Изучаването на вероучение в училище е сред най-сериозните идеологически спорове в обществото ни днес. Снимка:PJ Gal-Szabo,Unsplash
Оригинална публикация – сайт на Сергей Петров
Информационният поток е залят с разнопосочна информация, а ние като нация намерихме основната тема, която да ни поляризира отново. Поне за тези седмици. Големият спор в родното общество се води по един интересен въпрос – трябва ли учениците да имат предмет, който да е задължителен, в който да изучават религия.
Какво включва предложението за изучаване на религия, което разпали дискусията?
Нека си припомним каква беше идеята, която още през март министърът на образованието сподели в интервю “Ще бъде в задължителния учебен план с възможност за избор на програми. Ако детето или родителят не желае да избере с елементи на конфесионално образование ще има възможност да избере без такива елементи – тоест етика, философия, история на религиите. Но пак ще бъде час по възпитание в добро.”
Същото беше повторено от него и на придобилия популярност форум по темата в София с близо 100 участници – „Не предлагаме вероучение и задължителна религия, а нов час по етично възпитание, по възпитание в добро. Светският характер на образованието ще се запази”. Пак от този форум стана ясно, че ще бъде предложена напълно нова учебна програма като родителите ще избират дали децата им да учат религия или добордетели. От казаното разбираме следното — Предвижда се въвеждането на нов задължителен предмет, като родителят ще избира дали да е религия или добродетели (спомена се и под “етика”). Към момента също има опция за изучаване на религия, но като незадължителен (а избираем).
Изучаването на религия в училище — каква е картинката в Европа?
Това е и практиката в повечето европейски държави. Голямото изключение в Европа е Франция, където религията е забранена. В повечето католически държави е задължителна или с право на избор между религия и други дисциплини, свързани с добродетелите (като етика, например). В православните и съседни нам Гърция и Румъния е задължителна. Същото важи и за православен Кипър. Между другото, информацията е от доклад на “Отворено общество” [пълният им анализ можете да откриете тук].
От изписаното до момента става ясно, че се предлага нещо, което дори няма да бъде по пример на наши съседни държави, а един сравнително мек и свободен модел. Съвсем по друг начин изглеждат нещата, ако човек реши да се информира от мненията в социалните мрежи.
Аргументът “училището не е църква”
За това митовете относно разказа, който твърди, че наука едва ли не преди Просвещението и секуларната държава е нямало, можете да прочетете тук.
Организираният протест на противниците е озаглавен именно “Училището не е църква!”. Забавното в случая е, че съвременната европейска система на университетите и училищата възниква именно в храмовете в Европа. Там се е развивала науката. Там са били четящите, пишещите и учещите хора, преди феномена масова грамотност.
Без да даваме оценки (за разлика от организаторите на протеста, особено в популисткия си текст към събитието) дали е за добро или за лошо, днес живеем в секуларна държава и образованието ни е светско. Това е част от нашето развитие като култура и трудно може да бъде променено. Всъщност, с изучаването на религия, една институция не се превръща в храм.
Става ли се вярващ с час в училище?
Добре е да разбираме нещо много простичко — не можеш да станеш вярващ на база учене. Вярата е много различна категория от рационализирането, пресмятането и запомнянето на информация. Изучаването на подобен предмет няма да превърне децата и младежите в “религиозни фанатици”, както пишат някои люде в социалните мрежи.
Също както и политолозите и социолозите не са станали марксисти (поне някои), защото са изучавали Маркс и “Капиталът” не са станали национал-социалисти, след като са изучавали национал-социалистическото движение в Германия и “Моята борба”.
Повечето хора вярват в нещо. Дори и най-големият атеист вярва в нещо невероятно. Например, че нищото по някакъв начин се е превърнало в съвърешно нещо, чрез абсолютно случайни сложни, почти невъзможни процеси, но в перфектна последователност, за да се стигне до крайния резултат.
Три неща вървят последователно по една ос: вяра-ценности-добродетели. Човек приема да вярва в нещо или не (но не с някакъв предмет в училище, това е много по-дълбок и личен процес.) Неговите вярвания съдържат в себе си набор от ценности, които се превръщат в негов морален компас и той ги прилага в ежедневието си (или с други думи, превръща ги в добродетели).
Какво всъщност ще научат българските ученици в час по религия?
Това е основният въпрос, който има смисъл да се обсъжда. Не дали, а какво точно да бъде съдържанието, каква да бъде програмата и какви да бъдат учебниците (доколкото ми е известно, има няколко такива издавани в периода 1998 г. до ден днешен, но не бива да пропускаме факта, че учебници е имало и преди 1944 г.).
