Йован Стояновски е един от бележитите македонски българи от близкото минали. Снимки: семеен архив
Йован Стояновски не беше професионален историк, нито политик, но името му завинаги ще остане свързано с едно от най-достойните и смели граждански дела в следвоенната история на Македония – съхраняването и отстояването на българската историческа памет.
Човек на делото, не на думите, Йован Стояновски живя със съзнанието, че истината за Македония струва повече от удобството, повече от страха, дори повече от собствения живот.
Роден в скопския квартал Чаир, в семейство на българи – майка му Тодорка и баща му Ангеле, Йован расте в среда на потисната идентичност. Майка му често си спомняла: „Като дойдоха нашите през 1941 г., видяхме живот“. Но след войната реалността се обръща. Като дете, Йован веднъж попитал: „Майко, ние българи ли сме?“ Тя го погледнала със страх и прошепнала: „Мълчи, искаш ли да ни убият?“ Така започва неговата вътрешна борба, която впоследствие ще се превърне в живот, отдаден на каузата.
На 8 май 1994 г. в Скопие се провежда официалното представяне на Движението за сътрудничество между България и Македония. Макар да не е сред организаторите, Йован доброволно посреща гостите от България с радост и гордост. Вижда в това събитие възможност за сближаване между братята от двете страни на границата. Но скоро разбира, че югоносталгията и сърбокомунистическото мислене още държат в плен младата македонска държава. Вместо да се откаже, той поема по пътя на гражданската инициатива.
На 3 октомври 1995 г., в деня на покушението срещу президента Киро Глигоров, Йован Стояновски е арестуван. Държан е 24 часа. Службите, познавайки го, търсеха „българска следа“ в покушението на президента. След разпита е пуснат без обвинения.
През 2000 г. Йован, заедно с Мирослав Ризински, открива зад църквата „Свети Димитър“ в Скопие стара плоча с надпис:
“На прависе сия гробница съ пожертвование отъ православните българи въ 1864 л. мартъ 1-ий, Скопие”
Плочата е изоставена и затрупана – свидетелство за опит да бъде заличена българската памет. Йован поема личната отговорност, пренася плочата в София и я предоставя на Националния исторически музей – за да бъде запазена от нови вандализми .
През октомври 2000 г., при представянето на сдружението „Радко“, провокатори се опитват да саботират събитието.
Йован е обвинен и осъден по скалъпени обвинения, символ на репресията срещу българската кауза. Осъден е на затвор в Скопие. След излежаването на присъдата здравето му рязко се влошава. Семейството му смята, че е бил тровен в затвора. Синът му заявява:
„Аз не казвам: баща ми беше в затвора за българщината. Аз казвам: баща ми беше убит в затвора за българщината.“
Йован бе неуморен в усилията си за възстановяване на историческата памет. Именно той постави първата възпоменателна плоча на Мара Бунева в Скопие.
Знаеше, че ще бъде счупена – затова направи още десет, за да я подменя. Възкреси паметта за Владо Черноземски, Борис Дрангов, Тодор Александров, Иван Михайлов – фигури, забравени или демонизирани от официалната пропаганда. В дома му висяха портретите на тези герои, а паметта за тях живееше чрез неговите действия.
Йован Стояновски почина на 13 март 2010 г. в Скопие.
Погребението бе мълчаливо, но в сърцата на близките, приятелите и последователите му се отпечата не скръбта, а заветът. Заветът на човек, който не се поклони пред лъжата и не предаде корена си.
За Йован Стояновски борбата за истината не беше само личен дълг – тя беше мисия по възстановяване на историческата памет. В години, когато дори споменаването на определени български имена в Македония беше приравнявано на „предателство“, той смело произнасяше имената на героите, изтрити от официалната история.
Йован вдигна от забравата Владо Черноземски – легендарният революционер от ВМРО, който през 1934 г. извършва атентата срещу сръбския крал Александър в Марсилия. Докато властите и медиите го заклеймяваха, Йован говореше за него като за герой, пожертвал живота си за свободата на Македония. Разказваше за неговия произход, за вярата му в каузата и за неговото място в българската и македонската история – не като „терорист“, а като борец срещу чуждото потисничество.
Йован не само говореше – той организира възпоменания, разпространяваше снимки, документи и текстове, с които цели поколения за първи път чуваха истинската история на фигури като Черноземски, Мара Бунева, Тодор Александров и Иван Михайлов. За него това не бяха просто имена – това бяха компасите на една изстрадала, но непреклонна българска съвест в Македония.
Той бе българин. Той бе македонец. Той бе съвестта на онези, които още помнят. И ще го помнят.
Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.
