Учението на богомилите е сред най-големите гордости за някои съвременни българи.
Навремето ни учеха, а и все още ни учат, че богомилите и произлезлите от тях сектанти били преследвани от Църквата, защото отричали светската и духовната власт, църковните обреди и символика и изобщо подривали устоите на обществото в онези негови делнични елементи, които го държали в едно цяло. Безспорно тези външни прояви на опозиционност са били трън в петата на Църквата.
Богомилите и западните им последователи, катарите, обаче имали много по-голям грях в очите на църковните отци.
Те вярвали в превъплъщението на душите от тяло в тяло, което означава, че автоматично отричали идеята за Възкресението и Второто пришествие Христово. Доказателствата?
Хурамитите, западноирански дуалисти, чието учение имало много допирни точки с манихейството и зурванитския зороастризъм, и което изиграло ролята на духовен катализатор за възникването на богомилството, настоявали, че няма друг свят освен този и че душите на умрелите се прехвърляли в други тела или форми.
Някои от хурамитите свързвали превъплъщенията на душите с цикли или ери: Бог бил сътворил седмина Адамовци, отговарящи на седем ери, като всяка от тях продължавала 50 000 години*. В края на седмата ера праведните ще бъдат възнесени на първото небе при ангелите, докато неправедните ще останат на земята.
Тези възгледи на хурамитите имат поразителна прилика с доктрините на западните катари, които гледали на балканските богомили като на свои първоучители.
Така например в двете запазени версии, каркасонската и виенската, на „Йоановото евангелие“, известно още като „Тайната книга“ на катарите, се твърди, че Сатаната щял да царува над света „седем дни, които са седем века“, като в каркасонския препис на „Тайната книга“ изрично е казано, че тя е донесена от България.
През XIII век италианецът Райнер Сакони**, сам бивш катар в продължение на 17 години и преминал впоследствие на страната на Католическата църква, съобщава, че след като свалил от небето една трета от човешките души, Сатаната „ги влива всекидневно в човешките тела и в тъпоумните, и също от едно тяло ги препраща в друго, докато всички бъдат възвърнати на небето“.
Ако се съди по написаното от българина презвитер Козма и византийския патриарх Теофилакт (933-956 г.), двамата най-близки като време до възникване на богомилството автори, идеята за отричането на Възкресението не е съществувала сред българските еретици. Козма и Теофилакт обаче не са познавали от първа ръка богомилството, а се плъзгат само по повърхността на външните му прояви. Затова те не могат да бъдат авторитети относно онова, което се криело зад фасадата на богомилството.
За разлика от тях гръкът Евтимий от Акмония, писал след 1034 г., е разполагал с информация, почерпана пряко от разговори с един византийски богомил.
Разказвайки, че в малоазийската провинция Опсикион еретиците били известни като фундагиагити, а в „Кивериотон и на Запад, и на други места“ като богомили, Евтимий твърди, че те „не чакат възкресението на мъртвите, нито Второ пришествие, нито Божи съд; че цялото управление над земните твари – както адът, така и раят – се намират под властта на управителя на този свят, т.е. на Дявола“.
Твърдението, че малоазийските богомили и катарите не вярвали във Възкресението от мъртвите и във Второто пришествие има близко съответствие и в едно съобщение на арменеца Паулос Таронеци (края на XI век).
Той споделя, че арменските еретици слънцепоклонници, известни като „ареворди“ (букв. „синове на Слънцето“), не вярвали във възкресението от смъртта, а смятали, че мъртвите ги чака вечна тлен и смърт. Впрочем арменският киликийски патриарх Нерсес Шнорхали (1166-1173 г.) сравнява арменските ареворди с богомилите, съобщавайки, че аревордите били „останали в сатанинския мрак“ „подобно на така наречените богомили сред народа на ромеите“.
И така, отричането на Възкресението и Второто пришествие от хурамити, ареворди, богомили и катари е било пряко обвързано с вярата в непрестанното превъплъщение на душите от тяло в тяло. Превъплъщението на душите е несъвместимо с Възкресението на Христос, защото го лишава от уникалност, смисъл и необходимост. То обезсмисля и Христовите мъки на кръста, тъй като чрез превъплъщенията на душата му от едно тяло в друго всеки човек рано или късно ще изкупи сам греховете си и едва тогава ще се завърне на небето при ангелите, от които някога е бил отделен и запратен на материалната земя.
Еретическата идея за превъплъщението на душите обезсмисля и участието на индивида в църковния живот и християнските тайнства (неслучайно богомилите ги отричат), които според Църквата също са път към спасението. Разбира се, с такова грубо и безцеремонно отхвърляне на самите основи на християнството Църквата нямало как да се примири.
Съвсем очаквано тя приела предизвикателството на богомилите и катарите и им обявила война.
Този неразрешим конфликт със самата същина на християнството ни най-малко не притеснявал еретиците, които смятали себе си за истинските християни. Богомилството обаче, което възникнало като ерес в монашеските общности, имало и друга, много по-загадъчна страна.
В своето „Догматическо всеоръжие“ византиецът Евтимий Зигавин (1050-1120 г.) съобщава, че богомилите „наричат себе си маги и само тук говорят истината, защото наистина са магьосници, сквернители и измамници“. Дали под „маги“ трябва да разбираме „магьосници“, както настоява Зигавин, или думата всъщност хвърля мост към източните влъхви (маги) от Вавилон и Персия и техните окултни учения едва ли някога ще узнаем.
Бележки
* Този чудовищен в сравнение с библейската хронология срок от общо 350 000 години изненадващо напомня една българска дуалистична легенда, съгласно която от Сътворението на света до появата на Христос били изминали 800 000 години.
** Райнер Сакони съобщава и за грехове на катарите, в каквито българските и балканските богомили не са били обвинявани, и които може и да са резултат на „местна еволюция“ или плод на директно манихейско влияние.
Така например според Сакони катарите (впрочем и протестантите) „също така твърдят, че да се взема лихва не е никакъв грях“. Столетия наред лихварството е било заклеймявано и забранявано от Православната и Католическата църква като грях и това прекарва още една червена линия между Църквата и западните сектанти.
Сакони, в качеството си на бивш катар, пише за италианските еретици, че „много вярващи – както мъже, така и жени – не изпитват страх да влизат в сношения по-скоро със своя сестра или брат, дъщеря или син, внучка или внук, родственица или близък, отколкото със собствената си съпруга или със собствения си съпруг“.
Тези кръвосмесителни практики напомнят практиките, прилагани в продължение на 1000 години от персийската, партската, арменската, а може би и от българската езическа аристокрация, но не са засвидетелствани сред балканските еретици.
Впрочем, достигналите до нас сведения на Райнер Сакони би трябвало подействат като изтрезвително хапче на всички препили с романтичните Николайрайнови и Людмиложивкови представи за богомилите и катарите като за някакви просветени синове и дъщери на светлината, изгоряли в името на създаването на нов и хуманен свят.
Протестът на протестантите