Можем да приемем хипотезата, че консенсус по сегашните учебници може и да няма. (Например в публикация, Калин Янакиев съзира в учебниците “евразийство” и “дугинизъм”, а аз като причнил си шизотериката на Дугин — не. ) [публикацията на Калин Янакиев „Ще направи ли „Добродетели и религия“ „нашите деца“ добри“ можете да прочетете тук]
Тогава решението пак би изглеждало така — широка дискусия между преподаватели, учители по религия и др. по отношение на съдържанието в учебниците и плановете. Като крайният резултат да удовлетворява максимално страните. Вместо това — протест и виртуални войни.
Странният аргумент — “има лоши хора”
Противниците често ползват персонални критики — шефове на синдикати, духовници, общественици, политици и какви ли още не защитаващи идеята. И критиката към тези хора в някои случаи е напълно основателна.
Тя идва от две посоки. Едната е от вярващи, които дори стигат до там иронично да осмиват, да осъждат или да се правят на по-големи вярващи (което не знам как съвпада с това, което учи нашата вяра), а другите са хора, които не отдават голямо значение на религията или пък са директно нейни противници.
Големият проблем — ако към всяка идея приложим тази логика — че тя може да бъде опорчена от нечисти хора, то тогава какво ни се предлага, от тези предимно прогресивни хора?
Ние имаме едно общество — хубаво или лошо, то в момента се намира там, където е и не можем с магическа пръчка да го променим или сменим.
Ние споделяме обща държава и общи системи с хора, които имат различни от нашите виждания. Имаме както копейки, така и укро-фашисти (визирам себе си, този и други подобни весели прякори често се хвърлят по мой адрес).
Така опцията да ползваме аргумента “лоши хора” (съвсем условно са наречени така, предполагам става ясно какво се влага) за всяко нещо в нашата държава, може само да резултира в това да не правим абсолютно нищо и да имаме само това — nihil.
Религията в училище не е нещо ново
Тук е добре да си дадем малко представа за историческата реалност, а тя е такава, че преди 1944 г. в България този предмет е присъствал в образователната ни система. Все още могат да се открият учебници в сайтовете за акциони на стари издания.
Трябва да е ясно кои са тази, които изкорениха религията от българското училище, които за да поставят основите на тоталитарната държава дори стигат до там, че избиват по жесток и нечовешки (бих казал дори подчовешки) начин родни свещенослужители. Същите, които атеизираха населението и го превърнаха в объркана маса, лутаща се между църквата, врачките, баячките и леенето на куршум. Днес чуваме, че основното притеснение е, че техните наследници (не само по кръвна линия) само са подкрепящи идеята (което очевидно е невярно).
Така стигаме до един забавен парадокс. От страна на прогресивистите днес виждаме много сходни лозунги с тези на същите, срещу които те застават в своите политически борби. Култовият лозунг “Религия – яд! Береги ребят!” (в превод – „Религията е отрова! Погрижете се за децата!“, с уточнението, че „ребята“ не значи деца, а се използва млади групи от момчета или смесени такива— съставени от момчета и момичета) е заместен само с новата форма на постерите — меметата (или миймовете, както предпочитате). Духът и смисълът на постера биха паснали съвършено на организирания протест.
Това е парадоксално само на пръв поглед. Нашата политическа култура има своите деформации, които водят до там, че някои прогресивисти, макар идеологическите им събратя на запад да са откровени марксисти, се водят “десни” и “антикомунисти”, просто защото са анти-тоталитаристи. И все пак това объркване изглежда се изчиства с времето.
Другият важен въпрос — кой ще преподава?
Валиден и сериозен въпрос. Аз обаче имах същия относно дисциплината “гражданско образование”. Тема, която лично ме вълнува и следя, дори мога да кажа, че до известна степен ми е кауза.
Къде обаче остана сериозната обществена дискусия по въпроса с гражданското образование? Нямаше такава. Нима не е по-лесно да се пропагандира именно в подобен предмет, който разглежда държавното устройство, говори се за политики (policy), а вероятно и за политика (politics)? Тези теми са много деликатни, изискват много фино констриране на план и концепция, защото може да бъде премината лесно тънката граница. Човек лесно може да предаде информацията по начин, който е деформиран през личните убеждения на преподаващия. Това си позволяват дори известни академици в университетите, преподаващи политически науки. Можем да си представим какво може да се случи в една класна стая.
Мистерията за липсата на обществена дискусия по този въпрос остава неразгадана. Възможно е да се крие в една съществена разлика. Гражданско образование присъства в редица европейски рамкови документи и политически документи. Присъства и като дейност, част от неформалното образование, която се финансира по различни програми. Присъства в документите, произведени от редица прогресивни организации.
