Корупция: Анализ на общественото възприятие за корупцията, ролята на медиите и личната отговорност за развитието на българското общество.
Оригинална публикация: Thejesterisspeaking’s Substack
Откакто се прибрах в България след десет години и три държави в Западна Европа, винаги ме е учудвало убеждението на редица добронамерени, но често заблудени хорица, да говорят от името на всички “против беззаконието и мафията” на този или онзи политик, или партия.
Просто ако “утре махнем еди-кой си, в четвъртък ще сме нормална държава”. За мен подобен поглед е не само наивен, но и противоречи на елементарни исторически, географски и психологически фактори.
Ключът към това разминаване с реалността идва от факта, че тези хора много рядко познават различните прослойки на собственото си общество. Заобиколили се подсъзнателно от тесен кръг на любезна, културна “новоградска” шепа, виждайки себе си като бохеми и интелектуалци, те, за съжаление, остават с изключително ограничен поглед отвъд собственото си обкръжение.
Нещо повече, идеалистичните им впечатления за другите държави много рядко виждат цялата картина на конкретното място. Така аксиоматичните им възгледи за чужбина и „тревата от другата страна на оградата” се формират в кафета, музеи и дизайнерски хотелчета, по време на трите седмици почивки през годината.
Важно е да се отбележи още в самото начало, че докато селективно финансираните медии и елегантния лобизъм (за милиарди) все още държат доверието в институциите в редица Западни държави на високо ниво, то по нашите географски ширини скептицизмът е естественото състояние на нещата от десетилетия насам.
Преди изобщо да се задълбочим в мислите за корупция и най-вече усещането за такава, то лично аз бих поставил под въпрос, какъв процент от тези оплакващи се хора, наистина искат да живеят в полицейщината, за която си мечтаят.
Взимайки предвид отличните предпоставки за корупция на Балканите. От половинчатата смяна на режими, през нелегалната търговия с наркотици и заобикалянето на санкциите около Югославските войни… резултатът е, че естественото състояние на балканеца, е да не осъзнава малките заобикаляния на правилата в собственото му битие.
От ниските данъци, които често могат да се избягват, до това къде е забранено да се пуши, къде не може да се паркира, “а защо не мога да вляза с кучето”… Да не говорим за шуробаджанащината, която или е най-лошото нещо на света, или е просто “помощ от приятел”. Малцина са се “сблъскали” лице в лице с цената, която трябва да се плати, за “високия” стандарт на живот и щедрите социални политики, финансирани от данъкоплатеца. За правилата и регулациите като ненарушими, където разсъжденията върху тях просто липсват, блокирани не толкова от държавния апарат, а от размахващия пръст колективен социум.
Тук идва въпросът доколко се отклонява делът на самата корупция от усещането за нея. На пръв поглед излишен въпрос, който обаче има своите уникални изкривявания на Балканите. Дискусиите около смяната на режимите често се фокусират върху икономиката, но сякаш по-малко внимание са отделя на информационното затъмнение, в което моите родители и прародители са живяли.
Нека погледнем как е работел такъв държавен апарат.
Ако с дребните престъпници се справяш тихомълком и безмилостно, ако дисидентите и опозицията изчезват безследно, ако единствената медия е партийната медия, то най-естественият развой за средностатистическия гражданин е да се чувства спокоен и безгрижен. Липсата на новини е добра новина, както гласи английският израз. Партията няма да ви каже, че държавата е “съсипана”, или фалирала. Медията на режима няма да ви каже кой кого е разфасовал след семеен спор, или кой е усвоил нелигитимно държавни пари за ново Порше Кайен. Затова също се забавлявам, когато чета воплите за нашите “завладяни” медии.
Ако има проблем с българските медии през 21ви век, то той е, че са прекалелно свободни и разнородни. (Въпреки, че в последно време виждаме ясна тенденция към консолидация на определен тип медии с ясна и стриктна идеология) В ерата на нашия технологичен затвор от свръхинформация и изкуствен интелект, най-високата печалба идва от най-жълтото заглавие. Вниманието бързо преминава на следващия скандал, често дори няма време да се провери напълно истината на настоящата медийна атака, защото аудиторията вече е гневна от следващото нещо. Като тъжна карикатура към различните международни събития идват и “факт-чекърите”, често правейки за смях хората, които ги финансират.
Та какво се случва с нашите баби и дядовци, които с десетилетия биват заливани от глупави заглавия за жестоки убийства, ежеседмично говорене за нови злоупотреби със средства, както и постоянно очерняне на властващата партия от опозицията (къде с право, къде без)? Как се предполага един наивен ум, формирал се без технология, да се пребори с такава голяма порция токсичност? Дори аз, като почитател на обединена Европа, вероятно бих плакал за бай Тошо като вечен стълб на сигурност и спокойствие, ако подобно на старото поколение бях ограничен от западния свят по културна и езикова линия.
За мен изводът е ясен, усещането за корупция и скептицизъм по нашите географски ширини е рай за жълтите медии и участниците в политическия цирк.
Напоследък и новите апартчици на Европейския съюз решиха, че е добра идея да наливат масло в този огън, въпреки добре документираното им безразличие към корупцията на ниските и средни нива в редица държави членки. Тяхното становище е ясно, ще изберем техния любим кандидат и корупцията утре спира. А истината е, че който и да е начело, хората утре ще са същите.
А обществата, които превръщат оплакването в олимпийска дисциплина, ще останат лесна мишена за манипулации и атаки отвън, независимо дали тези атаки идват от изток, или от запад. Освен това ако някой перманентно твърди, че държавата е “съсипана”(смешен патос, противоречащ на елементарната логика), дори в години на икономически подем, каква реторика му остава във времена на рецесия и истинска загуба на покупателна мощност за населението? Вероятно сега след световната криза на вируса Ковид и високите държавни харчове сме хипер-мега-ултра съсипана държава?
Крайните изрази девалвират тежестта на думите. Нека се учим от мнозината ни шампиони в атлетическите дисциплини. Хора, срещащи трудности от всякакво естество. Никога не съм срещал шампион, който се самосъжалява и очерня всяка социална интеракция с негативни мисли. Шампионите имат по-сериозни проблеми от това. Ако добронамерените градски персонажи имаха повече лично самочувствие, а старите поколения разбираха повече от манипулацията зад медийния апарат, може би щяхме да живеем в по-задружна държава, дори и корумпирана. Но все пак сме на Балканите, така че не съм убеден. : )
