Българите северно от Кавказ от средата на V до края на VI век

Време за четене: 8 минути

Кавказките планини в днешна северна Грузия. Снимка: Joni Jiniani, Unsplash


Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006


„На север от него (от градчето Никопс) са народите на турките и булгхарите, наречени по имената на реките: Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, пришълци, Чдар-болкар.“ Това е сравнително добре познат откъс от разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“ на Ананиа Ширакаци и който липсва в кратката редакция на географията. Той обаче предлага наистина интересна информация.

Например формата bulghar в „Купи-булгхар“ и в „булгхари“ е нетипична за ранните арменски текстове, което значи, че няма как откъсът да е бил съставен около 680 г., по същото време, откогато датира кратката редакция на географията „Ашхарацуйц“. Тогава откога е този откъс?

До средата на Х век арменската буква „ղ“ в Բուլղար (Bulghar) се чете като ł, а едва след това започва да се чете като gh. Тоест, съдейки по формата bulghar в „Купи-булгхар“ и в „булгхари“, най-малкото горецитираният откъс е добавен не по-рано от средата на Х век, като никак не е изключено цялата разширената редакция на „Ашхарацуйц“ да е от същия период. Във всеки случай обаче авторът на горецитирания откъс се е опирал на по-стари, недостигнали до нас данни, които отразяват етническата ситуация северно от Кавказ между края на VI и края на VII век. Какво обаче се крие зад названията Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, Чдар-болкар?

ЧДАР-БОЛКАР са населявали територията на днешен Дагестан в Руската федерация. Още преди близо половин век специалистът по Кавказ професор Дейвъд Маршал Ланг (David Marshall Lang) в книгата си „The Bulgarians. From pagan times to the Ottoman conquest“ (London, 1976) направи връзка между Чдар-болкар и пост-кушанското Кидаритско царство на територията на днешен Афганистан. На стр. 30 от книгата си, коментирайки разширената редакция на „Ашхарацуйц“, той пише следното: „Kidar-Bulgars, by the last-named of which he meant the Kidarites, a branch of the Huns“ („Кидар-българи“, под името на последните той (Ананиа Ширакаци – П.Г.) имал предвид кидаритите, клон от хуните“). На свой ред Арсен Сукри, макар и в опит да направи връзка с името Кубрат, в бележка под линия към френския си превод на „Ашхарцуйц“ предава ЧДАР като CITAR (Կիտար), което пък е още по-близко до КИДАР (Աշխարացոյց Մովսեսի Խորենացւոյ յաւելածովք նախնեաց. Վենետիկ, 1881, р. 35).

През 40-те години на III век персите нанасят тежък удар на могъщата някога Кушанска империя с център земите на днешен Афганистан. Остатъците от нея са превърнати във васално на персите царство на име Кушаншахр (букв. Кушанско царство) и от втората четвърт на III век докъм средата на IV век то е управлявано от т.нар. кушаншахове – роднини на сасанидските царе на Персия.

Към 50-те години на IV век обаче властта на кушан-шаховете практически е ликвидирана от ударите на напиращите от североизток хионити/хефталити. Някъде около 370 г. на мястото на рухналия персийски протекторат Кушаншахр възниква посткушанското царство начело с владетеля му Кидара, кушански княз. То обаче също става жертва на ударите на хионитите и Кидара е принуден да им отстъпи владенията си северно от река Аму Даря. Запазвайки властта си над земите южно от нея, той премества резиденцията си в град Балх в Тохаристан. В следващите десетилетия между хионити и кидарити цари мир и те дори водят относително съгласувана борба с персите.

Около 466/467 г. обаче Кидаритското царство става жертва на комбиниран удар от страна на персите и преминалите на тяхна страна хионити/хефталити. Кидаритското царство е унищожено, а териториите му – разделени между победителите. Една част от населението му признава властта на новите господари. Друга част от кидаритите бяга към Индия и скоро сведенията за тях прекъсват. Трета част от населението на Кидаритското царство обаче, съдейки по косвените данни от „Ашхарацуйц“, се премества на територията на днешен Дагестан, където арменската география го зарегистрира под името Чдар-болкар.

ДУЧИ-БУЛКАР. На изток те граничели със земите на Чдар-болкар. Основните землища на Дучи-булкар са били на територията на днешна Чечня. За съжаление мястото тук не позволява да се аргументира в детайли тази локализация, но ще дам поне пример: на самата граница между Чечня и Дагестан и днес съществува селището ДУЧИ, близо до шосе Е50, водещо от Гудермес в Чечня към Хасавюрт в Дагестан.
Българите Дучи най-вероятно са от същите онези 30 000 „скити“, които през зимата на 586/587 г. потеглят на запад „от отсам проломите на планината Имеон“. Според Михаил Сирийски 10 000 от „скитите“ стигат до Дунава, където са заселени са от ромеите като войнишко население и тогава се разбира, че името им е „българи“. Оставалите 20 000 „дошли в страната на аланите, която се нарича Берсалия, чиито градове били построени от ромеите, сиреч в Каспия“ (вж. свързания текст „Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски“).

