Силата на простосмъртността: човешкият живот и неговите граници

Време за четене: 10 минути

Снимка: Lukas Meier, Unsplash


Оригинална публикация: Взорът – Размисли върху българското родолюбие и историчност.


Встъпление

През тези първи двадесет години на XXI век станахме свидетели на трагедии, които никога не сме смятали за възможни. Падението на Европа е пред очите ни и е лесно да си песимист в днешно време. Въпреки това, имаме също толкова много причини да се надяваме на по-добро бъдеще, колкото са и причините за униние: всички ние сме крайно крехки, но от осъзнаването на тази обща уязвимост могат да бъдат възстановени основите на съвместната борба на европейците срещу проказата, която пада върху ни.

Масовите убийства, изнасилвания, грабежи и дори разпространението на физическите и душевни болести от номадите изправят всички ни лице в лице с очевидната истина. Истината, която благодарение на нашите правителства и собствения ни страх, сме предпочели да пренебрегнем: въпреки напредъка и изключителните резултати на науката и технологиите, ние оставаме крехки същества, които биват нападани в родните си места. Дори в най-богатите страни може да се прояви абсолютно неочакваната уязвимост, изпълваща населението със страдание.

Признаването на общата ни преходност и уязвимост, изглежда, е изключителна възможност да разберем отново нашата обща човечност. Това е великият урок, който трябва да научим: признавайки достойнството и върховенството на уязвимия и смъртен живот. Единствено чрез неговото ползотворно разбиране, ние ще съумеем да се обединим духовно. Само по този начин ще се възстановят автентичните социални връзки между европейците, жертви на своето бездействие.

Модерното европейско общество е преизпълнето с проблеми – от пропитостта с неистинните и обезмислящи света „ценности” на належащия капитализъм, до манията за безпрепятствен живот, без съпричастност към съдбата и потреблението на неограничено удоволствие. Опитът да признаем уязвимостта си от греховете, които са ни завладели и враговете, които са ни покорили (били те физически или душевни), изглежда е една прекалено срамна изповед за съвременния европеец. Вместо да прояви смиреност, той е предпочел да скрие слабостите си, покривайки ги с празната обвивка на гордостта от постиженията на егоистичния индивидуализъм и непълното-битово благополучие.

Но ако има любов към човешкото простосмъртие, няма срам в уязвимостта; и по този начин безчувствеността не ще расте, няма да се лансират онези, които са неспособни да се справят с положението на Европа: няма да бъдем това, което сме днес – една пропадаща цивилизация, неспособна да се самоутвърди пред своите врагове.

Всички сме смъртни. Премахването на общата крехкост, която вместо да се крие като неудобна трябва да се споделя с любов, означава подготовка на едно общество на самотата и самозалъгването. Пътят към универсалния хуманизъм лежи в съюза на крехките срещу първобитните.

“Христовият символ се явява на Константин” от Петер Паул Рубенс
“Христовият символ се явява на Константин” от Петер Паул Рубенс

I. За рождението, изкушението, първия човек и смъртта

Ако искаме да съберем двата най-крехки момента в нашия живот, те са рождението и смъртта. За рождението сме повече от сигурни, че имаме нужда от някой до нас, очевидно освен майката, който да ни помогне. При другия момент, за съжаление, често господства самотата.

Темата за простосмъртността, днес повече от вчера, улавя особено важно измерение, точно защото живеем във време, в което културата издига силата (но не естествената природна сила, която улавя в скулптурите си Брекер, а силата на самотната майка, на гордия содомит, силата на жертвата, силата на плача), независимостта (без Бог, йерархия, дисциплина, събратя и нация – независимостта като синоним на индивидуализма), самодостатъчността (без нужда от семейство, деца, наследство, роднини, приятели и близки) и дори изкуствения интелект (овластеният човек, и почти безсмъртният човек, неспособен да чувства, да изживее трагедиите и радостите на своето битие, да използва собствената си дедукция и разум, обречен на вечна експлоатация).

При едно от посещенията ми в Папския източен институт в Рим – не като студент, а като приятел на някои от монсеньорите, които изнасяха лекции там и които дълбоко в себе си усещаха, че ми влияят положително, разкривайки пред младото момче дълбините на Западната култура, – се запознах с четирима американци. Един инженер и трима предприемачи. Те представяха своя проект пред католическите и православните студенти за човешката хибернация чрез изпращането на мозъчни сигнали via програмиран код.

