Преди дни се навършиха 25 години от атентатите срещу Световния търговски център в Ню Йорк.
Пребоядисани и несъвсем комунисти се възползваха от възможността да напомнят отново за „Първия 11-ти септември“ – преврата на Пиночет в Чили от 1973 г. Разказът им и този път беше съпътстван от дитирамби за сваления социалистически президент Алиенде, за това колко демократично било неговото управление, как бил обичан от народа и пр. откровени небивалици.
Следващите редове предават няколко обективни и неопровержими факти относно това „демократично“ управление:
Алиенде не е избран за президент от народа.
Излъчен е непряко от парламента, тъй като в президентските избори не постига изискваното абсолютно мнозинство. Избирането му от Конгреса става възможно с гласовете на центристката Християндемократическа партия и след като Алиенде подписва изрична Декларация за конституционни гаранции, с която заявява, че ще спазва конституцията и законите и няма да нарушава гражданските права. Изборът му е законен, но е резултат не на народния вот, а на междупартийна сделка.
След лятото на 1971 г. християндемократите оттеглят подкрепата си за администрацията на Алиенде, несъгласни с крайнолявата му стопанска политика на поголовна национализация.
Правителството на Алиенде се оказва в пълно малцинство и в двете камари на парламента – Камарата на представителите и Сената.
Вместо да търси компромисни споразумения с парламента, каквато е практиката на демократичните президентски и полупрезидентски републики в условията на кохабитация (липса на пропрезидентско мнозинство в парламента), Алиенде започва да управлява с декрети, заобикаляйки парламента. Колко е демократична тази процедура, оставям без коментар….
Алиенде и неговата формация никога не успяват да спечелят преки избори в рамките на президентския му мандат.
Собствената му Социалистическа партия е пета сила в страната. Проправителствената коалиция Народно единство губи организираните от самия Алиенде през март 1973 г. парламентарни избори въпреки манипулациите и натиска върху избирателите. Опозицията запазва своето мнозинство и в двете камари. Алиенде продължава да управлява с декрети.
Алиенде многократно запазва компрометирани министри в процедура на импийчмънт.
Особено скандален е случаят с вътрешния министър Хосе Тоа от началото на 1972 г. Същият е импийчнат от долната камара по обвинения в толериране на крайнолеви паравоенни групи. Отстраняването му от Сената е било предстоящо (за импийчмънт на министър е достатъчно обикновено мнозинство). Алиенде блокира процедурата като преназначава Тоа за военен министър преди Сенатът да се произнесе по отстраняването му като вътрешен министър.
През юни 1973 г. Алиенде нарушава флагрантно конституцията.
Той отказва да утвърди и да обнародва приети от Конгреса поправки в конституцията, целящи да наложат законови правила, по които да се извършва желаната от президента национализация. На 7 май 1973 Конгресът отхвърля ветото на президента по измененията. При това положение, съгласно чл. 108 и 109 на конституцията с поправката от 1970 г., Алиенде е длъжен да ги обнародва или в рамките на месец да свика референдум. Не прави нито едното, нито другото.
Безразборната национализация продължава чрез декрети и постановления без каквато и да е санкция на парламента. Действията на Алиенде са грубо погазване на чилийската конституция. Проблемът е, че не съществува орган, който да санкционира това нарушение. Президентът може да бъде импийчнат от Сената с 2/3 мнозинство, за каквото на опозицията не достигат четири гласа.
През август 1973 г. Алиенде отново нарушава флагрантно конституцията.
Той отказва да промулгира или да постави на плебисцит повторно приети от Конгреса нови поправки в конституцията, забраняващи национализиране на дребната и средна земеделска собственост (до 400 дка). Ветото на президента е преодоляно на 31 юли 1973 г. Отново Алиенде нито обнародва поправките, нито свиква референдум в предвидения от конституцията едномесечен срок.
На 23 август 1973 Камарата на представителите гласува с мнозинство 81 на 47 гласа резолюция, обвиняваща Алиенде в „сериозни нарушения на конституционния и правов ред на Републиката“.
В същата резолюция Камарата призовава армията и полицията да възстановят законността в страната. В отговор, Алиенде обвинява Конгреса в опит за преврат срещу правителство, което било „най-демократичното“ в чилийската история.
Социално-икономически контекст.
След кратка стабилизация в 1971 г., през 1972 чилийската икономика изпада в колапс. Годишната инфлация скача от 20% (1971) на 225% (1972) и на 606% в месеците преди преврата на Пиночет. Бюджетният дефицит за 1973 г. се оказва 24% при 3,5% преди Алиенде да поеме управлението. Заради девалвацията на валутата и хиперинфлацията покупателната способност на заплатите се срива с 38%.
Опитът за решаването на проблемите „по социалистически“ – чрез фиксирани цени – води до празни магазини, недостиг на храни и стоки от първа необходимост, колосални опашки и черна борса. През 1972-1973 страната се тресе от стачки и многолюдни протести.
