Снимка: Brett Zeck, Unsplash
Нещо се промени фундаментално в международната политика и международните отношения. Наблюдаваме края на една система от абстракции, които досега диктуваха съприкосновението между глобалните сили и техните съюзници. Наблюдаваме края на формата на глобализация, изграден върху концепциите за върховенство на закона и зачитане на условни споразумения между държави и организации. Защото всичко се основава върху добросъвестността на участниците. А добрата съвест се изчерпа. И оръжията отново лъснаха.
Русия от повече от десетилетие води външна политика на криво огледало спрямо Запада. Всъщност, всяка една от военните кампании в най-новата история на Русия се основава не върху разширяването на своето влияние и увеличаването на възможностите си – действия като миротворческата операция в Донбас са по-скоро противопоказни за руските интереси от чисто материална, утилитарна гледна точка – а върху това как ще изглеждат нейните постъпки, когато бъдат отразени в и от Запада.
Реторическият подход на Русия е пълно копие на американската обосновка за военните намеси в Близкия Изток от последните 20 години. Приказки за предотвратяване на геноциди, за защита на определено етническо население, за защитаване на принципите на правото и демокрацията. Приказки лишени от всякакъв смисъл. Руската теза се състои в докарването на западния довод до неговата пълна логическа крайност, извеждането на западните похвати до пълен абсурд с цел всяване на повсеместен смут. И това работи дори сега, след като толкова пъти е правено същото нещо.
Виждаме как ситуацията в Донбас разтърси цивилизования свят из основи, без да се налага Русия дори фактически да употреби сила. Путин, със своята пространна реч, показа на Запада, че неговият либерален ред (в геополитическия смисъл; концепцията за международни отношения основани не върху сила и капацитет за агресия, а доброволна асоциация в съюзи, споразумения и наднационални институции между суверенни държави) е не просто нереалистичен – той е основан върху международна ситуация, която просто не съществува вече.
Причината да се намираме в толкова продължителен период на мир беше пълната хегемония на САЩ след Втората световна война, а още повече след края на Студената война. Рядко се е случвало в световната история един политически актьор да има такова колосално надмощие над основните си противници. Това бе и причината Фукуяма да произнесе прословутите си думи за края на историята. Думи, които винаги ще го преследват, защото идеално сумираха и нагласата, която предизвика следващото голямо разместване. Либералният ред не се превърна в естествен завършек на човешкото развитие. Той се превърна в синоним за един нов вид репресивно надмощие, при което Съединените щати превърнаха международното законодателство в бухалка, с която да налагат своя политически, социален и културен диктат по света безпрепятствено.
Но САЩ нямат този капацитет вече. И тук трябва да прибавим думите “за жалост”. Защото, колкото и унизителен да е този ред на нещата, той е предвидим. Той позволява известна доза спокойствие, доколкото параметрите му са ясни. Ясно е колко можеш да мръднеш в определена посока без да предизвикаш катастрофалната реакция на Големия Брат.
Новата-стара анархична система на международните отношения се дефинира на първо и последно място от своята фундаментална непредвидимост. Старите сфери на влияние бавно, мъчително се съживяват. Като грозния звяр на Йейтс, силите на един забравен свят се задават в далечината в очакване на новото си раждане. Руските действия в Донбас демонстрираха едно много важно нещо – САЩ няма политическата воля за мащабни намеси в закрила на принципите си.
Американското население е по-разделено от всякога. Модерната Републиканска партия е изолационистка по примера на Тръмп и с нея все по-трудно ще се постига двупартийно единство по въпросите на външната политика. Защото тя предпочита да не води външна политика. При Демократите се наблюдават подобни тенденции, макар и по-бавни и ограничени, задвижени от възхода на крайната левица, която пък акцентира върху правото на самоопределение.
Америка не може да повтори последните 20 години
Изтеглянето от Афганистан имаше силно символно значение. То беше своеобразна капитулация. Дълга кампания, в която хиляди американци загубиха животите си, в която бяха наляти милиарди, дори трилиони, завърши със завръщане към изходното положение – хаос, талибани, кръв по улиците и пушек над Кабул.
Светът следеше изтеглянето с дни и не можеше да повярва, че най-силната, най-богатата и просперираща държава в световната история може да бяга паническа от неуспешна военна кампания в някаква песъчлива страна от Третия свят. Враговете на Щатите и НАТО наблюдаваха казуса внимателно. И прозряха в него симптомите на смъртта на идеалистичния американски интервенционизъм.
