Зараждане и извори на Исляма, Петте стълба, съвремения обществен морал

Снимка: Muhammad Amaan, Unsplash

Материалът представлява кратко изложение на генезиса и догматиката на религията ислям. Това, по мое мнение, е информация абсолютно необходима за съвременния човек, за да може да се ориентира в една сложна материя и да осъзнае поне част от проблематиката, свързана с мястото на тази световна религия в съвременния свят. Така например, много от обществените дебати днес са свързани с особено актуални въпроси, свързани с исляма, като например: как се тълкува категорията „неверници“[1] от вярващите мюсюлмани, дали ислямът е религия на мира или на омразата[2].

Мюсюлманите вярват, че Учението е достигнало до хората чрез божествено Откровение предадено (низпослано) чрез Пророка, откъдето произтича и юридическия характер на исляма, определян преди всичко, като Закон (Шериат или Шариат).

Шериатът е религиозното законодателство в исляма, своего рода феномен, непознат в другите две монотеистични религии. Той обединява в едно цяло религията, обществения морал и правото. Названието произхожда от „шариа“, араб. – необходим, верен път. Предписва богословски и правни норми, установени от Аллах, като вечни и неизменни. Шариатът диференцира всички действия на вярващия в няколко категории.

Първият (смятан за основен и единствен) извор на Шериата е Свещеният Коран.

В основата на Исляма, като стожер стои тази Книга – Коранът (на арабски – четиво). По същество Коранът представлява не само религиозен, но и социален и юридически кодекс, който регулира поведението на вярващия мюсюлманин от люлката до гроба. Смята се, че в него е казано всичко. Той е свещен не само като мисъл, идея и съдържание, а и като предмет – всяка книга, която съдържа Корана е свещен предмет и посегателството срещу този предмет е посегателство срещу Бог.

Текстът на Корана не е установен приживе на Мохамед. След смъртта му, проповедите се разпространявали, както и дотогава – словесно и чак след няколко опити били кодифицирани през 650 г. при халифа Осман. Най-старите ръкописи се появяват век по-късно. Така установения текст на Корана е разделен на 114 глави (сури), съдържащи 6666 стихове (аяти).

В основата на учението си Мохамед се базира на истории от Стария Завет, често апокрифни, които той познава само от преразкази, тъй като се смята, че не е бил грамотен. Затова библейските истории в Корана са неточни, непълни и фрагментирани, а често и апокрифни. Но пък сърцевината и догматиката на неговото учение са напълно оригинални и уникални.

Редакцията от 650 г. оставя доста спорни въпроси, породени и от несъвършенството на тогавашното арабско писмо, в което не съществуват знаци за кратките гласни. То не уточнява второ и трето лице на глагола и т.н., което предизвиква съществени грешки, избягвани единствено благодарение на устната традиция за установен прочит на текстовете.

Освен това в Корана има много смислови, хронологични и граматични противоречия. Като той цяло представлява сбор от архаични текстове, изпълнени с мистицизъм и иносказателност и затова позволява широко поле за тълкуване (смята се, че сам Пророкът не е обръщал внимание на противоречията, казвайки: “Онова, което ви смущава, приемайте го с вяра“). Повече от 1000 години усилията на поколения ислямски теолози са съсредоточени върху тълкуване на явните противоречия в текстовете[3].

Вторият извор на Шериата е Сунната (Предание, араб. – ас Сунет).

Той не може да противоречи на Корана, а само прецизира ислямската религиозна мисъл. Това са събрани предания – хадиси (хадис, араб.: едно предание, изречение). Свещените хадиси са основа на ислямското право. За разлика от Корана, който е едно хаотично изложение със слаба конкретика, Сунната, като сбор от хадиси, представлява практическото ръководство за прилагане на Закона, създава стабилните основи на ислямското право и превръща Исляма в едно монолитно цяло. Това са преразказани случки от решения, които е взел Пророка за конкретни казуси от живота на мюсюлманската общност.

Появата на хадисите е предизвикана от практическа нужда. В Общността всички проблеми – религиозни, стопански, социални, граждански, военни, муниципални и т.н., трябва да се решават в пълно съответствие с Вярата. Това било лесно, докато бил жив Пророкът (защото той получил откровенията от Бог) – за всеки казус се допитвали до него.

След смъртта му се допитвали до Сподвижниците (първите четири праведни халифи), които били общували непрекъснато с Пророка. Те си спомняли, как е отсъждал той във всеки конкретен случай. Във времето броят на лицата препредаващи случките нараснал до 13 (степени), същевременно неимоверно нараснал и броя на самите препредадени случки (казуси).