КУПИ-БУЛГХАР, тоест „Кубански българи“. Както подсказва правописа на името им, те са късна добавка към разширената редакция на „Ашхарацуйц“, не по-рано от средата на Х век. Изглежда Купи-булгхар са онези българи, които не потеглят с Аспарух към Дунава, а остават около река Кубан. В анонимната персийска география от 972 г. „Худуд ал-Алам“ те са наречени В-Н-Н-Д-Р, тоест ВАНАНДУР: „На изток от нея са барадасите, на юг от нея – хазарите, на запад от нея – планини, на север от нея – маджарите. Те [в-н-н-д-р] са страхливи, слаби, бедни. Доходните занимания при тях са малко“. Яков Федоров и Гаджи Федоров, анализирайки данните от „Худуд ал-Алам“, определят разположението на областта в-н-н-д-р „в Източното Приазовие, включвайки десния бряг на река Кубан в нейното долно течение, където се намирала Велика България на Кубрат“.

ОЛХОНТОР-БЛКАР са добре известните уногундури, сиреч Аспаруховите българи. Те обаче са идентични си българското племе Ванандур, част от което, водено от Вунд, се преселва в Армения през 80-те години на II век. За връзката Ванандур – Олхонтор указва уточнението „пришълци“, тоест олхонторите са от българите, част от които били дошли в Армения.
Откъде идва обаче племенното название ОЛХОНТОР? То е съставено от две части – „Олхон“ + „тор“, като втората може да се срещне и във варианта „-дур/-дор“ в племенни названия от епохата на Великото преселение на народите като Бардор и Уногундур. „Олхон“, под формата АЛХОН, е едно от хефталитските/хионитските племена на територията на Хефталитстката империя, споменато и в разширената редакция на „Ашхарацуйц“. На територията на Западна Индия има дори открити монети с гръцки надпис, разчетен като АΛХОN (вж. свързаните текстове „Страната на българите“ североизточно от Самарканд“ и „Българите по двата бряга на река Аму Даря“).

Българските групи северно от Кавказ 590–670 г.: Олхонтор-блкар, Чдар-болкар, Дучи-булкар. Купи-булгхар е добавка от Х век (по Голийски, 2006)
Българските групи северно от Кавказ 590–670 г.: Олхонтор-блкар, Чдар-болкар, Дучи-булкар. Купи-булгхар е добавка от Х век (по Голийски, 2006). Натиснете за цял размер.

Каква точно е връзката между българите Олхонтор и Алхоните в Средна Азия е въпрос на допълнителни изследвания. В арменските извори те обаче фигурират и като ХАЙЛАНДУР (Йелише, втората половина на V век) или ХАЛАНДУР (Степаннос Орбелян, края на XIII век). Орбелян дори сочи, че Китай се намира „по източните граници на страната на халандурите“, но същевременно твърди и че, „страната на халандурите [се намира] в полето на хазирите, което сега наричат Хпчах“, тоест Дашт-и Кипчак или Куманската/Половецката степ.

За ха(й)ландурите най-много сведения е ни оставил арменецът Йелише (Елисей), автор на една история, посветена на голямото арменско въстание против персите от 450–451 г. Особено ценното е, че Йелише пише като съвременник, а в някои случаи и като участник в събитията.

Първото по-важно сведение на Йелише за хайландурите е във връзка с похода от 454 г. на персийския император Йездигерд II срещу хефталитите/хионитите от Хефталитската империя, които Йелише по инерция от предходните столетия нарича „кушани“ и „страната на кушаните“. Възможно е обаче в този случай арменският историк да е имал предвид къснокушанското Кидаритско царство и при това положение употребата на имената „кушани“ и „страната на кушаните“ са съвсем уместни.

Посткушанското Кидаритско царство около 370 г.
Посткушанското Кидаритско царство около 370 г.

Йелише съобщава, че „един хон от рода на царете в страната на хайландурите на име Бел, който тайно клонял към християните и с любов и желание се учел от тях на истината, макар и по своя воля да се бил покорил на властта на царя [Йазкерт], твърде силно се огорчавал в мислите си, виждайки измъчените светци (тоест на поведените от персите арменски пленници – П.Г.). И тъй като повече с нищо не можел [да помогне на светците], избягал при царя на кушаните. Отишъл и му разказал за всички злини, които причинил царят на Арменската страна, съобщил му и за разрушаването на Хонските врати“. В резултат на намесата на Бел „царят на кушаните“ успял да събере навреме силите си и с маневрена война да омаломощи персийските армии, нахлули на негова територия.

Другото споменаване на хайландурите е в контекста на избухналото в Кавказка Албания въстание против персите. Йелише съобщава, че албанският цар Ваче извикал като съюзници войски от живеещите на територията на днешен Дагестан маскути (масагети) и заедно с 11 планински царе започнал война против „полка на ариите“, тоест против персите. В отговор срещу големи суми те наели хайландурите, които трябвало да ударят въстаналата Албания откъм Дариялски проход. Войната се затегнала и макар хайландурите да опустошили земите на Ваче и да разгромили войските му, сред тях избухнала епидемия, която им нанесла големи загуби.

Азербайджанският историк Юсиф Джафаров (той впрочем е първият, направил връзката хайландури = българи) смята, че албанският цар Ваче въстава през 457 г., а кампанията на хайландурите продължава между 460 и 462 г., като към началото на 463 г. въстанието вече било потушено.

Историята на българите-ванандури (хайландури, олхонтори, уногундури) през първите няколко столетия след Христа на практика е невъзможно да се възстанови поради крайно фрагментарните изворови данни. Във всеки случай през II век арменските извори ги локализират в предпланините на Кавказ и в самия Кавказ, докато в средата на VI век в своята „Гетика“ историкът Йорданес съобщава нещо по-различно:

„На юг от тях (от естите) се намира извънредно храбрият народ на акацирите, който не познава земеделието, а живее от скотовъдство и лов. Отвъд тях, над Понтийското море, се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите грехове. Оттук вече следват хуните, които като някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали двойна напаст за народите: едни от тях са наречени алциагири, а другите – савири. Те обаче живеят отделно. Близо до Херсон, гдето алчният търговец внася азиатски стоки, са алциагирите. Лете те бродят по полята и се пръскат нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщат при Понтийското море. Хунугурите пък са известни с това, че търгуват с хермелинови кожи“.

2. Салтово-маяцката култура (VIII–IX век) в нейните българска и аланска разновидности (по С. Плетнева. От кочевий к городам: Салтово-маяцкая культура. Москва, 1967)
Салтово-маяцката култура (VIII–IX век) в нейните българска и аланска разновидности (по С. Плетнева. От кочевий к городам: Салтово-маяцкая культура. Москва, 1967)

Сравнението между арменските сведения на Мовсес Хоренаци и Йовханнес Драсханакертци и тези на Йорданес показва, че между 200 и 550 г. населяваните с българи територии са се разширили по посока на долното течение на река Дон и Донецк, към земи, които по-късно ще влязат в териториалния обхват на т.нар. Салтово-маяцка археологическа култура и в частност към нейния степен (български според С.Плетнева) вариант. На тези същите българи съдбата отрежда през 60-те години на V век да посрещнат оногурската миграция, а между 50 и 80-те години на VI век да се сблъскат с придвижването и нахлуването на аварите и на западните тюрки.

Допълнителна информация за българите, отново за средата на VI век, може да се открие в „Сирийска хроника“ на Захарий Ретор (Захарий Митиленски), запазена частично в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий:

„Страната Базгун, със свой език, стига и се простира до Каспийските порти и до морето, до Портите [които са] в земята на хуните. И отвъд портите са БУРГАРИТЕ със свой език, народ езически и варварски, и те имат градове; и аланите, и те имат пет града; и хората от племето Даду, които живеят в планините, имат крепости. Унногур, народ живеещ в шатри, Огор, Сабир, БУРГАР, Хортригор, Авар, Хасар, Дирмар, Сарургур, Багарсик, Хулас, Абдел, Ефталит – тези тринадесет народа живеят в шатри и се прехранват от месото на добитък, риба, дивеч и от война…“

Българите (бургарите), имащи свои градове, са се намирали северно от Каспийските порти (Дербентския проход) и са били от източния клон, тоест Чдар-болкар, обитавал земите на днешен Дагестан, район, в който през VI–VIII век има развита градска мрежа. Другите българи, представени като номади, са били ванандурите (хайландурите, олхонторите, уногундурите). Впрочем наличието на номади и на (полу)уседнали български групи не би трябвало да учудва никого, защото още през 1997 г. Никола ди Космо показа, че икономиките дори и най-закоравелите номади винаги притежават и сериозен земеделски сегмент, поддържан било от част от самите тях, било от покорени земеделски общности.


БЪЛГАРИТЕ ОКОЛО КАВКАЗ И В ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Авитохол и началото на българската държавност в Европа

Българите северно от Кавказ според арменските извори – I

Българите северно от Кавказ според арменските извори – II

Българите северно от Кавказ от средата на V до края на VI век

Велика България и нейната гибел

Следите от българите върху картата на Северен Кавказ

Съдбата на източнокавказките българи през VIII–IX век

Какъв е бил старият език на българите?

Сподели
Петър Голийски
Петър Голийски

Доц. д-р Петър Голийски е преподавател в специалност „Арменистика и кавказология“ в СУ „Свети Климент Охридски“. Поддържа в свободното си време Фейсбук страницата "История в кратце", в която публикува неголеми научно-популярни материали, написани на достъпен и за неспециалисти език, в които ще се хвърля светлина върху спорни, малко известни или напълно неизвестни моменти върху средновековната и древната история на българите.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *