Заравненото минало: към историята на един терен в кв. „Княжево“

Време за четене: 12 минути

Школата за запасни подпоручици, с. Княжево. Пощенска карта. Издание на Т. Ф. Чипев, пътувала.  

Текстът на д-р Мария Митева е публикуван в Том 8 на годишника на Музея на София, посветен на 90-тата му годишнина. Сборникът съдържа мултидисциплинарни изследвания по различни теми и проблеми от областта на историята, археологията, етнографията, антропологията, архивистиката, историята на изкуството, архитектурата и градоустройството, консервацията и реставрацията, туризма и културните маршрути, музеологията и културния мениджмънт, които биха представлявали интерес за всеки, заинтригуван от актуалното проучване и опазване на културно-историческото наследство на град София и Софийска област. Може да се сдобиете с него и да прочетете още много наистина интересни статии.


Темата, която избрах, не е обект на нарочно и цялостно изследване и остава в граничната зона между краезнание и основния ми научен интерес – декоративно и приложно изкуство от Новото време. Основната ми цел е припомняне (повечето факти са известни, но не обвързани в хронологичен наратив) и опит за словесна и визуална реконструкция на заличено материално присъствие. Комплексът от сгради в някогашното село, днес квартал „Княжево“, в който през годините са се помещавали Държавната учебна занаятчийница, Школата – първо за запасни подпоручици, а впоследствие за запасни офицери, и накрая на своята битийност комбинат или, както се знае в квартала, фабрика „Българска коприна“, след дългогодишни трансформации и разрухата на прехода ни и конкретно – пожар през 2014 г. … днес е заравнен терен за бъдещо изграждане на голям супермаркет.

Тук няма да обсъждаме поетапното, бавно, но методично разрушение на сградите, няма да отдадем дан на скандалите около последния собственик и крайната точка в сценария – огнена стихия, която озарява нощното небе. Дори няма да обсъждаме пропуснатите възможности за създаване на музей на занаятите и индустрията, например. „Сега вече не правя култ от паметта, защото ми е ясно, че тя ни отнема от живота почти толкова, колкото може да ни даде. Страшно е да се помисли от колко много стари впечатления, стари чувства, стари мисли остарява настоящето и как понякога вчерашният ден се вмъква като разбойник в днешния, за да ограби. Кога повече, кога по-малко миналото ограбва настоящето, тъй че паметта се явява не само като средство за запазване, но и като средство за рушене на живота“ (Гълъбов 1934: 12). Ако си позволим да извадим от контекста на конкретната лична любовна история тези думи от есе на Константин Гълъбов, биха ни помогнали да примирим желанието си да запазим миналото с изискванията на настоящето и да приемем неговите реалности. Трудно се достига в разбиранията на един историк, макар и на изкуството, че не всяко минало може, и не всяко минало трябва да се запази.

Историята на мястото, в което изминават дните ни, историята на улиците, по които вървим всеки ден, по които водим децата си на училище или детска градина, историята на сградите, които всеки ден отминаваме, без дори да забележим, за мнозина наистина нямат значение. Но за нас, тези, които искаме да знаем по чий калдъръм минаваме и кой е отпивал от княжевската минерална вода назад в годините, тези, които искаме да разберем енергията на място, което обитаваме, и какви визуални маркери трасират колективната ни памет, сме изкушени все повече да търсим нейните измерения. Вглеждаме се в старите книги, разглеждаме стари снимки и така ни се ще да запазим този толкова романтичен, достоен и предприемчив дух на населеното ни място от годините на неговото модернизиране[1].

Дигиталната ера, в която ни се налага да живеем, не се нуждае задължително от веществено присъствие, за да функционира едно място като маркер на национална памет. Достатъчно е да опишем максимално възможното като фактическа определеност и фиксирани образи, и научно обосновано като специфично знание да го подредим, оценим и предадем на поколенията и все по-достъпните методи за визуализация.