Те показваха, че медицинските постижения ще достигнат невиждани висоти. Очевидно е, че след 100 години ще имаме немислими способи за справяне с препятствията, предопределени за човешкото тяло. Но този стремеж към всемогъществото на човека, окончателната победа над природата, без никакви дефекти и проблеми, е всъщност рискът човечеството да изпадне в драматична илюзия, която ще завърши с неговото самоунищожение. Ето защо е нужно заедно да помислим за крехкостта и да благодарим.

Искам да изясня за нашите читатели този факт – крехкостта не е бреме.

Тя е действителност.

Една определена теология, християнско отражение, е подкрепяла идеята, че простосмъртността е следствие от първородния грях. Тоест, че Бог Отец е създал първия човек без нито един недостатък, нито един слаб мускул или уязвима тъкан. Съвършен. Но след като извършва греха, след като проявява неподчинение, бива наказан за остатъка от вечността.

А всъщност не е така.

Нещо повече – изкушението да се отхвърли и преодолее крехкостта е била причината за греха.

Всъщност змията предлага да вкусим от дървото, т.е. да отхвърлим наложеното ни ограничение, за да се превърнем във всемогъщи. И това е била тогава причината, днес проблемът.

Така и не разбрахме, че наложеното ни ограничение е безценно състояние в нашия живот. Проблемът идва от това, че не желаем да го разпознаем като такова; не желаем да го приемем вътре в себе си; не желаем да проумеем своя преходен потенциал във времето.

Ето защо аз вярвам, че най-съблазнителното изкушение е действително да се отрича простосмъртността, или обобщено – да се чувстваш всемогъщ.

Забравяме, че сме създадени от пръстта и се превръщаме в пепел. Ние сме обикнати като пръст и обичани се изпепеляваме. Творецът не ни издухва мигновено, небрежно, не ни напомня, че сме като злак трева, що се коси и вехне бързо. Той ни желае доброто толкова силно, че ни позволява да извисяваме своята гордост и достойнство до Небесата. Докато създава Слънцето и Луната, Той въздъхва: Добро е. Когато създава човека, възкликва: Еха! Какво чудо!

Той Самият е Изумен от нас…

Следователно проблемът с крехкостта е проблем, който третираме добре, стига да е пред очите ни постоянно. Тъй като ние го бяхме забравили, Природата ни удари такъв шамар, че нямаше как да не си го припомним.

Подмяната на населението.

В началото на 2000-те европейците бяха весели, безгрижни, загърбили Втората световна война заедно с комунистическите режими на Изток. Източна Европа тепърва откриваше илюзорната свобода на материализма. България вече бе преодоляла кризата с организираните престъпни групировки, докато западните народи се занимаваха с култура, изкуство, проблемите за тях бяха физиката, химията, астрономията, бяхме в разгара на технологичния и природен потенциал.

Една вълна, организирана задкулисно, която възприе формата на цунами и продължава да се надига, за по-малко от десет години заля цяла Западна Европа и я наводни.

А днес прелива и започва да мокри нашите източни домове. Европейците бяха толкова изненадани от това безпардонно и скоростно преселение на народите, че застинаха в уплах, незнаейки какво да сторят. Краховете на привидната и бездушна „европейска“ идентичност, постепенно започваха да излизат наяве в лицето на настъпващата опасност. Децата изкупваха и все още изкупват греховете на своите родители. За европейците днес няма място дори на гробищата.

Това е драматичното противоречие – от една страна е медицинският и технологичен напредък на човечеството, който ни предоставя 20-30 години в повече, а от друга страна е европеецът, незнаещ как да ги оползотвори. Защото на ден умират хиляди, хиляди, хиляди европейци, а децата ни намаляват, топят се, изчезват.

Koe e заключението, което трябва да се направи? То е, че всички сме смъртни.

Болестта не е класова, не се дели по категории и обществени положения. Децата на магнати и политици също биват изнасилвани, отвличани, претопявани така, както децата на магазинерите и миньорите. Умират и изчезват европейци от всякакъв порядък. Това, което ги обединява е тяхната уязвимост.

