Калин Терзийски си отиде.
Но остави след себе си нещо, което рядко се прощава в българския публичен живот – неудобство.
Онзи вид неудобство, което не може да бъде заличено с протоколни думи, венци и формални „поклон пред паметта“. Неудобството на човек, който отказа да се впише.
В тийнейджърските ми години книгите „Алкохол“ и „Проект Троица“ ме удариха не като художествени текстове, а като шамар. Те не предлагаха утеха, не предлагаха морални рецепти, не предлагаха спасение. Предлагаха честност – сурова, болезнена и лишена от поза. Литература, която не се харесва на журита и не се цитира удобно по коктейли.
Именно това беше Терзийски – човек на изкуството, който отказа да се държи като „човек на културата“.
Той не подбираше думите си така, че да не засегнат спонсори, фондации, политически покровители или медийни коментатори. Говореше, пишеше и действаше така, както мислеше. Дори когато цената беше публично осмиване, изолация, финансови и лични загуби.
В България това не се прощава. Тук от интелектуалеца се очаква да бъде удобен, от артиста – благодарен, от писателя – благоразумен. Очаква се да мълчи навреме, да ръкопляска навреме и да застава „от правилната страна“ без излишни въпроси. Терзийски не играеше тази игра. И затова често беше наказван.
Неофициално, но системно.
Днес мнозина ще го хвалят постфактум. Ще откриват колко „талантлив“ е бил, колко „сложна личност“, колко „противоречив“. Това е евтиният жест на общество, което предпочита мъртвите си интелектуалци. Защото те вече не пречат, не говорят и не задават неудобни въпроси.
Истината е проста и неприятна: Калин Терзийски ни напомняше, че свободата не е лозунг, а самота. И че човек може да плати висока цена за това да не се наведе. Особено когато е уязвим, раним и отказва да се преструва на „успял“.
Затова паметта за него не трябва да бъде сантиментална. Тя трябва да бъде тревожна. Защото въпросът не е какъв беше Калин Терзийски. Въпросът е какво правим с хората като него, докато са живи. И какво казва това за нас.
Почивай в мир!
Ние ще продължим да живеем в обществото, което ти отказа да бъде честно със себе си.
Право на отговор: “Протест против насилието или… идващият феминизъм”