Донбас, към настоящия момент, затвърждава тази диагноза. Американските служби и медии направиха гаф след гаф в предвиждането и отразяването на събитията. А сега, когато Путин най-сетне показа ръката си, Щатите мълчат. Дали Запада изобщо ще наложи титаничните санкции, за които говори вече от седмици? Червената линия бе нахлуване на територията на Украйна. Признаването на ДНР и ЛНР от страна на Русия означава, че страната разглежда като суверенна донецка и луганска територия включително и земи, които към момента се намират под контрол на украинските войски. Руските военни части са в Донецк и Луганск, които Украйна продължава да разглежда като част от собствената си държава.
Това, по силата на международното право, е нахлуване. Но Запада няма да го разгледа по този начин. Защото не иска да се изправи лице в лице с новата реалност – светът ни се намира в ситуация на трайна нестабилност и войната отново е сериозна заплаха, която надвисва над обществата ни като сянката на втора Луна. И това потвърждава тезата, че Запада оперира с различни параметри. И тези параметри ограничават способността му да се защитава.
Необходимо е да военизираме населенията си. Вече е неизбежно. Необходимо е, за жалост, да увеличим военните харчове. Необходимо е да осъвременим дефанзивния си капацитет. Необходимо е да се борим с новата световна ситуация фронтално, вместо да продължаваме да се крием зад понятия като върховенство на закона и международно право. Те никога повече няма да означават нищо, ако ние не докажем, че сме в състояние да ги изпълним със смисъл.
Китай наблюдава ситуацията внимателно. И вижда Запад, който е уязвим. Който е разединен и неподготвен. Германия знае, че няма капацитет за конфронтация с Русия – тя е крайно зависима енергийно. И това не е само заварено положение; това е плод на съзнателната германска политика против ядрената енергия. Без Германия, Европа губи единия си основен център на влияние. Франция сама е неспособна да се противопостави на страна като Русия. Особено при отсъствието на силно американско рамо.
Европа е оставена сама сред зверове, които нито познава, нито е способна да пребори. Русия ще продължи да взима това, което може да откъсне и да задържи. Китай ще направи същото. Има огромна вероятност догодина по същото време да сме в същата ситуация, но този път по отношение на Тайван. Конгресът на комунистическата партия на Китай предстои в края на 2022 г. На него Си Дзинпин почти със сигурност ще получи своя следващ мандат. И в неговите рамки, Си ще се постарае да циментира името си в пантеона на модерните китайски лидери, редом до Мао и Дън Сяопин, както и прословути реформатори и държавници от древната история на китайската нация като Шан Ян.
Китайската експанзия е необуздана и борави с всички възможни способи – от интелектуалната и културна подмяна сред политическия елит в Монголия, през изкупуването на земя и бизнеси и демографската подмяна в пограничните региони на Русия и в Сибир, до голото дрънкане на оръжия край бреговете на Тайван. Запада не разполага с инструментариум, с който да противодейства на тази безпрецедентна за новата история на света агресия. Дори стъпки в правилната посока, като АУКУС, който трябваше да функционира като мрежа, която да спира и ограничава китайското влияние, среща вътрешни разпри и бива осъждан от западни партньори. Докато противниците на Запада се радват на взаимна подкрепа и обществено единство.
Това, от което Западът се нуждае, са силни личности
Президентът Макрон направи един, трябва да признаем, достоен опит да действа като балансьор. Той просто не получи безусловната подкрепа на партньорите си, а сам е твърде безсилен да регулира взаимодействието между глобалните сили. В момента лидерите на Европа са слаби мъже и жени, плод на система, която се захранва от мисълта за собствената си цивилизованост и величие.
Олаф Шолц не е човек, който вдъхва доверие. Аналена Бербок, външен министър на Германия и лидер на Зелените, не вдъхва доверие. Урсула фон дер Лайен, Борис Джонсън, Лиз Тръс… нима това са лицата на Европа и на Запада? Меки кариерни политици с ограничен опит извън държавния или НПО сектор и с нулева подготовка за една ера на кризисна политика, в която твърдите решения са абсолютно ключови дори за физическото оцеляване на едно население?
Старият ред на универсален мир е в полунощта на своето съществуване. Наближава моментът на безкрайните, неконтролируеми конфликти. Не само между големи, глобални сили, но дори на регионално ниво, между общности, които си съперничат от стотици години и тази им дейност е била прекъсната заради временната гаранция на сигурност, която американската хегемония наложи и гарантира.
Обществата се пръскат по шевовете си в неистово търсене на себедефиниция и самоопределение, иредентизмът се завръща, търкането между новото дясно и новото ляво достига фанатични нива на обществено фрагментиране. И всичко това се засилва изкуствено от прохождащите полюси на глобалната сила, които се противопоставят на Запада. Часът на вълка е близо. И е време Европа да реши дали ще бъде вълк.