Остава лекото съмнение, че аргументите “кой ще преподава”, се използват от политическите противници на самата идея, а не искрено притеснени за децата на България.
Можем да приемем и хипотезата, че гражданското образование е сравнително модерно явление, което не е толкова разбираемо и толкова популярно за обществото и не буди голям интерес.
Остава обаче големият въпрос за друга, класическа и дори древна дисциплина – историята. В нашата култура е прието, че Херодот е “бащата на историята”, макар да съществуват и мнения, че тази титла следва да бъде присъдена на Омир.
В едноименното произведение “История”на Херодот основно място заемат гръко-персийските войни, но трудът му е много по-комплексен. Там става дума за култури, политика, и сблъсъци. Херодот обаче е наречен няколко века по-късно “бащата на лъжите”. Тази титла му е дадена от друг древногръцки историк и философ — Плутарх.
От дистанцията на времето е по-лесно за нас само да приемем тези твърдения, вместо да се опитваме да ги разнищим. По-скоро интересното в случая е, че историята, както и повечето съвременни науки, е родена като нещо много по-комплексно и всеобхватно, а и все така дискусионно.
В един идеален сценарий ние трябва да разглеждаме историята като чиста наука, но ще бъде изключително неискрено, ако скрием факта, че тя често стъпва на полето на doxa (убеждения), отколкото на “episteme” (чисто знание). [мой текст в платформата „Война и мир“ на тема doxa, episteme и gnosis можете да откриете тук]
Другата истина е, че тя (историята) се е превърнала в част от политическия разказ на държавите. Това е така от зараждането на съвременната национална държава, за която условно ще приемем, че е установена чрез Вестфалските споразумения (1648 г.).
Трудно дори можем да говорим за пълноценна нация, ако не е на лице поне някакъв консенсус за общото историческо минало в рамките на групата. Също така, до голяма степен историческото самосъзнание на индивида определя и негови черти в настоящето и посоката към бъдещето.
Сега накъде?
Първо трябва да поставим на масата реалното предложение, което още в началото установихме, че далеч не е нещо чуждо на “нормалните” европейски държави. Второто, важно условие за да продължим напред е да бъдем искрени в дискусията. Дали има хора, които прикриват други интереси с подкрепата си? Дали има такива, които са войнствени атеисти и го прикриват чрез лицемерно “притеснение за българските деца”? И за двете може би отговорът е положителен.
Ако някой наистина има притеснения (искрени), то може би, те следва да бъдат насочени към хроничните проблеми на българското образование. Аз се сещам за много — административна тежест за родителите. Изискването учителите да бъдат възпитатели, психолози, учители, родители и какво ли още не, материалната база, адаптирането на училището към динамиката на съвременния свят, функционалната грамотност, странната синдикална структура “на” учителите и още куп други.
Мен ме притесняват и някои други хронични проблеми.
От разрешаването на абортите през 1953 г. (по време на режима на същите, които атеизираха българите) до 2022 г., абортите в България са над 6 млн. за същия период ражданията са малко над 7 млн. Има дори години, в които абортите са повече от ражданията. Броят на разводите в България е почти на половина от броя на сключените бракове ежегодно.
1 млн. българи са неактивни на пазара на труда и не са ангажирани в образователни институции. С други думи — нито учат, нито работят.
Българските деца и юноши водят всички негативни европейски класации за ранна употреба на тютюневи изделия, алкохол и психоактивни вещества, а употребата на наркотици в България между 2020 — 2025 се е увеличила с 30%. И още много други…
Ние помежду си все пак имаме един негласен консенсус в обществото ни — че имаме проблеми с моралния си компас, а тези данни сякаш потвърждават това. Да, тези проблеми няма да се разрешат с въвеждането на час по религия в училище. Той единствено може да помогне на младите хора да бъдат по-информирани за това какво представлява нашата религия. И дори да не става вярващ с изучаване, първата крачка е да бъдеш информиран. След това отговрността ще остане в семейството и най-вече при родителите. Които пак да припомним — ще имат избор дали да бъдат децата им информирани по този въпрос или не.
Защото не бива да забравяме, че християнството ни учи на някои простички неща — човешкият живот е основна ценност. Трябва да бъдем по-смирени, по-добри в делата и мислите си, да уважаваме родителите си, да прощаваме, да не бъдем горделиви, лениви, алчни, завистливи, гневни, лакоми и похотливи. И ако децата изучават това, аз не виждам нищо притеснително.
На изток от новата ос