За жените, които градят обществото ни

Време за четене: 5 минути

Днешният 8 март е празник на по-красивата, по-емоционалната и по-загрижената част на човечеството. И ако и днес празникът да има повсеместен характер в почти целия цивилизован свят, то той започва с малко по-мрачна история.

Първият Ден на жената е отбелязан на 23 февруари 1909 г. в САЩ по инициатива на Американската социалистическа партия. Идеята за създаване на международен ден на жената се появява след бурната индустриализация и икономическа експанзия в началото на 20 век, която поражда протести за подобряване условията на труд. Календарната дата се свързва с първата масова проява на жени работнички, състояла се на 8 март 1857 г. в Ню Йорк. Празникът очевидно има своите корени едновременно в социализма, първата вълна на феминизма, а по-късно и движението на суфражетките (борци за право на глас) [1].

И както всяка друга година, и тази година в България темата не бива подмината от различни леви организации, за да пропагандират своите интереси. Казионните синдикати КНСБ излязоха с поредното невярно твърдение, че жените в България вземат са 15% по-малко пари от мъжете за същата работа. Ако това твърдение за разлика в заплащането (известно на Запад като gender pay gap) беше истина, то никой нормален работодател не би наемал мъже.

Друга организация, която повежда в момента провежда кампания е Българският хелзинкски комитет и Българската асоциация на университетските жени с „Паметни жени“. Целта е да бъде издигнат паметник на заслужила жена, тъй като в София няма достатъчно паметници на жени.

В подбраните седем жени – Елисавета Карамихайлова, Димитрана Иванова, Анна Карима, Екатерина Каравелова, aрх. Виктория Ангелова-Винарова, Теодора Райкова, aдв. Вера Златарева – аз виждам сериозни личности, които са се борили, за да създават наука, изкуство, да работят, да бъдат пълноправни членове на обществото. Човек може само да се възхити на такива люде, независимо от пола им.

Обаче (винаги има едно обаче!) подбраните хора в тази класация са подбрани и по друг признак – освен борба за права на жените, те са били и феминистки и политически леви. А комунизмът в България е еднозначно вредно явление и всеки опит за възкресяване на левите идеи аз лично посрещам с особено внимание.

Нещо повече, Елисавета Карамихайлова след 1944 г. практически бива изхвърлена от научния живот като „враг на народа“ и „фашистка“, въпреки че самата тя е лява по убеждения. Бизнесът на Теодора Райкова пък е национализиран, тоест откраднат, от комунистите. И това са само малка част от историите на дейни, умни и силни жени, които са пострадали от комунизма.

Затова аз си позволявих да дам още няколко предложения за жени, които според мен заслужават да им бъде издигнат паметник в София.

Райна Княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева) – защото какво е революция, ако няма подходящ символ, който да обедини участниците?  Една от най-популярните ни песни е „Кой уши байряка?“, а мнозина българи буквално не знаят отговора.

След Априлското въстание тя е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана и малтретирана многократно, и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания, Райна присъства и в репортажите на Джанюариъс Макгахан [2].

След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка – първата дипломирана акушерка в България. Написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание. В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият й брат.

Имат 5-има синове – Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен, като четирима от тях стават офицери от Българската армия – генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев и полковник Асен Дипчев. Райна осиновява и едно момиченце – Гина. След 9 септември нейните синове ще бъдат подложени на тежки гонения и част от тях ще бъдат убити от комунистите.

Факт е, че от 2006 г. Райна Княгиня има паметник в Панагюрище, откъде е родом, но нима и столицата ни не заслужава нейн паметник?

Донка Ставрева Христова-Ушлинова, наричана Донка Комитката, е българска революционерка и военна деятелка и четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

По време на Илинденско-Преображенското въстание участва в близо 20 сражения срещу османската армия в Битолския революционен окръг край селата Лева река, Смилево, Златари.[3]

След разбиването на въстанието тя се прехвърля в България през Сърбия, като се установява във Варна и започва да следва там. През Балканските войни Донка Ушлинова, заедно с мъжа си, Ставре Ушлинов, е доброволка във Втора рота на Осма костурска дружина на Македоно-одринското опълчение. Участва в много боеве, като се отличава в Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Явер паша, Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст“ — четвърта и трета степен.

През Първата световна война Ушлинова постъпва доброволка във Втори пехотен македонски полк (преименуван на 60-и пехотен полк) на Единадесета дивизия. Участва в боевете при Яребична, Дойран, Круша планина и други. Наградена е с орден за храброст II, а по-късно през 1917 година е произведена в чин подофицер и е наградена с орден „За храброст“ първа степен лично от главнокомандващия на действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков. Същата награда получава и съпругът й.

Тя е първата българка, наградена с четири ордена „За Храброст“. Буквално показва, че „да се биеш като момиче“ значи съвсем друго нещо.

Яна Язова (Люба Тодорова Ганчева) е българска писателка, осъдена на неизвестност и вероятно убита от Държавна сигурност, за да бъдат присвоено творчеството й [4].

Язова отказва да се присъедини към писателите, които след 1944 г. приемат т.нар. социалистически реализъм за свой художествен метод. През 1960 г. за пръв път излиза от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа „Левски“ на издателство „Народна култура“. Издателството го включва в плановете си, но директорът на издателството Пелин Велков по-късно й казва, че няма да издадат романа.

Яна Язова умира при неизяснени обстоятелства. Последен знак, че е била жива, е нейна записка в бележник от 19 май 1974 г. Тялото й е открито през август в дома й на ул. „Раковски“, където днес има само малка паметна плоча за нея. По трупа има следи от насилие, но от горещините той вече е полуразложен и е било трудно да се разбере какво е станало. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието на Яна Язова не е намерено и досега.

Яна Язова създава и първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски“. За целта тя посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция. Книгата е завършена до края на 1944 г., но от нея са отпечатани само 8 коли. Бурните политически промени отхвърлят в забвение това интересно произведение.

В сайта Читанка можете да откриете част от нейното творчество.

Тези три жени са само малка част от българките, които са правили значими неща, но поради една или друга причина не са на достатъчно почит сред съвременниците ни. Убеден съм, че още много примери могат да бъдат давани и се надявам да продължаваме да даваме. Защото трябва да знаем историята си и да гледаме какви са постиженията на индивида, а не да се фокусираме върху пола на даден човек.

---

Библиография

[1] Temma Kaplan, On the Socialist Origins of International Women’s Day, in: Feminist Studies, 11, 1985, S. 163 – 171. (PDF)

[2] Дженюариъс А. Макгахан, Турските зверства в България, София, 1880 г.

[3] „Каурките станали комити“, спомените на ВМОРО революционера Христо Настев за Донка Ушлинова и Сребра Апостолова, сп. „Илюстрация Илинден“, книга 88 и 89, София, 1937 г.

[4] Величков, Петър. Яна Язова: Проклятието на дарбата. София: Изток-Запад, 2007, вт.изд. 2009