А защо по-голямата част от жертвите на номадско насилие са под 18 години? Защо страдат децата? Защото самите ние сме вдигнали ръце от тях и сме ги предали за жертвоприношение пред жертвеника на бога Себелюбие.

II. Всички сме взаимносвързани, култът към Аз-а и справянето с проблемите

От деца сме възпитавани по този начин. Помните ли прогнозите за времето? Силен циклон удари Южна Италия… Наводнение нанесе големи щети в Стокхолм… Пороен дъжд застигна жителите на Лисабон. А тук, при нас, ни капка, ни полъх. Всички де факто сме взаимносвързани и климатичните трагедии, екологичните промени ни го показват всеки ден. Та нали ако изсечем Шварцвалд и България ще пострада! Всички сме крехки и всички сме взаимносвързани.

Сега, тази неоспорима истина, която трябва да проумеем добре, се сблъсква с една „култура”, тоест с един специфичен манталитет, който нанася повече щети от подмяната на населението. Как се нарича той? Е-ГО-И-ЗЪМ или както обичаше да казва социологът Джузепе Де Рита – egolatria, култът към Его-то (Аз-а), върху чийто олтар се жертвуват и най-красивите неща; а също и тези, към които си най-привързан. Някои френски философи наричат тази проказа (култът към Аз-а) хипер-индивидуализъмАЗ! а всичко останало (Алберто Сорди би казал – monnezza!) – сган!

Това самопревъзнасяне на Аз-а, което ни кара да се чувстваме единствени по рода си (следващата стъпка след това да се чувстваме безсмъртни), ни прави строги и фанатизирани монотеисти. Няма друг бог освен… мен!

Този манталитет е свойствен на злочестината, наричана подмяна на населението. Защото ни кара да се чувстваме безсмъртни, а също и самодостатъчни; по този начин ни изолира, отблъсква близките ни и ни кара да нехаем за събрата, който страда. Тоест, превръща ни в една елементарна плячка за врага.

Има две фрази, които описват добре този манталитет и които ние трябва да унищожим.

Това са:

1. Моята свобода приключва там, където започва твоята.

Нима сега, когато пред нас се изправя придошлият враг, тази фраза означава нещо? Ето, сега вече си личи колко сме взаимносвързани ние, европейците. Нещо повече, днес в отговор на тази фраза е цялото битие на европееца – нас ни има все още, защото ви има и вас! Аз съм себе си, защото вие сте себе си! Вие сте такива, защото ме има мен! Толкова сме взаимносвързани, че е пределно ясно – или ще се спасим всички заедно, или всички ще намерим своята гибел.

Тази фраза не е просто сбъркана. Тя е вредна. Вредна е, защото ни разединява. Вече бе писано, че човек не е добре да живее сам. Затова не мислете и не живейте с тази идея, защото тя е изкуствена.

2Моят живот зависи само и единствено от мен.

Ако на улицата не бяха моите камерати в онзи ден и час, аз щях да съм мъртъв.

Мога да ви уверя, че вашият живот зависи от другите. Дори да не го осъзнавате, трябва постоянно да благодарите, на Оногова, че ви е дарувал с такива събратя. Илюзията, че можем да се справим съвсем сами с абсолютно всичко, е също толкова вредна. Нашият живот зависи от всички нас.

Унищожете в душите си тези две пагубни сентенции. Защото всички ние сме братя и сестри. Една кръв. Една цивилизация. Една борба. Една опасност виси над главите ни. Независимо от личните ни избори в живота – политически, културни, духовни и човешки. Това е важният урок, който трябва да овладеем.

III. Двете изкушения, грижата и устойчивостта

В този смисъл, пред нас се изправят две изкушения, които по някакъв начин отричат крехкостта.

Първото и вече по-изостанало изкушение е това да се чувстваме безсмъртни. Или казано на класически език прометейското изкушение. Ὕβρις”[1], биха казали гърците. Днес почти никой не го възприема като свой порок. Но нима е изчезнало сред човечеството? О, напротив, просто се видоизмени в една друга, по-хитра форма. Тази на Нарцис, първият канонизиран светец на философския календар[2]. Всички ние се превърнахме в поклонници на свети Нарцис.

