В новата си книга „Слепецът – гид. За тайните и болката на Рим“ младият български автор Борис-Михаил попТодоров повежда читателя на необичайно духовно и литературно пътешествие из Рим – европейската столица, която в книгата възприема формата на жив организъм, наситен с емоции, историческа памет, символи и скрити истории.
Съчетавайки елементи на литературен репортаж, философска изповед и градска митология, текстът проследява вътрешното странстване на един парадоксален герой – слепецът, който води другите през лабиринта на един древен град и през съмненията на собствената си душа.
Авторът на книгата принадлежи към най-младото поколение български писатели. Роден през 2004 г., попТодоров започва творческия си път в музиката. Още като дете печели национални конкурси като цигулар и по-късно продължава обучението си в Национално музикално училище „Любомир Пипков“ в София, а след това и в музикалния лицей към консерваторията Accademia Nazionale di Santa Cecilia в Рим.
Наред с музикалната си дейност той развива силен интерес към историята, философията и литературата, работи с издателства и се занимава с преводи от италиански и английски език (към този момент издадените преводни книги са „Железния префект“ на историка Ариго Петако и „Руският фронт“ на журналиста и военен кореспондент Лука Щайнман).
попТодоров вече е автор на художествена проза, сред която новелата „Последната лилия“ (издателство „Еделвайс“), а новата му книга „Слепецът – гид“ (издателство „ШАР“) обрисува духовната криза на съвременния човек, паметта на европейската цивилизация и търсенето на смисъл в свят, който все по-често изглежда като изгубил своя вътрешен ориентир.
За книгата, за Рим като духовно пространство и за литературата като форма на вътрешно пътешествие разговаряме с Борис-Михаил попТодоров.
За замисъла на книгата
Г-н попТодоров, как се роди идеята за „Слепецът – гид“? Първо образът на слепия герой ли се появи като идея или отначало основното действащо лице е градът Рим?
Рим беше в центъра на всичко, от суровата идея и грубата чернова през променливия сюжет до финалния резултат. Но и слепецът-гид, този алегоричен образ, изграден върху парадокс, се присъедини бързо към първоначалната ми идея да споделя съкровените ми преживявания от тази стара европейска столица, които са по-скоро в сферата на абстракцията, отколкото в сферата на реализма, историографията и фактите.
Водачеството в трудните моменти, силната фигура, която сама не знае накъде върви, но е отговорна за мнозина, олицетворените стихове на Овидий: Perfer et obdura; dolor hic tibi proderit olim, са едната страна на монетата – дума, чиято етимоголия, обвързана пряко с Рим, също описвам в книгата – докато от другата страна се намира символизмът на гида, който се допълва с живия образ на Рим.
Последният изисква чувствителност, такт, спокойствие и време за да бъде проумян, доколкото може да го проумее един простосмъртен.
Чрез този образ показвам на хората, че град-цивилизация, изграждан в продължение на 2800 години не може да бъде обхванат за цял човешки живот, какво остава за кратка туристическа екскурзия. Милиони души обикалят и се скитат из уличките на Рим, наслаждават се на красотата, но не възприемат с душата си, не усещат духа и не откриват скритите послания, които остават на заден план не поради нещо друго, а поради припряността, ненаситността, индивидуализмът, гордостта и духовната лакомия на жителите и посетителите му.
Докато за един прост слепец, който не се обрича на ментално робство в гореизброените окови, е много по-лесно да съзре истинското лице на Рим отколкото за физически зрящите. Същевременно реших да поставя още едно противоречие в новелата – думите на слепеца, който твърди, а и показва, че познава града като дланта на ръката си. Само по себе си това твърдение е абсурдно и невъзможно, защото Рим е необятен. Но абсурдизмът е и неизменна част от посланието, което искам да отправя.
В книгата се появява идеята, че човек трябва „да унищожи себе си, за да се съгради наново“. Какво означава това за Вас?
Вярвам, вследствие на личния ми опит, че човек трябва да се изгуби, да потъне, да се опари, за да се изгради като личност, за да се опознае и да осъзнае, чисто и просто, без обременения самовлюбен ум, на какво е способен, докъде може да падне, колко сили има за да се изправи и в крайна сметка дали заслужава да гради сам съдбата си или е прекалено слаб и ще остане страничен наблюдател на собственото си съществуване.