Затова по-късно, в IX век били създадени сборници, с прочистени и одобрени хадиси. Известни са шест сборника от това време. За най-авторитетен поради високата степен на достоверност се приема сборникът, съставен от имам Ал-Бухари (810-870 г.) и съдържащ 7275 хадиси, подбрани от него сред съществуващите тогава, както се предполага, шестстотин хиляди хадиси. Видно е, че Хадисът представлява нещо, като юридически прецедент, създаден от Пророка или Сподвижниците и препредаден по верига от свидетели през поколенията. Естествено, свещените хадиси не могат по никакъв начин да противоречат на свещения Коран.

Третият извор на Шериата са решенията на законотворците, араб. – Иджм

Те също не могат да противоречат на Корана и Сунната, а само прецизират ислямската религиозна мисъл, като тълкуват разширително, в юридически категории, неясните и неразработени казуси от Сунната. Регулират структурата на Света на Исляма (Умма-та).

Тук основа са юридическите решения на Сподвижниците. Признати в Исляма са четири юридически школи: на Малик ибн Анас, на Абу Ханифа, на аш Шафии и на Ахмед ибн Ханбал. Между четирите школи няма особени догматични различия[4].

Всяка от школите има преимуществено влияние в отделна част на ислямския свят, но като цяло и четирите са равнопоставени. Те тълкуват Закона (Шериат), който регулира всички страни на обществения живот, дейността на самата ислямска държава, както и живота на всеки отделен мюсюлманин.

Ислямът е възникнал в пясъците на Арабия преди близо 1400 години. Ислям на арабски има смисъл на „подчинение“ и най-добре предава същността на най-младата монотеистична религия. Подчинение на Бог (Аллах), който е единен, вечен и всемогъщ и определя еднолично битието, събитията и причинните връзки в света.

Съдбата на всеки човек е в негови ръце. За разлика от християнина, мюсюлманинът е лишен от свободна воля и божествена душа, а пък Пророкът е един обикновен смъртен човек, който се явява само глашатай на Бог.

Всъщност, по всичко личи, че Мохамед е действителна историческа личност. Роден нейде в Арабия (единствената меродавна дата в неговия личен живот е тази на смъртта му), в могъщото племе на корейшитите, през 570 или 571г. от Р. Хр.

Според легендата, той от малък остава сирак и е отгледан от своя дядо, а по-късно от чичо си, Абу Талиб, комуто дължи много. За да подобри материалното си положение, на 25-годишна възраст Мохамед постъпва на служба при богатата вдовица Хатиджа, за която не след дълго се жени и докато тя е жива не взема друга жена. От този момент Мохамед започва да се занимава с търговия и керванджийство, поради което няма материални грижи. Изглежда, че по време на пътуванията си се е запознал (от разкази) с основите на християнството и юдаизма. Смята се, че когато започва да проповядва, Мохамед е на 40 години.

Ислямът се е разпространявал по света изключително „с огън и меч“[5]. Първият завоевател и халиф (религиозен и военен водач на всички мюсюлмани) е бил самият Мохамед.

В ислямското право е утвърдено още по негово време, че в света съществуват две области – на Правоверните (Дар ул ислам) и на Неверниците (Дар ул харб – област на войната). Главната задача на ислямската държава е да води Свещената война (джихад) срещу неверниците, докато Ислямът завземе целия свят (Свещения Коран, гл./сури: 2, 4, 5, 8, 9, 16, 22, 47, 48, 58, 66…) Вътре в „Умма“-та отношенията между мюсюлманите са изградени, съгласно Шериата, на базата на взаимното уважение, братството и взаимопомощта. Тези взаимоотношения, както и поддържането на самите основи на Вярата се гарантират от пет основни персонални задължения (стълбове на Исляма) за вярващите, а именно:

– Символът на вярата (шахада, араб. – засвидетелстване)

Канонична формула, която се приема от всеки вярващ мюсюлманин и с която се утвърждава единосъщността и безграничното могъщество на Аллах. „Няма друг бог достоен за поклонение, освен Аллах и Мухаммад е Неговият пратеник“ („Ла илаха илла-ллах уа Мухаммад расул Аллах“).

– Молитвата (салат, араб.)