Мисли за мен. Аз ще го направя. Аз знам. Ти нямаш представа. Аз.

Всички сме наясно как приключва приказката на Нарцис. Уви, гибелта му се повтаря отново и отново пред очите ни, защото всеки ден виждаме нашите общества да повтарят неговия пример. Застанали между Прометей и Нарцис, ние хората водим кървави, но безсмислени войни. Между Прометей и Нарцис се пречупват представите за ред и дисциплина. Ето защо номадите се превърнаха в страхотен, горчив урок, който ще ни научи да гледаме на нашата крехкост, уязвимост и недостатъци като на нещо позитивно, а не негативно.

Защото, ако, се гледа по този начин на крехкостта, то тя се превръща в могъща сила. Защото Крехкостта. Моли. За помощ! Крехкостта. Търси. Любов! Крехкостта унищожава Прометей и Нарцис във всеки един от нас, същевременно заразявайки и останалите. Tези, които са крехки, знаят как да протегнат ръка. А в едно общество, в което не сме способни да си подадем ръка, ни обземат жестокостта и себичността, заставяйки ни да изоставим ранените и падналите, за да намерят същата участ малко по-късно. Нима искате да изберете слепотата на гордостта пред животозатвърждаващото богатство на простосмъртността? Нима сте повече от Самия Творец, Който вникна в тази истина и Сам се направи Простосмъртен, като Едно Дете, като Един Агнец?

Не помните ли, че по Коледа дойде Едно Дете? Дете като всички останали. Невъоръжено. Родено като нас. Тази Простосмъртност е нашето спасение, спасението на вярващите, спасението на европейците.

Помнете, че силата не е във властта. Силата е в крехкостта, защото по своето естество тя се превръща в сила на Любовта, сила на Близостта, сила на Помощта, сила на Подкрепата. Нещо повече. Крехкостта ни подтиква към това да се грижим един за друг. Това е силата на крехкостта, която се изправя срещу Прометей и Нарцис и печели всяка битка, всяка война. Защото всички ние изпитваме нуждата да бъдем обичани, да бъдем подпомогнати и на наш ред да обичаме и помагаме.

Надявам се с описаното от мен дотук, стана ясно защо толкова много подчертавам силата на простосмъртността? Защото тя ще ни направи нас, европейците, способни да изтъчем бъдещата реалност помежду си – реалността на братството и подкрепата. Време да загърбим териториалните си и междусъседски вражди, защото номадите се надяват на нашето взаимно недоверие и конфликти.

Ето защо, по мое мнение, ние трябва да пребиваваме с повишено внимание отвъд термина простосмъртност, и да възприемем също значението на думата, която ще поставя насред попрището – термина грижа. Крехките насърчават грижата. Грижа; на латински cura;  quia cor urat – защото стопля/поглъща сърцето.

Това измерение, грижата, се предизвиква единствено и само от простосмъртността. Ето защо е толкова силно. Ето защо изисква да бъде разбрано, ценено, практикувано и подпомагано. Практикуването на грижата се отнася до реципрочността на връзката между нас, европейците. Да забележим. Accorgersi – vediamo con gli occhi del cuore – да погледнем с очите на сърцето си. Да разберем. Accordarsi. Да си припомним. Ricordarsi – la memoria – спомена, паметта. В Рим научих, че самите свещеници в Италия до края на 80-те били наричани от миряните il padre curato, а не prete.

Виждате ли как е заложено богатството на латинския език в италианския? И какво знание носи. Чрез тези примери подчертавам как това осъзнато измерение (грижата) носи в нашия живот цяла поредица от чувства, взаимоотношения, близост и внимание, които се развиват, цъфтят или вехнат според индивида.

Tова, от което всички имаме нужда днес, когато сме изправени пред самотата и опасността, трябва да засили чувството за взаимна грижа. Тази перспектива трябва да се изследва, съхранява и развива. Тревогата се превръща в коварна тревожност, когато човек осъзнае, че може да бъде изоставен сам насред общността, в неподходящото политическо или икономическо положение, в чуждата култура, в социалната си среда, в духовната си среда. Затова нека се погрижим един за друг.

