Тази картина изобразява „Раждането на Южноафриканския съюз“, предшественика на ЮАР – картина на Джеймс Едуин Макконъл, която илюстрира създаването на Южноафриканския съюз на 31 май 1910 г.
Пет стълба изграждат една суперсила.
Ядрени оръжия. Ракета, достигаща орбита. Независимост чрез синтетично гориво. Военна промишленост, класирана на десето място в света. И медицинска наука, водеща в света. Преди 1994 г. Южна Африка разполагаше с всички тези стълбове. Една страна, на върха на Африка, изгради всичко това преди падането на Берлинската стена. После те накараха хората да забравят, че това някога се е случвало.
Сега Африка е „просто Африка“. Все още се опитва. Все още взима заеми. Все още моли за инфраструктурата, която една малка нация вече имаше преди тридесет години, преди да бъде принудена да я разруши със собствените си ръце.
Нека кажа нещо, което ще обиди много хора. Няма проблем. То е истина. Докато африканерите обогатяваха уран в Пелиндаба, изпитваха ракети от брега на Оверберг, превръщаха нискокачествен въглища в бензин в Секунда и извършваха първата в света трансплантация на човешко сърце в Гроот Шуур, освободителните движения в останалата част от Африка получаваха съвсем различен подарък.
Не индустриална стратегия. Не енергийна независимост. Не суверенна технология. Те получиха комунизъм.
Лозунги вместо центрофуги. Петгодишни планове вместо заводи за гориво. Москва отпечата брошурите. Пекин достави пушките. И когато прахът се утаи, всяка африканска държава, която следваше съветския модел, премина през същия път: национализация без технически капацитет, институционален колапс, структурна зависимост от същите чужди сили, които бяха подкрепили революцията. Танзания. Мозамбик. Зимбабве. Етиопия. Моделът не е съвпадение. Той е продукт.
Комунизмът предложи на Африка освобождение като марка и зависимост като операционна система. Той превърна „Африка за африканците“ в „Африка за всеки, който има влияние“, и оттогава континентът плаща тази сметка. Три десетилетия по-късно същите нации, на които беше казано да отхвърлят западните индустриални модели в името на африканския социализъм, сега заемат милиарди от Пекин, за да построят това, което биха могли да построят сами, ако единствената страна, която вече го беше направила, не беше принудена да го разруши до основи.
Помислете за това, което африканерите действително постигнаха.
Под тежки международни санкции, с население по-малко от някои европейски градове, те разработиха местен процес за обогатяване на уран, вихровата тръба „Хеликон“, която външният свят никога не беше виждал. Те построиха шест ядрени оръжия, а седмото беше в процес на производство.
След това, преди да предадат властта на Африканския национален конгрес (ANC), африканерското правителство ги унищожи всички, подписа Договора за неразпространение, отвори всички съоръжения за инспекторите на МААЕ и разказа на света точно какво са направили. Никоя друга ядрена държава в историята не е направила това. Никоя. Те построиха бомбите, разглобиха бомбите и доказаха това. Това не е поведение на безразсъдни идеолози. Това е дисциплина на ниво, което великите сили никога не са достигали.
Те построиха серия ракети, RSA-1 до RSA-4, от крайбрежна пускова площадка в Оверберг близо до Бредасдорп. RSA-1 достигна 100 километра. RSA-2 достигна 300. RSA-3, тристепенна ракета-носител с твърдо гориво, базирана на израелската технология Shavit, беше проектирана да изведе в ниска орбита около Земята 330-килограмов разузнавателен спътник, наречен Greensat. RSA-4 можеше да издигне 550 килограма на 1400 километра. Това не бяха чертежи. Те бяха построени. Тествани. Оперативни. И тогава, под американски надзор, леярските ями бяха запълнени с бетон, рентгеновата апаратура беше разрушена, тестовата база в Рой Елс беше превърната в природен резерват.
Персоналът намаля от 500 на 28 души за пет години. Единствената местна орбитална изстрелвателна способност на Африка беше физически унищожена. Не беше замразена. Беше унищожена.
Компанията Sasol, основана през 1950 г., усъвършенства синтеза на въглища в течности по метода на Фишер-Тропш в мащаб, невиждан дотогава в света.
Осемдесет газификатори Sasol-Lurgi в Секунда произвеждаха 150 000 барела синтетично гориво на ден, покривайки една трета от нуждите на страната само от нискокачествени въглища. Най-високата структура в Южна Африка все още е комина Sasol III с височина 301 метра. Това не е паметник. Това е функциониращ пример за индустриално неподчинение. Те не можеха да купуват петрол, затова го произвеждаха. От скали.
Оборонната промишленост е наела 160 000 души в 800 производители. Armscor, по-късно Denel, е произвела гаубиците G5 и G6, които все още се считат за едни от най-добрите артилерийски системи, произвеждани някога. Бойният хеликоптер Rooivalk. Преустроеният изтребител Atlas Cheetah.
Проектът Carver, четвърто поколение местен изтребител, е бил в процес на разработка, когато е бил отменен. Миноустойчивите превозни средства Casspir и Buffel станаха преките предшественици на американските MRAP. Южноафриканските оръжия не бяха теоретични. Те бяха изпитани в битка срещу съветско оборудване в най-големите конвенционални сражения, които Африка е виждала от Втората световна война насам.
И Кристиан Барнард. На 3 декември 1967 г. екип от тридесет души в болницата Groote Schuur извърши първата успешна трансплантация на сърце от човек на човек.
Кейптаун се превърна в световната столица на сърдечната хирургия. Същата страна по-късно произведе първата 3D-отпечатана трансплантация на кост от средното ухо, идентифицира гена за аритмогенна деснокамерна кардиомиопатия и беше пионер в техниките за стволови клетки, които напълно заобикаляха споровете около ембрионите. Това не беше един щастлив пробив. Беше култура на научно съвършенство, изградена в продължение на десетилетия.
Ето и въпросът, който никой от мейнстрийма не би засегнал. Ако всичко това е документирано, проверено, записано в докладите на МААЕ, военните архиви и музейните експозиции, защо никой не знае за него?
Защо стандартният разказ за Южна Африка преди 1994 г. е едноизмерна морална приказка за расова опресия, без да се споменава фактът, че същата страна обогатява уран, изстрелва ракети, строи изтребители, произвежда гориво от въглища и е световен лидер в сърдечната хирургия?
Защото признаването на това разрушава прекалено много твърдения наведнъж.
Усложнява историята за изгнаническата държава. Създава еталон, който прави невъзможно да се пренебрегне сривът на капацитета след 1994 г. Поставя въпроси за това кой всъщност печели, когато суверенният промишлен капацитет се разгражда в името на демокрацията.
И принуждава хората да се изправят пред възможността, че най-технологично напредналата нация, която някога е съществувала на африканска земя, е била разбита не защото е провалила, а защото е успяла по начини, които са били неудобни за прекалено много мощни интереси.
Африканерите я построиха. Не им беше дадена. Не я внесоха. Те я построиха под обсада, под санкции, под враждебността на цялата западната дипломатическа общност, и го направиха с упорита, безкомпромисна изобретателност, която няма равна на себе си на този континент. Това не е носталгия. Това е исторически факт. И фактът, че вероятно не сте знаели повечето от това досега, ви казва всичко, което трябва да знаете за това кой контролира историята и защо.
„Прецизността побеждава обема. Достойнството запазва позициите си.“
Още по темата
Horton, Roy E. Out of (South) Africa: Pretoria’s Nuclear Weapons Experience. Champaign, IL: University of Illinois, 2000.
Masiza, Zondi. “A Chronology of South Africa’s Nuclear Program.” The Nonproliferation Review (Fall 1993): 35-55. http://www.nuclearfiles.org/menu/key-issues/nuclear-weapons/issues/proliferation/south-africa/masiza_chronology.pdf.
Reed, Thomas C. and Danny B. Stillman. The Nuclear Express: A Political History of the Bomb and Its Proliferation. Minneapolis, MN: Zenith Press, 2009.
“South African Nuclear History.” The Wilson Center Digital Archive. http://digitalarchive.wilsoncenter.org/collection/95/south-african-nuclear-history.
Stumf, Waldo. “Birth and Death of the South African Nuclear Weapons Programme.” Atomic Energy Corporation of South Africa. The Federation of American Scientists. September 28, 1995. https://fas.org/nuke/guide/rsa/nuke/stumpf.htm.