Много от героите в сюжета преминават през мъчителни моменти, екзистенциални кризи, неописуеми трагедии. Някои от тях намират смъртта си, други продължават по същия път, а трети се съвземат. Стремя се всеки мой сюжет да бъде малък космос от емоции, личности и нрави – огледало на насъщния живот, което отразява действителността, но същевременно показва космоса откровено интимен и безпардонен, такъв какъвто съществува в душите на хората, но рядко се проявява в действията и отношенията им пред себеподобните.
За Рим като персонаж
В текста често се появяват скрити места, мостове, надписи и истории. Писането на книгата беше ли и вид градско изследване?
Да. Когато учех в Рим, от време на време бягах от часовете за да се шляя из града. Не мисля, че има човек, който може да ме упрекне, предвид мястото. От дете обичам неизвестното, автентичното, непознатото и ненавиждам тълпите, които плащат огромни суми за да гледат едно и също известно парче земя или произведение на човешкия гений.
Затова и всички непознати места, които съм описал в книгата и могат да бъдат посетени, дори закритите галерии и изложби, не струват нито стотинка. Тези места намирах сам, напълно случайно, или по съвет на някой приятел-римлянин и си ги записвах. А историята за съответната находка четях вечер.
Имам навика да си записвам почти всичко, което ми се случва. Винаги съм искал да ги споделя с моите сънародници, особено онези места, които имат общо с българската история – като Изола Тиберина – и ето, че ми се удаде тази възможност, благодарение на издателство „ШАР“.
Има ли конкретно място в Рим, което се превърна в духовен център на книгата?
Духовният център е Тибър. Реката, която ме заплени преди години, още преди да започна учението ми там, е маякът на текста. Но конкретно място, въпреки че не исках да се концентрирам прекалено върху едно, а да „разстеля“ местоположенията поравно, може би остана Виа Андреа Прована, която получи особено място в текста.
Домът на слепеца, в който той не живее повече, защото му навява спомени за самоубилата се съпруга, всъщност е квартирата, в която живях аз докато живеех в Рим. Реших да оставя истинския адрес и да го включа в сюжетната линия.
Друго място, което се открои без да съм се стремил към това, е Понте Милвио, чиято история е известна най-вече сред християните.
За болката, вярата и безсмислието
Книгата постоянно се движи между отчаянието и духовното търсене. Това ли е състоянието на съвременния човек според вас?
Отчуждеността, душевното лутане, самотата и липсата на ясна посока са сред големите проблеми на съвременните поколения, на „модерния човек“. Корените на тези проблеми можем да търсим далеч в миналото, още след Индустриалната революция, но подобно вглеждане в историята едва ли ще помогне за тяхното елиминиране. Не съм психолог и не мога да кажа, че съм се съсредоточил върху предоставянето на отговори. Но съм разказвач и предавам послание.
Според мен е от изключително значение да се говори, непрестанно, за душевните болки на съвременния човек. Коментирането на психичното състояние, на депресията, на помислите за самоубийство и на разочарованията на индивида не бива да остава табу – особено сред мъжете, които срещат и си създават много повече препятствия да говорят и споделят за душевното си състояние отколкото жените. Искам да покажа на моите съвременници, че не е срамно да се чувстваш по подобен начин, не е срамно да признаеш, че си паднал и не е срамно да поискаш братска ръка, която да те надигне.
Не сме степни вълци, създадени сме да живеем в общности и трябва да се съблюдаваме един другиму. Нека си припомним древния съвет: „По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, кога лежат двама, топло им е; а един – как ще се сгрее? И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три осукан, не ще се скъса скоро.“ (Еклесиаст 4:9-12)
Кой според вас ще разбере най-добре тази книга – пътешественикът, философът или самотникът?
И тримата. Вече получих обратна връзка от няколко читатели, засега изцяло положителна, което искрено ме изненада. Обикновено пиша неща, които не са предназначени да се харесат на всички, а докато работех върху тази новела бях убеден, че тя ще допадне на малцина.
Както и да е, някои читатели ми изпратиха снимки от местата, споменати в книгата. Харесали са описанията на непознатите места и скритите кътчета, а излизането на книгата е съвпаднало с тяхно предстоящо пътуване до Рим. Взели са я със себе си и са тръгнали по съветите на слепеца-гид. И бяха останали очаровани от красотата на непознатия Рим, далеч от тълпите.