Извършва се ПЕТ пъти дневно (в Корана е записано три пъти, изискването за пет молитви произлиза от Сунната): на разсъмване (собх), веднага след пладне (зохр), около 4 ч. следобед (аср), веднага след залез (магхриб) и накрая – в произволен час от нощта (иша). В часа на всяка молитва мюезинът се изкачва на молитвената кула – минаре и оттам отправя призив, съгласно определена и неизменна формула от 13 изречения. Молитвата за вярващия се предшества от ритуално измиване и е подчинена на строго определени правила.

– Постите (саум, араб.)

Те са единствени и задължителни (освен за болните и за пътуващите, при известни условия) за месец Рамазан. Започват при настъпване на новолуние и стриктно се спазват от изгрев до залез слънце. През това време на вярващия е забранено да приема храна и вода или да се отдава на плътски удоволствия. След залез слънце се разрешава вечеря и закуска преди изгрева.

– Милостинята (закят, араб. – задължителна милостиня)

Тази милостиня е задължен да отдава всеки физически и умствено здрав мюсюлманин, притежаващ някакво имущество и минимален доход. Размерът е между 1/10 и 1/20 от печалбата, реколтата или прираста. Първоначално тази задължителна милостиня е трябвало да представлява данък, който да се разпределя между бедните, пътуващите и доброволците в Свещената война. Впоследствие в ислямските държави тя се превръща в обикновен данък. В момента се практикува и в мюсюлмански общества, живеещи в неислямски страни.

– Поклонничество (хадж, араб.)

Това е основно задължение за всеки физически и умствено здрав мюсюлманин, който може да си го позволи поне един път в живота. Освободени са бедните, душевно болните и жени, без роднини мъже, които да ги придружават. Целта на поклонението е светилището в Мека, и най-вече свещената постройка Кааба, която се намира в центъра на светилището и е покрита с платно от черен брокат. В светилището се намират също „черният камък“, камъкът настъпван от Авраам и изворът Земзем. Процедурата на поклонението се практикува според строги ритуали и се извършва колективно.

– Свещената война (джихад, араб.)

За разлика от изброените дотук задължения, които са лични, за отделния мюсюлманин, Свещената война е колективно обществено задължение, дълг на самата ислямска държава, като организатор. Всеки мюсюлманин е длъжен да съдейства на тази война. В по-ново време Свещената война не се споменава, като като основно задължение на Исляма, както е било в миналото. (причината е да не се дразнят немюсюлманите/неверниците и за да може да се представя мюсюлманската религия, като миролюбива и неагресивна)

Освободени са само най-бедните, жените, децата, болните. В изключителни случаи (липса на бойци, нападение на неверниците) повечето от тези ограничения може да отпаднат. Бедствията понесени в свещената война, както и получените рани се зачитат на вярващите, като особени заслуги към Исляма.

Падналите във войната с неверниците се признават за мъченици за делото на Исляма и тутакси са пренесени в Рая, където стават участници в небивали наслаждения. Обявяването и воденето на Свещената война се подчинява на детайлно разписани правила. Обявяването на джихад може да се извърши само от Имама (има се предвид едноличен религиозен и светски водач) и то според определени изисквания: неверниците първо трябва да се приканят да се подчинят доброволно и да приемат исляма, а според някои школи, когато неверниците не са чували за Исляма, трябва първо да им се достави Корана, а след това да им се иска подчинение. Воденето на военните действия също е детайлно описано: как се напада, как се настъпва и отстъпва (т.е. при какви съотношения на силите спрямо неверниците), кога се сключва примирие, как се сключват и съблюдават договорите с неверниците, как се поделя плячката, кои неверници се убиват и кои се обръщат в робство и т.н.

Свещената война против даден народ от неверници се прекратява юридически, когато той приеме исляма. Ако обаче неверниците упорстват и бъдат победени от мюсюлманите, с тях се постъпва в зависимост от това дали са езичници или хора на Завета (кафир китаби) – християни и евреи. За езичниците изборите са само два: смърт или приемане на исляма, докато за „хората на Завета“ има и трети избор – запазване на живота (в повечето случаи и имотите) и религията, при условие да се приеме своего рода робски статус с редица ограничения на правата и унижения. По такъв начин покорените получават закрила за живота и имуществото си и стават поданици на ислямската държава в категорията на т. нар. „зимми“. Зимми са длъжни по възможност да се обособят в отделни квартали под управление на собствени старейшини и духовни ръководители.

