина за бурния възход на Европа от XIV век насетне е размерът. По-точно малкият размер. Защото Европа, конкретно католическата и протестантската ѝ част, е само един полуостров в най-западната част на огромната Евразия, и в нея нагъсто са наблъскани народи и държави, неспирно ръгащи съседа с лакти.
Тази тарапана от държави и народи поражда постоянно търкане, а то на свой ред произвежда топлина и пламък. Ако една държава започне да набира военна и икономическа преднина, мигом нейните съперници се втурват да я догонят.
Отговорите на предизвикателствата се материализат във вид на нови и нови изобретения и научен напредък, които в един момент избиват извън Европа под формата на световна колониална експанзия.
На другата страна на везните, по мнението на Кенеди, е Китай на династията Мин.
До XV век Китай притежава световно първенство в технологиите и икономиката. Ала империята има един ключов проблем – огромна територия, която трябва да бъде държана обединена. За да удържи земите от Корея до Памир, императорите се нуждаят от разклонена бюрокрация и безчислено чиновничество. При династията Мин обаче бюрократичната система се превръща в една затворена каста, поставила си две основни цели – да съхранява с фанатично упорство миналото и конфуцианските идеали и да осъществява строг и педантичен контрол върху всяка дейност в империята.
Резултатите не закъсняват – страшния флот, който в началото на XV век стига до Източна Африка, е разформирован, външната търговия е забранена и Китай се затваря в себе си. Все пак моряците и международните търговци са смели и волни сърца, готови на рискове в името на печалбите, които обаче чиновничеството иска изцяло да контролира.
И щом чиновникът не може да стори това, най-лесното решение е тези финансови и технологични потоци просто да бъдат прекъснати. По същото време изчезва и монголската заплаха от север, едно доскорошно предизвикателство в духа на тойнбианската теория за реакцията на обществата към външните предизвикателства, която на свой ред води до тяхната промяна и еволюция. И така, Китай застива в състояние на многовековно гниене, което накрая го превръща в полуколония на хиперактивните европейски „варвари“.
Ако Кенеди бе погледнал към Византия, щеше с удивление да открие сходни на китайските проблеми.
До 1071 г. империята е толкова голяма и богата, че всъщност е икономически самодостатъчна. Със самочувствието, че отвсякъде са заобиколени от варвари (точно като Китай) ромеите отхвърлят и странят от новото, идващо от тези „варвари“, като идеализират и се придържат фанатично към наследството на Рим и Гърция. Това води до липса на иновативност в мисленето, науката и технологиите и този хроничен застой излиза наяве от XII век нататък.
Но империята има още една отличителна черта. Ромеите гледат на държавата си като на християнска империя. Ала в действителност тя е чиновническа империя, запазила наследения от Късната римска империя бюрократичен апарат. Всъщност, Византия е единствената държава в християнския свят, която през Средновековието има финансовата възможност да поддържа платена бюрокрация. В един момент обаче тази бюрокрация, освен корупцията, развива и манията да контролира всички аспекти на живота в империята, особено икономическия, и тази мания намира документален израз в прочутата „Книга на епарха“, където педантично е изброено кое, къде и как може или не може да се върши.
Днешна Европа има малко общо с онази борбена, динамична и конкурираща се Европа от XV–XIX век, но има плащещо много общо с Китай от времето на династията Мин.
Подобно на Китай от времената на династията Мин, днес Европа се излегнала в едно оядено спокойствие, несмущавано от външни предизвикателства и водещо до пълно отпускане на духовете и умовете. Но ако беше само това, можехме безгрижно да си свиркаме.
Бидейки обединение на над две дузини държави с различно социално и икономическо развитие, населявани от народи с различен манталитет, Европейският съюз прилича на дреха, раздираща се по шевовете от различни местни и/или все още недоубити национални интереси.
За да държи в едно цялата тази огромна и разнородна структура, брюкселската бюрокрация се стреми да регулира, уеднаквява и контролира огромна част от живота и икономическата активност в съюза. И, колко „изненадващо“, тази бюрокрация постоянно набъбва, превръщайки се в привилегирована, затворена, корумпирана и недосегаема мандаринска каста.
Ефектите от нейните убиващи инициативността и иновативността намеси вече личат.
Днешна Европа няма свои световно разпознаваеми високотехнологични корпорации като Тесла, Гугъл, Майкрософт, Амазон. След като британците си вдигнаха багажа, Европа остана и без фармацефтични гиганти, можещи да се мерят с американските Пфайзер и Модерна. Само германците все още отсрамват корпоративно Стария континент със своята автомобилна индустрия, на която обаче брюкселската бюрокрация е решила да тегли ножа, налагайки с болшевишки волунтаризъм своите безумни „зелени преходи“ и „въглеродни неутралности“.
Ех, бедни дон Кихоте, какво стана със свободата? Заменихме я за кривите краставици на новите мандарини в Брюксел ли?