Други читатели ми споделят, че са оценили философските размишления и идеите в книгата – нещо, за което аз самият се опасявах, че може да натежи на мнозина. Трети пък ми казват, че са се припознали в някои от персонажите. Най-силно обаче, струва ми се, ще я разберат изстрадалите, обременените; имигрантите, които копнеят да се завърнат в Родината; както и онези българи, които са живели или живеят в Рим и имат достатъчно фин когнитивно-абстрактен усет, за да почувстват града в неговата пълнота.
За автора
Как писането на тази книга промени вашето отношение към Рим и към самия себе си? Беше ли това болезнен текст за писане?
Отдъхнах си, че съм оставил документ, свидетелстващ за моето пребиваване там. Както написах в предговора, „Пошлата смесица между древността и антихуманистичното съвремие в този скъп град изпива живота на жителите му. Изпи и моята душа, а днес ми я връща едва плюнка по плюнка, целейки накриво зейналата ми уста.“ Тази новела бе последната „плюнка“.
Текстът беше по-скоро странно откровен, отколкото болезнен. Досега не бях споделял толкова много със света. Някои биха помислили, че свети Августин е оказал влияние, и може би до известна степен биха били прави, аз самият не съм сигурен. Истинската причина обаче беше загубата на близки хора, връстници, които предпочетоха да замълчат и да не споделят душевните си тегоби. На тях мислено посветих тази книга.
Очакваме ли нови проекти от Ваша страна? Как могат читателите да следят бъдещите Ви творби?
Към този момент, в процес на предпечатна подготовка се намира моя биография на един голям български поет, който е изпаднал в забвение след 1944 г. Този плод на двугодишно историческо изследване от моя страна цели да възвърне поне до някаква степен паметта към този български символист и да позволи на новите поколения да се запознаят с творчеството му.
Междувременно превеждам от английски книга на британски историк от Оксфорд, последната част от трилогията му, която ще се издаде на български съвсем скоро. Опитвам се паралелно с това да развивам и журналистическите си умения, през лятото ми предстои пътуване до Мароко и съм влязъл в контакт с християнските общности в няколко града там, планирам да направя репортаж за тяхната ситуация както през вековете, така и към момента. Ръкописът ще напиша на български, но планирам да го преведа на италиански и английски, за да го публикувам в западна медия.
Когато ми остане свободно време, което се случва все по-рядко, го прекарвам в писането на сценарий за филм.
Работното заглавие е „Кой победи?“, синопсисът е следният: „Третото българско царство се подготвя да се включи във Втората световна война и това обръща хода на историята, болшевиките капитулират, Съюзниците губят войната, а страните от Оста започват строежа на Нова Европа.“
Доставя ми удоволствие да си представям как би се устроила България ако комунистическата диктатура не беше надделяла над цяла Източна Европа, какво би постигнала цялата българска интелигенция ако не беше брутално избита и докъде щеше да стигне прогресът на българския дух. И понеже си го представям достатъчно визуално, реших да напиша сценарий за евентуална екранизация.
Но, освен тези проекти и още предстоящи преводи, скоро не планирам да публикувам нова авторска книга. Все пак трябва да наблегна и на четенето. Както ме научи един голям български писател, който за огромно съжаление вече не е между живите, младият писател постоянно трябва да се самоусъвършенства, да черпи вдъхновение и да се учи от големите писатели на миналото.
Наскоро създадох „Телеграм“ канал, в който качвам всички онлайн материали, свързани с моето творчество. Освен него, най-често мои трудове могат да се намерят на сайта на издателство „Еделвайс“, на издателство „ШАР“, публицистиката: на Вашия сайт – на който съм искрено благодарен за предоставената платформа, – и на сайта на „Консерваторъ“.
Благодарим на Борис-Михаил попТодоров за разговора, който неизбежно се връща към въпроса, намиращ се в сърцевината на неговата книга – възможно ли е човек да намери ориентир в свят, който изглежда все по-объркан и духовно ослепял.
„Слепецът – гид“ не дава готови отговори. Вместо това тя предлага пътешествие през улиците на Рим, през паметта на една стара цивилизация и през вътрешните лабиринти на човешката душа.
Може би именно в този парадокс се крие силата на книгата: че понякога най-сигурният водач е онзи, който сам продължава да търси. А читателят, след последната страница, остава с усещането, че пътуването тепърва започва.
