Западното ляво не може повече да има претенции, че защитава, или че изобщо разбира, работническата класа. То е движение на подпухналата частна мениджърска класа, на гражданите, които работят в удобен офис и рядко излизат от зоната си на комфорт в социален план, а идеята им за мобилност е борбата за повишение от посредствената си позиция към една малко по-малко посредствена такава в същата компания или пък в рамките на държавния апарат. Класа на индивиди, заклещени перманентно в своето зависимо положение, в което над тях има непоклатими авторитети от най-грандомански, морализаторски тип, а под тях винаги има някой, който да бъде тъпкан и унижаван – по възможност “шепа нещастни фашисти”, които да са универсалното превъплъщение на модерното зло, така че и страничният наблюдател да не изпитва прекалено голямо съжаление към тях.
Това пролича най-ясно покрай събитията в Канада и тамошният оригинален Конвой на свободата. Градското ляво моментално се обяви против движението. Тираджиите бяха набедени във фашистки симпатии, сексизъм, расизъм. Изобщо – всички възможни варианти на дискриминация. Впрочем, това е и един от типичните симптоми на левия мироглед; отречеш ли се от конюнктурното мнение по една тема, ти автоматично прегрешаваш и по всички други параграфи.
Нежелание да се примириш с държавната политика по отношение на ковид, например, води до логическото заключение, че ти си противник на науката и на научния консенсус. Оттам, автоматично, ти биваш окомплектован с всички останали прокажени в общественото съзнание. Тираджиите имаха нещастието да прегрешат по най-новата глава от догматичния буквар на модерния либерализъм и, за наказание, бяха подложени на репресия – истинска репресия, държавна – изразяваща се във въвеждането на т.нар. Emergencies act, който позволява употребата на военни части при разчистването на протести, както и конфискуването на частно имущество и запорирането на сметки в (номинално) частни банки.
Имената и личната им информация бяха разпространени в публичното пространство от уж независими антифашистки хакери. Медиите, които първоначално гробовно мълчаха за протестните действия, подеха безпрецедентна кампания, с която денонощно клеветят участниците в протеста и изкривяват всяко едно тяхно действие. Батутите, които тираджиите надуха, за да могат децата им да си играят, бяха обявени за част от стратегия за “човешки щит” срещу евентуална полицейска намеса за разтурване на лагерите. Свиренето на клаксоните им бе оприличено на терористичен акт и психически тормоз над цивилното население. Бяха внедрени всевъзможни провокатори с цел създаване на суматоха и предизвикване на насилие. И тираджиите сами ги изолираха и предаваха на органите на реда. Тираджиите чистят след себе си. Поднасят цветя пред паметници. Следят стриктно за спазването на всички релевантни закони. И получиха единствено агресия, ненавист и лъжи. А сега, най-сетне, и брутална държавна репресия, която по всяка вероятност ще лиши мнозина от работа и социален статут, а някои от тях – дори от свободата им.
Споменаваме думата “свобода”
Покрай протесните действия в Канада, а и на много другите места в развития Запад, някои медии изключително възненавидяха думата. И не само нея, а и самата концепция, която стои зад нея. CBC публикуваха пространна статия, в която проблематизираха “остарялата” ни идея за свободата и как тя всъщност е зловредна за хора (не се изяснява точно кои), които не можели да се възползват от нея. Свободата и борбата за нея били свързани с бялото превъзходство и робството и цял куп други подобни неприятности. Свободата се била превърнала в лозунг на крайната десница и затова трябвало да бъде изместена от нещо друго. Свободата, едва ли не, била несъвместима с равенството. Ако някой ми беше казал преди едва 3 години, че хегемоничният либерализъм ще принесе в жертва дори една от базисните ценности, благодарение на които успя да постигне този си апогей, едва ли щях да повярвам. Но ето – свободата е корозивна и очевидно вече пречи за постигането на идеалното равенство. Столетия кървава борба за еманципация под надслова на преследването на фундаменталната човешка свобода сега биват зачерквани като неприемливи прояви на дискриминация и “грозна свободия”.
В момента на канадска сцена наблюдаваме как при най-минималното изменение в климата на обществото, държавата, колкото и либерална и привидно хуманна да е тя на пръв поглед, възприема мигновено своята примордиална форма на тоталитарен, централизиран орган за контрол над маса от дезорганизирани работници – защото, ако едно нещо не е било ясно досега, то отношението към протестиращите тираджии трябва да го е избистрило за абсолютно всички: човекът, в очите на хипер рационалния и оптимизиращ всички процеси бюрократичен апарат, фундаментално не е нищо повече от уред на производството. Той има своята функция, която трябва да изпълнява безропотно, а проявяването на някакви наченки на независим характер и свободна воля следва да бъдат пресичани в зародиш, за да се предотврати евентуалната еманципация на класа от хора, които осъзнават собствената си стойност и изискват, преди всичко друго, свобода и автономия, а не спокойната, безопасна люлка на автократичната закрила.