С Указ на княз Александър Батенберг от 9 юли 1883 г. се открива Държавната учебна занаятчийница в с. Княжево със задачата „да усъвършенствува занаятите в България по дърводелство и железарство, като приготвя добри и способни майстори за тях“[2]. Допълнителното издирване ни откри издание на „Пръв отчет“ на учебното заведение за периода от първата година до учебната 1886–1887, изготвен от тогавашния директор (вж. Атанасов 1887; Правилник 1887). Двете четива съдържат ценна информация относно организацията на заведението, програмата, преподавателския му състав, изучавания материал, техническата обезпеченост, сградния фонд, асортимента на изделията. В отчета са поместени имената на курсистите, статистически данни по място на раждане, възраст, дори здравословен статус. Отредено е място на бюджета, списък с предоставяните на курсистите облекло, обувки и постелно бельо на всеки шест месеца, провежданите изпити и осъществена специализация. В края е поместена обява за прием през новата учебна година.

Подобни учебни заведения с курсисти стипендианти[3] намират и своите критици[4], които освен финансовата страна обсъждат и програмите и липсата на връзка между специализираните училища и производствата, както и превеса, според тях на теоретичните занимания. Бързото приобщаване на страната ни към модернизирана Европа, липсата на мащаб и капацитет най-често довеждат до компресиране на процесите и явленията при опита да се обединят и функционират в едно цяло различни начала – в случая това са, от една страна, висшите училища (академии) по приложни изкуства и занаяти и техническите или промишлени училища, добре познати от страните с модерно специализирано образование. В тази полемика се включва и директор Васил Атанасов, като започва отчета си с въвеждаща част върху занаятчийското образование. „Усъвършенствуваната работа е неизчерпаем извор на благосъстояние на человекът. Ако работата е лостът, разумът е необходимата точка за подпорка, на която само може лоста да работи“ (Атанасов 1887: 1) Споделя още за „… надпреварата днес по европейските държави в образователното повдигане на занаятите. Именно на практическото образование трябва да благодарим за днешния напредък, за тоя век на изкуствата, който е постигнал работи по-велики даже от старовременните пирамиди“(Атанасов 1887:

Сградата на бул."Цар Борис ІІІ "(част от бившата "Българска коприна") към 2007 г. Снимка: личен архив, д-р Мария Митева.
Сградата на бул.“Цар Борис ІІІ „(част от бившата „Българска коприна“) към 2007 г. Снимка: личен архив, д-р Мария Митева.

1). Защитата на учебното си заведение той ще подкрепи и с редица примери от опита на държави като Австрия, Германия, Белгия, Холандия, Франция и Русия. Атанасов ще препоръча за въздигането на занаятите у нас да се организират по места и дружества, които да провеждат курсове, предлага дори примерна програма, по която могат да се провеждат „празнични” (събото-неделни) курсове, но най-важното според него е включването на рисуването и ръчната работа още в първите отделения на всяко училище.

Конкретно за хрониката на занаятчийницата разбираме, че Третото обикновено народно събрание предвижда в бюджета за 1883 г. 60 000 лв. за откриването на училището, като се дава под ведомството на Министерството на Общите сгради, земеделието и търговията[5]

Зданията на бившата в турско време сукнена фабрика в с. Княжево се предават на Г.Н. Витанов, член при Софийската окръжно управителен съвет, сега назначен за управляющии училището. С малки поправки зданията се приспособяват за работилници и пансион. От Кюстендилския инженерен участък и от Софийския болничен склад се доставят някои инструменти, необходими за първата нужда на заведението“.

(Атанасов 1887: 14–15)

В друг източник се уточнява, че „занаятчийското училище се е помещавало в изоставената фабрика за шаяци гдето в турско време са приготовлявали от питомниците на „ислахането” униформи за турската войска“. (Йорданов 1928: 7). За уредбата на софийското „ислях – хане“ от 1866 г. пише Матей Георгиев.

