Снимка: Nadine Shaabana, Unsplash
На 25 ноември се проведе протест под надслов „Нито една повече“, чиято цел според организаторите „Феминистки мобилизации“ е отправяне на призив за равенство и достоен живот без насилие за всички. „Феминистки мобилизации“ определя себе си за хоризонтален феминистки колектив, който се бори за социалното, икономическото и политическото равенство на половете. В сайта си тази организация реферира към Български фонд за жените (БФЖ), чиято цел е подкрепа на неправителствени организации (НПО), работещи по правата на жените.
Организацията на подобни инициативи е похвална, предвид факта, че домашното насилие е проблем, ескалирал особено отчетливо покрай зачестилите локдауни и стресът, причинен веднъж от несигурността за здравето ни в контекста на пандемия, а също така и от икономическите последствия от коронавируса. Немалко хора останаха без работа, а липсата на препитание и надежда могат да тласнат човек към черна бездна, което води неминуемо до грозни действия. Насилието над жени е именно такова и обществото ни е длъжно явно да обяви позицията си по въпроса и да не позволява подобни прояви да минават безнаказано.
Последствията от домашното насилие са пагубни както за нас като общество, така и за конкретния индивид. На потърпевшия се втълпява неговата зависимост към насилника, което изкривява начина, по който жертвата приема реалността. Тя все повече започва да губи самочувствието си, да вярва, че е заслужила всеки шамар и обида, да се опитва всячески да угоди на насилника.
След като това не се случва, автоагресията тласка жертвата към психологичен отговор, който минава през отключване на психични заболявания и достигат своята върхова точка в суицидните мисли и действия. Тук топката е в ръцете на близките на жертвата – те са тези, които са длъжни да й окажат подкрепа. В добрите сценарии жертвата успява да осъзнае, че е жертва и веднъж прогледнала и съзнала, тя вече е в състояние да поеме контрол над живота си. Това е един дълъг и трънлив път, който жертвата сама изминава.
Тъжно е, че в масовия случай обектите на домашно насилие са такива още от детството си. Свикнали с това отношение, те не виждат истинската опасност и риск от съжителството с един насилник. А насилникът, за съжаление, често има красиво лице. Той е магнетичен, изключително харизматичен и умен. Използва чара си, за да манипулира. Прави го изключително добре и ето защо и понякога ни е много трудно да повярваме, когато близък човек ни каже, че някой от нашето обкръжение е такъв.
Но обикновено истината е нелицеприятна, пронизваща и ни залива като студена вода. Именно заради това ние като общество сме длъжни да сме обединени в каузата против домашното насилие, чиито жертви почти винаги са жени.
Не това видях аз да се случва на 25 ноември пред Съдебната палата в София.
Но пък видях едно неоправдано разделение между хората, омраза и противоречие между думите и действията на организаторите. Имам предвид появата на български националисти от различни организации на протеста „Нито една повече“. Няколко момчета, познати на организаторите с това, че мнението им по дадени политически и културни въпроси рязко се различава тяхното, се присъединяват към протеста.
Тези националисти обаче имат едно голямо „прегрешение“. Изразяват ясно позицията си, че борбата против насилието над жени не трябва да се ползва като параван за прокарване на политики, свързани с признаването на термина социален пол (gender) от българското законодателство.
Този казус нашумя в България през 2017 г., когато заместник-министърът на правосъдието Десислава Ахладова по време на кръгла маса, организирана от Български фонд за жените обявява, че Истанбулската конвенция ще бъде ратифицирана до края на 2017 година, но година по-късно Конституционният съд на България произнася решение според което конвенцията не съответства на Конституцията на Република България. Да, същият Български фонд за жените, който споменах в началото.
След като момчетата разпъват трансперант, в който изявяват позицията си, организаторите на протеста призовават полицията да ги изгони, а напрежението се повишава.
Защо?
Нали протестът е против домашното насилие? Момчетата ясно изразяват мнението си против него.
Защо тогава фактът, че противоречат на Истанбулската конвенция, води до агресия?
Да не би целта на протеста всъщност да е друга?
Защо фактът, че някой противоречи на документ, който сте опитали да прокарате преди години, води до агресия и омраза?
Вие, „Български фонд за жените“ и вие, „Феминистки мобилизации“, не се ли борите именно срещу това?
Или думите са едно, а политиката – друго?
Не очаквам някой да ми отговори на тези въпроси. Изключително много ме натъжава фактът, че досега не се намери журналист, който да ги зададе.
Протест против насилието… или идващият феминизъм