На битово и религиозно ниво те се ръководят от собствени правила, а в углавни и обществени дела, както и при сделки с мюсюлмани са подвластни на Ислямския закон (шериат). Бракове с вярващи жени и притежание на роби-мюсюлмани се забранява. В облеклото „зимми“ трябва да се отличава с носенето на особен пояс (зуннар) и жълта наметка (гияр). Те не могат да яздат кон, а само магарета и мулета, в обществени събрания не могат да заемат почетни места, длъжни са първи да приветстват мюсюлманина при среща и почтително да му правят път. Те не могат да строят домове, по високи от тези на вярващите. На „зимми“ се забранява да извършват публични действия, които могат да скандализират мюсюлманите: да пият вино, да бият църковни клепала (камбаните са забранени), или да четат гръмогласно свещени книги. Старите църкви и синагоги могат да останат (тези, които не са разрушени, или превърнати в джамии – в повечето случаи), като нови е забранено да се строят. Ако, след специално разрешение от най-високо място и като изключение се построи храм (църква), той не може да е по-висок от мюсюлманин, яхнал кон (така например забраната за строеж на църкви, започва да отпада в Османската империя в началото на XIX, включително и в българските земи, като строеж е можело да се започне със специален султански ферман, върху основите на стара църква, при това сградата трябвало да се покрие на 40-ден от началото на строежа). Основното задължение на „зимми“ било специалният поголовен данък джизие[6], плащан от всеки пълнолетен мъж в умствено здраве, като сумата е в зависимост от годишния доход.

Земите на „зимми“ стават собственост на ислямската държава, като им се предоставят в наследствено владение, при условие плащането на особен поземлен данък (хараджа).

От изложеното дотук е видно е, че ненавистта към друговерците е документално обоснована във всички догматични съставки (извори) на Исляма: Свещеният Коран, Сунната (Свещените хадиси) и постановленията на Четирите юридически школи. От друга страна тези извори представляват единният и истински Ислям. Нещо повече, тези извори, приети от основното направление в Исляма – сунизма, не се отричат от никоя от съществуващите ислямски секти, както и от най-голямата „секта“ (условно казано) – шиизма.

От горното непосредствено следват изводите, че ислямът е само един (писаният в Свещения Коран и разяснен от Сунната) и че негова реформация практически не е възможна, дори и да има желание за това (въпреки, че дори мисълта за реформа е нечувано кощунство в ислямския свят).

Защото това би означавало основна преработка на Трите извори: Свещения Коран, Сунната и Постановленията на Законотворците. Което, разбира се е невъзможно, защото Свещения Коран е даден (низпослан) на Пророка от Бог, а пък Сунната е вдъхновена от деянията на Пророка, напътстван и ръководен пак от Бог. Следователно при Исляма, за да се извърши Реформация с цел например очистване от ненавистта към друговерците, трябва да се предприемат действия, които биха унищожили самите основи на Вярата и биха ликвидирали самата нея. С други думи реформацията на исляма е един нонсенс[7].

Ясно е впрочем, че ненавистта към друговерците е вложена в самата същност на Исляма, в неговите основи. От друга страна обаче, голяма част от мюсюлманите по света (особено живеещите от поколения в страни, където не господства Шериата) изповядват една опростена разновидност на Исляма, т. нар. „битов Ислям“[8], където тази ненавист е доста заглушена, а и в много случаи изобщо липсва. Това се наблюдава в случаите, когато мюсюлманите живеят в обкръжение на чужда религия (напр. християнството), а също и когато с околните друговерци ги свързват общи езикови и кръвни връзки (характерно за голяма част от помашкото население в България).

ОСНОВНА БИБЛИОГРАФИЯ

1. Л. В. С. Ван ден Берг. Основные начала мусулманского права. Наталис, Москва, 2005 г.
2. Мухамад Хусайн Табатабаи. Шиизъм. Изток–Запад, София, 2013 г.
3. Димитър Михайлов, Зараждането на исляма в светлината на Корана и изворите, Шамбала Консулт, София, 2007 г.
4. Франко Кардини, Европа и ислямът, Изток-Запад, София, 2015 г.
5. Л. Бърнард Люис, Бънзи Елис Чърчил, Ислямът. Религията и хората, Рива, София. 2009 г.
6. Иршад Манджи, Проблемът с исляма, Весела Люцканова, София 2005 г.
7. Коранътъ, Фирма „Ден“ – Габрово, печат ДП „Атанас Стратиев“ – Хасково, (ок. 1946-48 г.)
8. Жан-Клод Баро, Ислямът. Религия на силата или силата на една религия, Кибеа, София, 1992 г.
9. Доминик Сурдел, Ислямът, Одри, Враца. 1999 г.
10. Едуард Саид, Отразяването на исляма, Кралица Маб (www.mab.hit.bg), 2002 г.
11. Александър Агрономов, Джихад – свещената война на мохамеданите, Жар птица. София, 2002 г.
12. Ю. М. Кобищанов, История разпространения ислама в Африке, Наука, Гл. ред. восточной литературы, Москва, 1987 г.
13. Есад Бей, Мохамед – биография, Гуторанов и син, София, 1999 г.
14. Том Холанд, В сянката на меча, Изток-Запад, София, 2015 г.