В този смисъл са и измененията в новата лява доктрина. Работникът, ако не изпълнява изключително стриктните идеологически изисквания, се превръща в нещо, което повече прилича на Untermensch от нацистки пропаганден плакат през Втората световна война, отколкото на низвергнатият, честен работяга, който просто иска да получи своето и да живее в здрава общност. Гневът на разочарованият левичар е жесток – социалните мрежи бяха абсолютно заляти от садистични фантазии на противници на конвоя, които призоваваха премиера Джъстин Трюдо да се разправи физически с протеста.
Според противниците на протеста, тираджиите трябва да бъдат разпнати за урок на всички противници на “правилния” ред на нещата. Тези противници идват от всички страни на идеологическия спектър, като тук не става въпрос за традиционното деление по оста “ляво-дясно”. Или поне не и по начина, по който го познавахме доскоро. Старите леви от рода на Ръсел Бранд или Глен Грийнуолд са отчуждени до голяма степен от глобализаторските, анти-работнически и етатистки пориви на новите леви активисти, които са фокусирани повече върху съхраняването на настоящия ред на нещата и видоизменянето му демографски, отколкото с това да въведат света в нова ера на просперитет и взаимопомощ.
Истинският проблем в тази ситуация е неспособност на двете страни да се се разпознаят взаимно като участници в един и същ социум. Те са в състояние на постоянна ескалираща надпревара за достъп до властта и всички нейни репресивни инструменти, за да потисне опонентите си. Трюдо и новите леви са на власт в Канада и впрягат цялата мощ на държавната машина, за да разбият всякаква форма на хоризонтална гражданска съпротива. Нямаше платформа, която да приюти crowdfunding опитите на тираджиите, затова трябваше да се преместят в сайт, създаден специфично за групи и движения, които са заклеймени от либералното статукво и обявени за изцяло неприемливи. В социалните мрежи редовно бяха сваляни стриймове, трити видеа, беше спиран достъпа до канали, само и само да се ограничи обективното отразяване на събитията. След това беше забранено тираджиите да бъдат подпомагани с бензин и храна. Лагерите им бяха разтурени. А сега, както споменахме по-горе, следва и най-радикалната намеса. Намеса, която, впрочем, не се посреща съвсем безропотно – Emergencies act е законодателна разпоредба на федерално ниво, но провинциите Саскачеуан, Квебек и Манитоба, заедно с още няколко други, вече обявиха, че се противопоставят на действията на премиера.
Конвоят на свободата извън Канада
Във Франция видяхме да се разиграва нещо подобно, отново провокирано от тамошната версия на конвоя на свободата – Париж беше тотално отцепен, полицията пресече автомобилите, които участваха в тамошното шествие, а когато протестиращите се събраха пеша, те бяха посрещнати от същинска армия от въоръжени полиция. Последваха жестоки сблъсъци, в които пострадаха мнозина. Брюксел изобщо не допусна достъпа на коли до мястото на планираното събитие. За нелегални бяха обявени демонстрациите, в които се включват превозни средства. В Австралия реакцията, както обикновено напоследък в страната, бе светкавична, а мерките – драконовски. Където конвоят на свободата покаже своето лице, там държавата не остава длъжна и прави същото. Тя показва своите зъби. И дава на дисидента да разбере, че цивилизоваността на модерната либерална държава съществува до момента, в който той не започне да разсъждава извън границите на този мисловен модел, установил се като хегемон в западния свят през последните 40 години.
Става ни ясно, че Новото ляво – или каквото и да е това, което е убило старата социалистическа идеология и парадира зловещо в нейната кожа, употребявайки естетиката и терминологията, но демонстриращо пълно презрение за мнозинството от населението – е много по-добре подготвено за битките на модерното време. То е създало лостовете на сегашната власт. То знае как да ги употребява. Доналд Тръмп, този събирателен образ на фашизма в западния свят, така и не прибегна до радикална гвардейска или полицейска намеса по време на безкрайно по-агресивните и деструктивни протести през 2020 г.
Когато обсъждах тези събития с братовчед си, той сподели нещо, което до голяма степен обяснява разликата в нагласите – либералният наблюдател разглежда протестиращия срещу себе си като придатък на съответната му идеология. Когато десните наблюдаваха протестите на БЛМ, те ги критикуваха от гледната точка на ефикасността и полезното им действие, или пък на логическото съдържание на самите предпоставки за провеждането им.
Левият наблюдател на събитие като канадския конвой вижда не потенциално заблудени или неинформирани хора с определена кауза, а като функция на определена идеология. И като такава, те са изцяло зли. Задължително противници. И задължително трябва да бъдат спрени. Както каза братовчед ми, “не само идеологията ти е тотална – ти си идеологията си.” И всяко нападение над идеологията ти е нападение над самия теб. Затова всичко е толкова лично, толкова истерично сред левите либерални активисти и коментатори.
Завършвам с цитат от Сталин, който на свой ред парафразира Ленин от 1921г., който, смятам, доста правилно сумира настоящата нагласа на фанатизираните представители на либералния естаблишмънт: “Истината е, че живеем по формулата на Ленин: Кой-кого?: ние ли ще ги съборим капиталистите по гръб и, както казва Ленин, ще им нанесем финален, решителен удар, или те ще изравнят нас със земята?”