В Ниш и Русе били основани ислях-ханета, в които се приемали бедни сирачета, за да изучават науката, разни занаяти и да влизат в добрия ред на човещината… По софийско житата и други храни през 1866 г. били ефтини, ето защо тук можело най-лесно да се издържа такава работа. Освен това софийско се оказало подходящо за тъкане на аби, шаяци и пр., с които се занимавали учениците в исляхането… Така също се взели необходимите мерки за направяне в София една фабрика, нарочно за изваждане от учениците аби и шаяк.

(Георгиев 1920:91)

Това посочване ни подсказва историческите проекции и вероятно обясняват избора на място за новото учебно заведение – наследило не само пригодените сгради, но и социалната и образователна функция. Авторът на отчета споделя неудовлетвореността си от първата програма[6]. Личният
състав през тази първа година освен директора включва още двама учители, двама майстори и един иконом-деловодител, един свещеник-законоучител и един лекар.

От изложението по-нататък разбираме за трудностите, които всяко начало поставя – честата смяна на учителите, размирици след курсистите[7], разделянето на два класа според уменията на курсистите, сливането им при напускане на учител и последващо отново разделяне. През лятото на 1884 г. е „съградено ново здание над работилницата, до шосето, за пансион, в които още същата година се преместват учениците от досегашната спалня в първия етаж, в дясната половина от бившата сукнена фабрика“ (Атанасов 1887: 17). Втората година отново е белязана от размирици сред курсистите, които довеждат до напускането на директор Витанов, на негово място е повикан от Военното министерство Г. Иванов. „След това Министерството на финансите, под чието ведомство дохожда заведението, уволнява повечето майстори, някои учители. Приказ № 9 от 21 януари назначава Г. Иванов за директор на заведението, който води и заниманията по чертане. В края на месец март се назначават за теоретичните предмети приходящи учители от Софийската класическа гимназия.

Сградата на бул."Цар Борис ІІІ "(част от бившата "Българска коприна") към 2007 г. Снимка: личен архив, д-р Мария Митева.
Сградата на бул.“Цар Борис ІІІ „(част от бившата „Българска коприна“) към 2007 г. Снимка: личен архив, д-р Мария Митева.

Третата година (1885/86) поставя и нови предизвикателства. „Критическите часове, които сполетяха отечеството, отвлякоха заведението от собствената му задача” (Атанасов 1887: 19). Отново смяна на директора – от 18 септември е назначен Ив. Брадинов. През октомври нова придобивка – „подарък от фирма „Юлиус Юнгферт“ в Пеща, състоящ се от 53 късове разни изделия по изкуственото железарство“ (Атанасов 1887: 19).

Назначаването на Васил Атанасов за директор на четвъртата година от създаването на училището се оказва печеливш ход за разклатеното състояние на училището. За първи път е описан инвентарът на училището, изготвен е цитираният отчет, съставен е Правилник, който пунктуално описва всяка една дейност, свързана с училището. Курсистите вече 79 на брой са разпределени в три класа. Програмата е обогатена. Директорът преподава български език, търговска кореспонденция, технология и химия, Карел Милде е поел аритметика, физика, счетоводство, геометрия, проектиране с чертане, елементарно и специално рисуване. През същата година започват проучвания[8] и по частна инициатива на директора е предоставен в Министерството проект за отваряне на грънчарски отдел[9] с план за нужните постройки. През същата година са поправени класните стаи,
трапезарията, старият склад до шосето, оградата на градината и е построена сушилня за дървения материал и нова удобна леярна „с три оджаци за леене с гърнета (до 40 килограма съдържание)“ (Атанасов 1887: 23).

На 15 август същата година в училището идва на посещение „Негово Царско Височество“, придружен от министрите Стоилов и Начович, и наред с „насърчението на учениците с отечески думи“ декорира с ордени директора, учителя К. Милде и майсторите И. Ходина и А. Малхера (Атанасов 1887: 23). Училището просъществува 11 години и макар да се срещат мнения, че „не е дало очакваните резултати и затова е било закрито през учебната 1895/6 г.“ (Йорданов 1928: 7), на негово място са открити четири отделни училища[10], които пренасят, както бихме казали днес, работещите практики от организацията и обучението в Занаятчийницата (вж. ОДССУ). Приемствеността е осъществена и чрез самите преподаватели. Автори посочват това разформироване като прерастване или като специализация. В. Василчина заключава, че още „някъде към 1890 г. Държавната учебна занаятчийница в своя вече “окомплектован” вид, може да се разглежда като пример на художествено-индустриално училище от европейски тип. То е създадено и организирано според пряко заимстван европейски опит (най-вече австрийски), а неговите педагози са европейски или български специалисти, формирани в Европа (Чехия, Германия, Австрия)“ (Василчина 2005: 328).

Сред местните хора Държавната учебна занаятчийница остава ярки спомени. Във вестник „Княжевска дума“ се посочва, че след стачка на учениците се стига до затварянето на заведението:

И по такъв начин Княжево се лиши от един културно-просветен институт, който не може да се забрави от тогавашните княжевци, защото още са запечатани в паметта им моментите от техните изложени предмети, също се помнят за много още години, как тържествено се тогава празнуваше, заедно с цялото село, празника ни на Св. св. Кирил и Методий, каква мила картина беше?

(Митов 1930 а: 2).

След закриването на училището комплексът от сгради не остава пуст: „в същото помещение се настаниха пионерите: телеграфисти, железничари и мостовици, елита на тогавашната наша армия, от чийто песни ехтеше цялото село“. Авторът си спомня още за наводнението през 1897 г., „когато Владайската река разруши всички мостове с изключение на Александровския и Шарения мост, и как тия младежи направиха веднага един временен мост и съединиха двете части на селото. Обаче през 1900 г. вдигнаха техническата дружина, вместо нея дойде подофицерска рота“ (Митов 1930б: 1).

През 1901 г. е създадена Школа за запасни подпоручици от пехотата, а от 1904 г. започва да функционира школа за запасни подпоручици от артилерията11. От 1908 г. двете школи са обединени в Школа за запасни офицери. В Княжево Школата остава до края на 30-те години. И както пише местният хроникьор: „Княжево… можа да даде гостоприемство на по-голямата част от българската интелигенция, която впоследствие застана по върховете на различните отрасли на държавното управление и изпълни достойно своя дълг към родината, като ороси с кръвта и покри с костите си четирите краища на Балканския полуостров“ (Митов 1930б: 1). Всеки ученик от едноименното училище в квартала ни е чувал, че Йордан Йовков тук е написал първото си стихотворение – „Под тежкия кръст“[12]. Нееднозначността при възприятието на всяко милитаризирано подразделение е валидна и тук, но фактът, изказан в горната дописка е безспорен[13]. Запазените пощенски карти с облика на Школата отчитат продължаващото обновяване на комплекса от сгради, увеличава се мащабът, като се запазва стиловия облик и типа градеж.

Сградата на бул."Цар Борис ІІІ "(част от бившата "Българска коприна") към 2007 г. Снимка: личен архив, д-р Мария Митева.
Сградата на бул.“Цар Борис ІІІ „(част от бившата „Българска коприна“) към 2007 г. Снимка: личен архив, д-р Мария Митева.

За функционирането на сградите през десетилетието преди промяната на политическия режим в страната през 1944 г. и след това – до национализацията, нямам данни. В историческата справка за фонда на текстилния комбинат Българска коприна в Териториална агенция архиви – София[14], се посочва, че след 1947 г. са обединени 30 единични фирми, най-старата от които е фабриката на Ландау от 1901 г.[15] Самото АД Българска коприна, което дава названието по-нататък на комбината, се намира в Красно село, и е основано през 1928 г.[16] В архивния фонд на комбината се съдържа справка, изготвена през 1976 г. и подписана от директора на комбината П. Андреев, откъдето научаваме за множеството трансформации, през които е преминало това обединение[17], за да функционира от 1970 г. като комбинат „Българска коприна“. От справката научаваме още, че в Княжево, където е управлението на комбината, се намира Апретурно-багрилен цех „23 декември” и че е изпълнявал 30% от производствената програма на комбината. Описани са машините, технологията, важно за отбелязване е сравнението, че „през 1948 г. са произвеждани 25–30 обикновени артикула, за да се стигне до 140 модерни и луксозни артикула, задоволяващи увеличените изисквания на нашия и чуждия купувач”. С характерната за периода идейна осъзнатост се казва: „… днес в комбината се произвеждат четири основни видове копринени тъкани: естествено-копринени, изкуствено-копринени, синтетични и смесени тъкани. Произвеждат се тъкани гладки, жакардови и десенирани. В щампата имаме над 1200 десена и разцветки“. С изостреното ни чувство към екологичните проблеми днес си спомням без носталгия за „вълшебната река”, над която минавах ежедневно на път за училище – Владайската река всеки ден беше обагрена в различен цвят, но така и не стигнахме до златното.
Цитираната дотук историческа справка към фонда на комбината е ценен източник на информация не само за текстилното производство, но и за редица общи характеристики на периода на НРБ.

Следва нова промяна на политическата система – през 1990 г. комбинатът е трансформиран в Държавна фирма „Ина“ за производство на платове от естествени и изкуствени влакна, от 1993 г. е ЕАД, а през 1996 г. е приватизирана.

Проследяването на промените в предназначението и функцията на несъществуващите днес сгради от заравнения терен в Княжево позволи да отчетем едновременно динамика и устойчивост в развитието му. От вероятно сравнително модерно изградена за времето си фабрика отпреди Освобождението през приспособяван и дострояван за нуждите на училището-пансион с работилници образователен комплекс през почти тридесетгодишното му използване за обучение на офицери от запаса се завръща при последното си предназначение към първоначалната си функция като текстилна фабрика. Допълнително проучване на архитектурата, етапите на обновяване и цялостното благоустройство на селото около този център бележат целите на следващи изследвания. Наистина е трудно със стойностите на бегло очертаното минало на квартала да съизмерим делника си днес, но това пък ни кара да натоварим бъдещето с реципрочни очаквания.


Бележки

[1] Историята на село Княжево (Клисура, Бали Ефенди) е добре позната, неотменни са два фактора – индустриално и туристическо средище, обликът му е познат от редица пощенски карти. Обект на интерес са църквата „Св. пр. Илия“ и текето в двора ѝ. През годините е развивана богата читалищна дейност (вж. ЮСКНЧ 1932). Училищното дело е с дълга история (вж. 125Г 2007). Издавани са вестниците „Княжевски глас“ (1925 г.), „Княжевска дума“ (1930–1931 г.), „Княжевска мисъл“ (1933–1935 г.), „Княжевец“ (1996–1997 г.).

[2] Указ № 509/9.07.1883 г. Учебното заведение се разглежда в публикация на В. Василчина (вж. Василчина 2005) и изследване на същия автор върху „Професионално техническо-технологично-художествено образование в производствената модернизация на България (края на ХІХ – начални десетилетия ХХ век)“ като планов проект към ИИИзк–БАН (ръкопис). Сведения за училището откриваме в отделни статии (Иванов 1927) и книги (Йорданов 1928). Попадането на фотографски албум, част от съхраняваното във фонда на Монархическия институт в Държавна агенция архиви, ни откри
визуалният облик на занаятчийницата. Фотограф е Иван А. Карастоянов, а поместените 10 кадъра са от първото изложение на изделията на възпитаниците на училището за учебната 1886–1887 г., сградите, където се помещава, както и околността и облика на с. Княжево – административна сграда, спиртната фабрика на Иван Хаджиенов, хотел „Сан Стефано“ (ДАА, ф. 3к, оп. 15, а.е. 362).

[3] През първата година са приети тридесет и пет души стипендианти, девет души своекощни и двама души външни.

[4] Например вестник „Пловдив“ помества в поредни броеве (от 11 до 14 бр. на 1886 г. и в следваща година) обширен материал за училищната криза у нас, атакувани са тези заведения, в които се подготвят ученици на държавна издръжка. Препоръчва се тези училища да се общински.

[5] Изказва благодарност на „енергичен основател на туй заведение – Н. С. Княз Хилков“, който с окръжното си до окръжните управители № 2486 от 7 юли съобщава за отварянето на училището и условията за приемане на ученици (Атанасов 1887: 14).

[6] Програмата включва закон Божии, български език, аритметика, отечествознание, физика – механика, практическа геометрия и рисуване.

[7] Свещеникът е обвинен, че им преподава протестантизъм.

[8] През месец май директорът е командирован по местностите около Самоков, Кюстендил и Трън да изучи глините.

[9] Функционира от новата учебна година. Две години по-късно – през 1890 г. – са открити и тъкачески и бояджийски отдели.

[10] „… по железарство – в Самоков, по столарство в Русе, по грънчарство в Трън и по тъкачество и бояджийство в Сливен“ (Йорданов 1928: 7).

[11] Други военни учебни заведения до 1944 г. (вж. https://edinzavet.wordpress.com./drugivu/).

[12] Публикувано във в. „Съзнание“, бр. 9 от 26 октомври 1902 г. Йовков е в школата от 1902 до 1904 г.

[13] С жар и жертвоготовност или само по задължение през Школата преминават повечето младежи с висше образование. Най-често се споменават имената на Димчо Дебелянов, Гео Милев, Сава Гановски и редица други.


Библиография

125Г 2007: 125 години училище в Княжево. – В: Учителско дело, 17, 2007, с. 7.

Атанасов 1887: В. Атанасов. Прьв отчет за Държавната учебна занаятчийница в с. Княжево за учебните години 1883/84 до 1986/87. София, 1887.

Василчина 2005: В. Василчина. Между техниката, технологията и изкуството. Приложно изкуство и
техно-художествено образование в края на ХІХ – началото на ХХ век. – В: Изкуствоведски четения 2005. София, 2005, с. 318–330.

Гълъбов 1934: К. Гълъбов. Любов и ликвидация. – В: Орнамент: Философски и литературни есета. София, 1934, с. 11–15.

Георгиев 1920: М. Георгиев. Възраждането на град София. София, 1920.

Иванов 1927: Д. Иванов. Кратка бележка върху дейността на дългогодишния директор и учител в Русенското държавно средно столарско училище „Йосиф Вондрак“ по случай 30-годишния му юбилей. – В: Модерно столарство, 7–8, 1927, с. 90–95.

Йорданов 1928: Д. Йорданов. Принос за промишлената история на града София. София, 1928.

Митов 1930 а: С. Митов. Княжево (исторически бележки). – В: Княжевска дума, 1, 1930, с. 2.

Митов 1930 б: С. Митов. Княжево (исторически бележки). – В: Княжевска дума, 3, 1930, с. 1.

ОДССУ: Отчет на Държавното средно столарско училище в гр. Русе за 15-годишното му съществуване в гр. Русе от учебната 1895/96 до 1909/10. Русе, 1912.

Правилник 1887: Правилник за Държавната учебна занаятчийница в село Княжево. Утвърден от министъра на финансите на 9 февруари 1887 г. София, 1887.

ЮСКНЧ: Юбилеен сборник на Княжевското народно читалище. София, 1932

Сподели
Default image
Мария Митева

Д-р Мария Колева Митева е изкуствовед, с научен интерес в областта на историята на изкуството от периода на Новото време. Специализиран фокус върху декоративните и приложните изкуства. Издадена монография "Стефан Баджов - биография на декоратор", С., 2014 г.,

Leave a Reply