Бележки

[1] „неверници“ са всички немюсюлмани, на първо място – езичниците (вярващите в много богове), които са най-ненавижданите, а също и „хората на Завета“- християните и юдеите (вярващи в единния Бог, но заблудени); в тази категория спадат и атеистите (те се приравняват към езичниците), като за езичниците в случай на „джихад“ изборите са само два: смърт или приемане на исляма, докато за „хората на Завета“ има и трети избор – запазване на живота (в повечето случаи и имотите) и религията, при условие да се приеме своего робски статус с редица ограничения на правата и с унижения, вкл. икономически – плащане на специалния поголовен данък „джизие“( вж. по-горе).

[2] само в Корана (съдържащ основните и непогрешими догми на вярата) осъждането на неверниците и призивите да бъдат тероризирани, преследвани и убивани се среща на десетки места (изброени са само главите – сури, понеже често стиховете – аят не съответстват по разположение на оригинала, вследствие на превода) – виж следните сури (глави): 2, 3, 4, 5, 7, 8, 9, 10, 14, 16, 19, 22, 41, 42, 47, 58.

[3] така например едно основно противоречие в Исляма се явява казусът със свободната воля на вярващия мюсюлманин – от една страна, Коранът не разрешава на индивида свободна воля (всичко става по волята на Аллах, нищо не може да се случи извън волята Му, а подчинението пред Бога и неговото господство е основна догма на Исляма), а от друга страна го осъжда за греховете му…. Това основно догматично противоречие в Исляма, е една от основните му слабости; многото опити в по-ново време, този проблем да бъде преодолян, неизменно завършват с неуспех, най-вече поради ясното детерминиране на въпроса на страниците на Корана.

[4] за отбелязване е, че и 4-те юридически школи са единодушни по отношение на методиката на събиранe на данъка „джизие“ от неверниците: „…емирът приема данъка от зимми (араб.: неверник), седнал нависоко. Зимми влиза с наведена глава и в протегнатите си ръце поднася данъка на емира. Емирът взема данъка, а приближените му, удряйки с тояги по главата неверния, го прогонват навън…“

[5] единственото известно изключение е т. нар. „морски ислям“, разпространяван чрез търговски отношения по островите на днешна Индонезия.

[6] Джизие или харач (харадж) е паричен данък в мюсюлманските страни, който бил събиран от немюсюлманското население. В облагателната практика на различни страни и в различни периоди джизието и хараджа били разглеждани като един и същ или като два отделни данъка. Тъй като бил въведен според предписанията на Шериата, джизието спада към т.нар. шериатски данъци. Основание за плащането на особен данък от страна на дял от неверниците (хората на книгата, т.е. християните и евреите) е самият Коран. В сура 9.29 е записано: „Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра – докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство“.

[7] широката публика, поради некомпетентност, се заблуждава от терминологията и смята, че терминът „реформация“ може да се приложи в контекста на ислямската теология, така като при Реформацията в католическата църква; разликата обаче е качествена, протестанската Реформация не посяга изобщо върху основата на християнската догматика – Новия завет, а само частично – върху постановленията на някои Вселенски събори и някои трудове на Църковните отци.

[8] аналогично на „битовото християнство“ изповядвано в България, вследствие на вековните затруднения в общението на вярващите с Църквата: малък брой църковни общини, храмове и свещеници, притеснения и преследване на християните, недостига на религиозни книги и голямата неграмотност. „Битовото християнство“ е своего рода синкретизъм между християнство, стари езически вярвания и ритуали, както и заемки от исляма, в условията на капсулирани общини, имащи слаба връзка с църковните институции. „Битовото християнство“ негласно е насърчавано от комунистическата тоталитарна държава.