Християнската религия (измежду други) добавя една малка подробност – започнете от този, който има най-голяма нужда. По този начин се упражнява завишената грижа. Тя е и човешки аспект. Ако една майка има пет деца и едно от тях се събуди с 40 градуса температура, докато другите си играят спокойно, нима би ги третирала еднакво, би разделила грижата си по равно? Така се справят хората с тревогата. Това е грижата, от която ние европейците имаме нужда днес, спешно, незабавно.

По своята същност грижата е едно предизвикателство към идеята, че хората са напълно автономни и самодостатъчни.

Културата на самодостатъчността, в която ние навлизаме стремглаво, ще изпепели нашите корени.

Да се окажете в ситуация на нужда от грижи означава да сте в позиция на уязвимост.

В този смисъл грижата означава да извадим наяве възможностите на плодотворния и здравословен живот, които са скрити във всеки един от нас, а именно да придобием устойчивостта. Обвързването ни прави по-стабилни. Съединението изкарва от нас енергията, която не сме подозирали, че имаме поотделно.

Ето защо е ключово да се съсредоточим върху тези измерения, тези термини в нашия живот.

Ето защо аз вярвам, че европейците трябва по-скоро да осъзнаят, че всички ние сме простосмъртни, и че всички трябва да се грижим един за друг.

IV. Стойността на слабите и болните

Слабостта на нашето тяло е едно велико учение за възрастните, за младите и за здравите. Защото всички сме слаби. Новородените го осъзнават без думи, старците също, дори да е защото са объркани в своя уплах, те го чувстват с тялото си. На всички ни е нужна помощ. А тези, които се намират в по-лошо състояние ни го припомнят, докато на свой ред ние упражняваме грижата за другите. Но понякога не можем да осмислим дори стойността на ближния. А проповедта на онзи, който страда, който търси помощ е по-дълбока от която и да е проповед на свещениците или писателите, учителите или професорите.

В този смисъл, пред нашите очи се завръща първенството на любовта. В момент, в който дори медицината губи своята цел. Днес модерната медицина рискува да се покаже като провалена, ако не успее да изцели. Затова предпочита в някои крайни случаи да не се намесва изобщо. И в отговор на този ужасен фаворитизъм се появява грижата, която задължава в случаи на безнадежност да се продължи помощта, грижите, да се стои близо.

Ето защо силата на грижата като част от простосмъртността е измерение на властта на любовта.

Третата дума е тази – любовта.

В гимназиалните години ни прожектираха и един филм, по сценарий на един абруцезки писател Енио Флаиано, в който Христос се завръща на земята. Навалица от журналисти, политици, градоначалници, обикновени хора… и накрая пристига един баща, който е всъщност самият Флаиано, с дъщеря си, която е тежко болна. Носи я на Иисус, а Иисус му рече: виж, Аз мога да я обикна. А Флаиано отвърна: това ми стига! Христос се възнеси обратно на Небесата, а Флаиано погледна дъщеря си: любов… това е, което има значение, защото това ще спаси теб, мен и всички останали


[1] Хюбрис означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение.

[2] Най-благородния светец и мъченик от философския календар вече не е Прометей, проектирайки силата на човешката самореализация върху колективния субект (както пише Маркс в докторската си дисертация, защитена в Йена през 1841). Това е Нарцис, както заявява Макс Щирнер (1806-1856), който предобразява индивидуалната уникалност на тази себереализация.

Сподели
Борис-Михаил попТодоров
Борис-Михаил попТодоров

Борис-Михаил попТодоров е роден на 20.VIII. 2004 г. От най-ранна детска възраст започва занимания с музика. Едва на 8 години печели първо място на Национален конкурс за цигулари.

Следват многобройни участия както като цигулар, така и като певец (бас) в редица европейски страни.

Учи цигулка в НМУ „Любомир Пипков“, София и цигулка и орган в Музикален лицей към консерваторията „Санта Чечилия“ в Рим. Професионалните музикални ангажименти и задълбочените му интереси в областта на историята, философията и литературата го отвеждат естествено до избраното от него богословско образование. В последните три години активно се занимава с литературно творчество (авторски произведения и преводи от италиански и английски език).

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *