Разговор с Райна Белева за живота на българите в Грузия, тяхната история и борбата им да запазят своята национална идентичност.
Попаднах в Грузия през 2023 година точно по времето, когато грузинското правителство започна резкия си геополитически завой от Европа към Русия.
През тази година прекарах няколко месеца в Тбилиси, който вреше и кипеше от революционни настроения. Стотици хиляди руснаци, бягащи от военна служба, се изливаха в страната на талази. Точните цифри и до ден днешен остават неясни, тъй като правителството се стреми да подтиска антиимигрантски настроения в страната, но западната преса твърдеше, че над милион руски граждани са преминали през страната в рамките на около година след първата мобилизация в Русия през края на 2022.
За незапознатите, Грузия е с население около 3 милиона. Към това трябва да се добавят отделно и немалко украински бежанци или украински граждани с грузински произход. Самата Грузия има над 300 000 хиляди души вътрешни бежанци от конфликтите си със сепаратистите, подкрепяни от Русия, в районите на Абхазия и Цхинвали от началото на 90-те и от войната с Руската федерация от 2008.
Оставям на вас да си представите политически нажежения въздух по улиците на Тбилиси преди няколко години.
От кафета, в които висяха европейски знамена и често отказваха на туристи обслужване, защото имат руски акцент, или откровено не допускаха хора с руски паспорти в барове, до цели квартали, където цените за наем бяха по-високи от тези в Европа заради релокираните руски ИТ специалисти. Разхождайки се по улиците на Тбилиси, човек можеше да види руски хипита с расти да пушат свободно салвия (тогава напълно легално в Грузия).
Атрактивно облечени руски девойки контрастираха с консервативно облечените енориаши в кварталните църкви на Тбилиси. Грузински либерали всеки ден блокираха улиците, настоявайки за отмяна на „Закона за чуждестранните агенти“ и завръщане на курса към ЕС, докато грузински патриоти щурмуваха офисите на чуждестранни ултралиберални организации.
Вземайки предвид кавказкия горещ темперамент, нещата често ескалираха в брутални сцени на насилие между полиция и протестиращи. Паралелно на това, в части на Тбилиси дори не можеше да видиш грузинец или пък да чуеш грузински. Дезертьорите идваха с много пари и със своите правила и, сблъсквайки се със силното чувство на реваншизъм у масовия грузинец, предпочитаха да си създават свои анклави.
Това не беше първото ми излизане от България за по-дълго. Години наред съм живял извън България, което бързо ме преобрази от „либерален космополит“ в „безкраен националист“.
За мен беше изненадващо, че както и в Англия, така и в Гърция често получавах помощ от българската общност, било то формално или не, и то дори без да я искам. Като се прибрах в България, започнах все по-горещо да се интересувам от нашите общности зад граница и така, ровейки се в интернет, попаднах на организацията „Възраждане“ в Тбилиси.
Когато чуем за българи от бившия СССР, основно се сещаме за нашите общности в Молдова и Украйна. Реално български села, в които жителите са запазили ясно българската си национална идентичност, има дори и в Узбекистан и Казахстан. За нашите сънародници в Грузия не знаем почти нищо, но като цяло, с изключение на българите, работили в СССР, Грузия остава изцяло terra incognita.
За Райна Белева бях чел доста в интернет и планирах да я срещна от доста време, за жалост, винаги имахме някакви препятствия.
За нея знаех, че открито се обявява за българка през турбулентните за Грузия 90 години на миналия век и още през далечната за нас 1997 г. регистрира организация на българите в Тбилиси. Бидейки историк от доста време, търся да се докосна до исторически извор като Райна, родена точно след края на Втората световна война, преживяла тектоничните промени в Съветския съюз в края на XX век, както и кръвопролитните войни и геноциди в Кавказ през 90-те години.
За да избегнем горещините в летния Тбилиси (в буквалния смисъл, не че обстановката е по-малко нажежена), се чакахме на мола на булевард „Руставели“ до площад „Свобода“.
Ако сте гледали кадрите от грузинските протести, които надминават холивудската екшън хореография, то голяма част от тези кадри са точно от булевард „Руставели“, който мога да сравня с нещо като нашия „триъгълник на властта“ в центъра на София. Настоящият ремонт се явява доста полезен за настоящето правителство, тъй като разкопаният булевард е по-голяма пречка за протестиращия от най-агресивния жандармерист.
При срещата ни бях доста впечатлен от Райна. Въпреки възрастта и компактния си ръст си, тя е един изключително жизнен и усмихнат човек, крачещ изправен гордо.
Попитах я на какъв език ще желае да комуникираме. Тя каза руски и се извини, че не говори български. Това ми напомни на стария виц относно разликата между българина от бившия СССР и македонеца. Македонецът на български ти обяснява как не е българин, а бесарабският българин на руски ти обяснява как е чист българин. Райна се оказа родена в Камчатка през далечната 1946. Камчатка? Знае ли българинът къде е Камчатка?
За незапознатите, нека да обясня – това е вулканичен полуостров в северния Пасифик, който и до днес остава част от РФ. Спомних си история от дядо ми, който е бил международен шофьор през 70-те и му се случвало хора да спират тира му в сибирската пустош, щом видели българска регистрация. Това били етнически българи, разселени из най-дивите краища на съветската империя през Втората световна война.
Ще се почудите: ама нали нашите политици през съветския период са се целували по уста със секретарите на КПСС и са се кълняли във вечна дружба? Да, това е така, но през периода на Втората световна война България е от държавите на Оста, а Вермахтът бързо напредва през западната част на СССР. Политбюро е в паника, че някои от народностите в СССР ще се обърнат на страната на немците.
Така започва масово изселване на цели народи, определени като „неблагонадеждни“: ингуши, чеченци, немци, татари, българи и много други.
След смъртта на Йосеп Джугашвили, известен и до днес с русифицираната версия на името си Йосеф Сталин, по-голямата част от тези народи се връщат в историческите си земи. За семейството на Райна, дори и след така наречената реабилитация, българският им произход продължава да бъде семейна тайна.
По документи са руски homo sovieticus, за да избегнат дискриминация от все още силната политика на асимилация на тогавашната съветска власт. Успяват обаче да напуснат студените брегове на северния Тих океан и да се преместят на топлите източни брегове на Черно море, а именно в Очамчире, Абхазия.
По това време Абхазия се превръща в нещо като съветската ривиера заради чистите си плажове и субтропичния си климат. Абхазия, въпреки че тогава е в състава на Грузинската ССР, с мнозинството от населението, съставляващо се от грузинци и мегрелци, има няколко значителни етнически малцинства, а именно: народа апсуа (които се наричат абхазци в днешно време), арменци и рускоговорящи. Напълно непознат от българската историография е фактът, че в района на днешен Сухуми има и българско поселение. Райна разказва:
Още като дете имаше едни хора, които идваха от селата около Сухуми и продаваха много земеделска продукция. Не бяха апсуа, хората ми казаха, че са били българи. Тогава за нас нашият български произход си беше семейна тайна, но ни направи впечатление, че на една и съща земя живееха и апсуа, и българи. Българите произвеждаха от тази земя изключително много плодове и зеленчуци, докато на същата земя, със същия климат, апсуа не произвеждаха почти нищо.
Тогава все още Райна избягва да разкрие принадлежността си, жени се за грузинец и се заселват в старата част на Тбилиси. Когато се среща с нейната свекърва, тя я пита:
Каква си, момиче, по националност: арменка, азерка, грузинка?
Българка съм!
А, значи си рускиня.
Райна обяснява:
За жалост, тогава, за да нямам проблеми, майка ми ме писа, че съм рускиня, и това се случваше масово с много славяноговорящи народи в СССР. Така, по презумпция, всеки със славянско име го мислеха за руснак.
Годината е 1991, СССР официално спира да съществува.
Вратите на така наречения „затвор на народите“ са широко отворени. За нас, българите, падането на социализма е асоциирано с навлизането на западни стоки, финансови кризи, организирана престъпност и първите наченки на пазарна икономика и либерална демокрация.
В известна степен същото е и положението в СССР, но с една много важна разлика: подтисканите от интернационалната съветска политика национални общности за първи път могат да започнат публично да заявяват своята национална идентичност. Това отприщва вълна от протести и изисквания за национални държави, особено в Кавказ, където племенно-националната идентичност е много силна и въпреки многото репресии от съветската власт тя изскача като пружина, която е била под много натиск. Още през април 1989 година в Тбилиси се провеждат масови протести за обявяване на независимост от СССР и възраждането на независима Грузия.
Съветската власт реагира с насилствено разпръскване на митингите, характеризирано с изключителна бруталност: 21 души губят живота си, стотици са с тежки наранявания. Две години по-късно, на 9 април 1991, новият демократично избран президент на Грузия Звиад Гамсахурдия обявява Грузия за независима държава. Личността на Гамсахурдия остава силно противоречива до ден днешен в Грузия.
Доста образован филолог, практикуващ православен християнин, прекарва голяма част от съзнателния си живот като дисидент и отявлен критик на съветската власт. За жалост, често дори до ден днешен негови критици го обвиняват в антималцинствена политика.
Скоро целият Кавказ е потопен в кръв.
Армения и Азербайджан започват кръвопролитна война в смесения район Карабах. В Грузия осетинците и апсуа са недоволни от новия си статут на малцинствени групи в независима Грузия и искат или да се присъединят към новата Руска федерация, или абсолютна независимост.
Аджария пък се отделя от Грузия и се превръща във феодално владение на местен владетел. В Северен Кавказ чеченците използват историческия си шанс да се борят за независимост от РФ, а стари вражди разгарят брутален конфликт между ингуши и осетинци.
Следват няколко години на геноциди, етнически прочиствания, едва към края на 90-те нещата се успокояват. За жалост, последствията са потресаващи: новите независими държави са напълно неспособни да въведат обществен ред. Бивши съветски затворници и скорошни ветерани от войните властват по улиците.
Годината е 1997, в Грузия е на власт Шеварнадзе, бивш съветски апаратчик, първоначално покровителстван от Москва, започва бавен завой на запад.
В Грузия се разрешава да се регистрират клубове на етническите и религиозните малцинства. Бързо такива организации започват да никнат като гъби след дъжд. Използвайки историческата възможност, Райна напълно сама създава клуб на българите в Грузия „Възраждане“. Тогава България дори няма посолство в Грузия, а само консулство в Поти, което се занимава с търговския обмен между двете държави.
Райна напълно самостоятелно, без никаква помощ в този момент от българското правителство, се захваща да обръща дърво и камък, за да издири всеки българин, който се намира в Грузия. Така попада в отворените за населението тогава грузински държавни архиви.
Тук трябва да отбележа, че за разлика от България след 1989, където известна част от архивите са изгорени и дори до ден днешен е много трудно да поискам достъп, особено до архиви на ДС, то в Грузия достъпът до архиви е сравнително лесен и отворен.
„Тогава една грузинка, работеща в архива, ми помогна страшно много, ровихме се с часове дори в архиви от времето на Руската империя“, разказва Райна.
И не след дълго тя прави изключителен пробив. Оказва се, че през втората половина на XIX век по бреговете на днешна Грузия се заселват два кораба българи. Едните се заселват в близост до Сухуми, а другите в Аджария. Получават земя от тогавашното руско правителство. Грузинците са били доста впечатлени от многоцветните български носии.
С годините малкото на брой българи се смесват с грузинците, въпреки това някои явно са запазили до късно културните си особености, както споменахме по-горе. Тогава Райна прави връзката с тези земеделци край Сухуми, които са били наследници на българите, заселили се там през 19-ти век. В архивния си труд Райна попада и на личността на Александър Стоянов.
Бесарабски българин, ерудит и полимат, който по времето на Руската империя става директор на Кутаиската мъжка гимназия, както и ръководи разкопките на грузински паметници на културата. Скоро става любимец на учениците и на местната общност, като се застъпва твърдо за изучаването на грузински език в гимназията.
По това време в Руската империя с много натиск се налага образованието да се извършва изключително и само на руски език и се обезкуражава изучаването на езиците на малцинствата. Райна напълно самостоятелно е успяла да издаде малка книжка с архивни данни за живота на Александър Стоянов, а заедно с българското посолство са успели да сложат паметна плоча в училището, в което той е преподавал преди няколко години.
Друг интересен факт, който изтъква Райна, е, че в Бачковския манастир, когато България е била част от Източната римска империя и в богослужението се налага гръцки, грузински монах твърдо настоява да се даде право на българите да служат на български.
Попитах Райна относно това до каква степен българското правителство ѝ е помагало през годините. Тя изтъкна две имена. Едното е на президента Петър Стоянов, който през 2001 прави конференция на всички задгранични общности в Смолян, България. Тогава тя за първи път посещава страната на прадедите си.
Другото име, което Райна изтъкна, е това на посланика Десислава Иванова, която е била наша посланничка в Тбилиси в периода 2016-2025. Тя взима дейността на българската общност присърце и оказва много помощ при организирането на различни дейности, които промотират България в Грузия. Поставянето на паметната плоча на Александър Стоянов в Кутаиси до голяма степен става с нейно съдействие. Разбира се, през последните десетилетия се сменят доста посланици и министри в България. Някои от тях активно помагат на дейността на българската общност в Грузия, други са „по-резервирани“, казва Райна, усмихвайки се дипломатично.
Райна е един изключително усмихнат и активен човек. Реално, ако има някой, който е направил невъзможното не просто да съхрани българщината, но и да я промотира в една непозната за нас страна, това е тя. Нека ѝ пожелаем успех и, ако някой има път към Грузия, нека да ѝ донесе нещо от България. Тя изключително много се радва, когато някой ѝ донесе дори нещо дребно от историческата ѝ родина.
