На 8 септември се навършват 35 години от референдума за независимост на Македония (8 септември 1991) от Югославия.
Процес, срещу който тогава се обявява днешната президентка на РСМ Го̀рдана Силя̀новска-Да̀вкова.
По това време българският президент д-р Желю Желев е категоричен, че България трябва веднага да подкрепи правото на самоопределение на хората в Македония, за да се предотврати евентуален военен конфликт на Балканите, подобен на този в Босна и Хърватия.
Политическият контекст в този момент е брилянтно ясен. Войната в Словения и Хърватия започва в края на юни 1991 г., а основните причини за нея са обявяването на независимост от двете републики и опитът на контролираната от Сърбия Югославска народна армия (ЮНА) да запази целостта на федерацията със сила. Докато войната в Словения приключва бързо през юли 1991 г. с посредничеството на Европейската общност (понеже там няма голямо сръбско малцинство), конфликтът в Хърватия се превръща в дългогодишна и кръвопролитна война, продължила до 1995 г.
Македонският президент Киро Глигоров успява да запази самообладание въпреки заплахите от Милошевич (който според разсекретени свидетелства на македонски политици е заплашвал страната с „кръв до колене“).
Глигоров лавира успешно, печели време и не дава никакъв формален повод на Югославската народна армия да започне военни действия, докато не постига споразумение за мирното ѝ изтегляне.
Ключова роля в това отношение изиграват България и призидента Желев. България първа в света признава независимостта на Република Македония (както и независимостта на Хърватия, Словения и Босна и Херцеговина) на 15 януари 1992 година.
Това е изключително стратегическо и смело решение на българското държавно ръководство, начело с президента д-р Желю Желев и правителството на Филип Димитров.
Президентът Желев веднага след това постига следваща стъпка, която да парира плановете на Милошевич. България, която вече е признала Македония на 15 януари 1991 г., активно търси подкрепа от други регионални сили. Провежда се решаваща среща между Желю Желев и Сюлейман Демирел (тогава министър-председател на Турция), на която българският президент убеждава турския премиер, че бързото признаване на независимостта на бившата югорепублика е необходимо за стабилността на Балканите.
Желев уверява Демирел, че това ще предотврати разрастването на военния конфликт от Босна и Хърватия на юг. Решението на турското правителство, оглавявано от Сюлейман Демирел, да признае независимостта на Македония на 6 февруари 1992 г., е резултат от преплитането на стратегически геополитически интереси на Балканите и активна българска дипломация.
Президентът Желев не спира до тук. Следващата цел е Москва. Усилията му отнемат още 6 месеца. Първоначално Москва заема изчаквателна позиция, за да не развали отношенията си с Гърция, но ключовият поврат настъпва през август 1992 г. благодарение на личната дипломация на българския президент Желю Желев.
На 3 август 1992 г. в България пристига руския лидер Борис Елцин.
Визитата му трае 20 часа с 4 повече от първоначално планираните 16. На 4 август разговора Желев – Елцин вместо 40 – 50 минути продължава близо 4 часа. Българският държавен глава Желев успява да убеди Елцин, че Русия трябва да направи тази стъпка – признаването на незавасимостта на Македания под нейното Конституционно име Република Македония. Елцин се съгласява незабавно да обяви решението и подписва съответния указ малко след излитането, от борда на самолета си докато още е във въздушното пространство над София.
Руският президент взима това решение и предприема тези действия въпреки мнението на външния си министър Андрей Козирев. Когато Елцин се съгласява с Желев и нарежда на Козирев да подготви текста на декрета за признаване, Козирев открито възразява. Той предупреждава президента, че това е прибързан ход, който „ще ядоса гърците“ и ще усложни руската дипломация на Балканите.
Светкавичното признаване на независимостта на Македония от страна на България и последващите действия в същата посока на правителството в Анкара изпращат ясен сигнал към Белград и Слободан Милошевич, че евентуална военна интервенция на Югославската народна армия в Македония няма да остане вътрешен проблем за Югославия, а ще предизвика международен отзвук.
Действията на президента Желев затварят пътя и пред друга идея на Милошевич, неговият план за подялба на Македония.
Основната идея на Белград е била да не се допусне съществуването на независима македонска държава, която Милошевич е разглеждал като изкуствена територия. Неговият план е предвиждал:Сръбска сфера на влияние (или анексиране): Северната и централната част на Македония (включително Скопие) да останат в рамките на остатъчна Югославия под контрола на Белград или директно да бъдат включени в концепцията за „Велика Сърбия“.
Гръцка сфера на влияние: Южната част на Македония да премине под контрола на Атина или да бъде превърната в буферна зона, за да се задоволят гръцките опасения относно сигурността и името на републиката.
През 1991 и 1992 г. Слободан Милошевич прави директни и официални предложения на тогавашния гръцки премиер Константинос Мицотакис (баща на настоящия премиер Кириакос Мицотакис). Милошевич открито предлага на Гърция да си поделят Македония и да установят обща сръбско-гръцка граница. Мицотакис обаче категорично отхвърля това предложение, тъй като Гърция, като член на НАТО и Европейската общност, не може да си позволи участие във военна агресия и насилствена промяна на границите на Балканите.
Защо планът се проваля?
Освен отказа на Гърция, съществуват още два ключови фактора, които напълно блокират намеренията на Милошевич:
Твърдата позиция на България:
През септември 1991 г. Гърция и Сърбия се опитват да организират тристранна среща в Атина, на която да поканят и България, за да обсъдят бъдещето на Македония. Българското политическо ръководство усеща капана на евентуалната подялба и категорично отказва да участва в срещи, на които се решава съдбата на Македония без присъствието на нейни представители.
И вторият: Светкавичното признаване на независимостта от страна на София през януари 1992 г. окончателно слага край на тези тайни планове.
Така идеята за заличаването и подялбата на Македония остава един от най-опасните, но неосъществени сценарии от ерата на Югославските войни.
Разсекретените през последните години документи от архивите на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на САЩ хвърлят ясна светлина върху събитията на Балканите от 90-те години, потвърждавайки редица задкулисни замисли, дипломатически совалки и реални заплахи за региона.
Пълните досиета, които вече са публично достъпни, доказват, че българският ход за бързото признаване на Македония буквално е заварил „неподготвени“ стратезите във Вашингтон, но впоследствие е оценен като ключов буфер срещу плановете на Милошевич за насилствена подялба и прекрояване на границите на юг.
Въпреки първоначалния натиск върху България, историческият анализ показва, че бързото решение на София да признае независимостта на Македония пред януари 1992 г. изпреварва времето си, пресича плановете за подялба на Македония и принуждава великите сили в крайна сметка да приемат новата политическа реалност на Балканите.
Всички тези факти отговарят на въпроса кой е застинал в миналия век (по думите на Християн Мицкоски – българските лидери от Желю Желев до Илияна Йотова или лидерите в Скопие, като Го̀рдана Силя̀новска-Да̀вкова и Християн Мицкоски!
