Ален Ескофие се самозапали в Париж през 1977 г., за да разобличи убийствения характер на комунизма и вдъхнови свободата.
Историята на ХХ век е история на жертви, но не всички жертви са били безгласни.
Някои са избрали да говорят с най-крайния възможен език – собствения си живот. Такъв е случаят с Ален Ескофие (Alain Escoffier) – млад французин, който през 1977 година се превръща в жива факла в сърцето на Париж, за да отправи ясно и недвусмислено послание: комунизмът убива.
Ален Ескофие е роден на 25 октомври 1949 г. в Париж, Франция. По професия е банков служител, обикновен човек от средната класа – не революционер, не войник, не политик, но животът му го сблъсква директно с реалността на комунистическия свят. Той се жени за жена от Източна Германия – държава, превърната от СССР в затвор под открито небе.
Чрез нея и нейното семейство Ескофие вижда отблизо как изглежда „реалният социализъм“: граници, телени мрежи, забрани, страх, доносничество и разрушени човешки съдби. Ален не е теоретик. Той не чете комунизма в книги – той го вижда в лицата на хората, които режимът е лишил от свобода, родина и достойнство.
Ескофие е твърд антикомунист и активист в националистически и анти-съветски политически среди във Франция.
Той вярва, че Западът е морално слаб, че европейските елити са се примирили с разделението на континента и че свободният свят е предал милионите зад Желязната завеса.
За него комунизмът не е „алтернативна система“, а престъпна идеология, основана на насилие, терор и лъжа. Той обвинява не само СССР, но и западните правителства, които водят политика на компромиси и „разбирателство“ с палачите. Ескофие е дълбоко разочарован, но не се примирява.
Вдъхновен от примера на Ян Палах, чешкия студент, който се самозапалва през 1969 г. в знак на протест срещу съветската окупация на Прага, Ален стига до крайния извод, че думите вече не стигат. Той осъзнава, че в Западна Европа комунистическите престъпления са открито оправдавани от леви интелектуалци. За него това е морално предателство и решава да извърши акт, който не може да бъде игнориран.
На 10 февруари 1977 г. Ален Ескофие отива на Шанз-Елизе в Париж пред офис на съветската държавна авиокомпания „Аерофлот“ – символ на СССР и неговото присъствие във Франция.
Пред погледите на минувачите той излива бензин върху себе си и се самозапалва. Последните му думи са вик, който и днес звучи неудобно за левите среди:
„Communistes assassins!“
„Комунисти убийци!“
Това не е вик на лудост. Това е политическо обвинение. Ескофие е откаран в болница с тежки изгаряния и умира от раните си на същия ден едва на 27 години.
Смъртта на Ален Ескофие бързо е заглушена. Френските медии не желаят да превръщат антикомунист в символ. Левите интелектуалци предпочитат мълчание. Историята му остава извън учебниците. Причините са ясни: големите френски медии нямат интерес да легитимират крайнодесни и антикомунистически позиции.
Историята на Ескофие е неудобна – той не е част от левицата, не е центрист, не е „модерен“; той е човек с твърди убеждения, готов да плати най-високата цена за свободата и честта. Самозапалването му е мощен символ на съпротивата срещу комунизма.
Медиите обаче се страхуват младите да видят в него модел за подражание. Страхуват се от радикални последици и шокиращо послание, което опровергава техните утвърдени наративи. Освен това Ескофие е свързан с организации като Parti des Forces Nouvelles (PFN) и Groupe d’Action Solidariste (GAS), които никога не са били част от политическия мейнстрийм. Говоренето за тях би дало легитимност на движения, които медиите предпочитат да игнорират.
Истината е, че Ескофие и действията му са неудобни за системата, той е символ на непримиримост и истинска съпротива срещу комунистическата тирания, а медиите предпочитат мълчание пред истината, но фактът остава: героизмът му не се изтрива от цензурата и остава вдъхновение за всеки, който цени свободата повече от страха.
Един млад французин избира да умре, за да каже това, което милиони жертви на комунизма никога не са могли да изкрещят публично.
В епоха, в която комунизмът отново се идеализира и представя като „социална алтернатива“, историята на Ален Ескофие е морален шамар.
Той не победи комунизма. Неговият огън не събори Берлинската стена и не разруши съветската империя. Но той направи нещо друго – отказа да лъже. Отказа да мълчи. Отказа да живее удобно в свят, който приема злото като „неизбежна реалност“. В момент, когато Западът предпочиташе диалог с палачите, той избра обвинение.
В момент, когато интелектуалците оправдаваха диктатурите, той ги назова по име.
В момент, когато мнозина свеждаха глава, той изправи тялото си и го пожертва.
Днес комунизмът отново се връща, маскиран с нови думи, нови лозунги и същите лъжи. Същото презрение към човешката свобода. Същата омраза към нацията, традицията и отговорността и същата жажда за контрол. Затова историята на Ален Ескофие не е минало. Тя е предупреждение. Тялото му изгоря на Шанз-Елизе, но обвинението остана. И докато има хора, които отказват да забравят какво е комунизмът в действителност, огънят на Ален Ескофие няма да угасне.
